Той седеше в замъка и гледаше замислено бурята навън. Дъждът блъскаше с всичка сила по прозорците. Светкавиците осветяваха за миг небето - светлината беше зловеща, мрачна, обещаваща пустота и смърт. Той гледаше любимата си градина, наблюдаваше как дъждът безмилостно убива цветата му. Виждаше как силните капки се изгубваха в красивото езеро и то сякаш с всяка следваща капка ставаше по-тъмно, по-зловещо. Умираше, и сякаш бе способно да погълне в себе си всичките красиви бели лилии и те наистина изчезваха и остана само черната повърхност на водата. В този миг той се сети, че този дяволски дъжд ще погуби любимото му цвете, ще унищожи всичките му красиви черни листенца. Не, той не би могъл да изгуби своята черна роза... Тръгна към вратата и забърза навън към черното си цвете. Пелерината ми се вееше и сякаш разбиваше на хиляди пръски едрите капки дъжд. Стъпваше в калната земя, потъваше в калта, но ставаше и продължаваше. Мина покрай езерото, спря там, прииска му се да погледне вътре, нещо го ...