Майки

Дърветата в Борисовата градина бяха вече цъфнали, във въздуха се носеше нежен  пролетен аромат. Софиянци, преживели една много тежка зима, чувстваха слънцето все по-силно. Градът беше силно засегнат от ожесточените бомбардировки на 10-ти януари и 30-ти март. Половината град беше в развалини. Пред Народната банка една трамвайна релса бе изтръгната от мястото си и се беше забила  вертикално на ъгъла сpещу градската градина. На покрива на сградата,  където се намираше магазин "Петекс",  се мъдреше един огромен сандък, изхвърлен от въздушната струя на взрива. Улиците бяха мръсни и непочистени от месеци, а може би и от години. Столичани  се бяха евакуирали  по околните села, градът беше пуст. Само Витоша беше както винаги непоклатима. Безмълвна  свидетелка на  много войни, пожари, нашествия, на възход и падение, на робство и свобода, тя бдеше над града като верен страж,  като воин, оставен на пост и забравен.

По улиците се разпореждаха бездомни кучета и котки, тук и там се мяркаше полицай или немски войник. Мерцедесите на офицерите на Райха отдавна  вече не се перчеха по улиците с лъскавите си джанти. Във въздуха се носеше мирис на люляк, примесен с едно мълчаливо напрежение, породено от неизвестното бъдеще. Градът се беше снишил в очакване на нови непредвидими  събития, които може би щяха да променят за пореден път съдбата му.

С настъпването на лятото се очакваше градът да се съживи, но опасността от нови бомбардировки витаеше във въздуха и евакуиралите се софиянци  предпочитаха все още да си останат по селата и малките градчета, където бяха намерили подслон след унищожителните бомбардировки. А и много от тях бяха останали без покрив.

             В централния софийски затвор камбаната биеше за приближаването на  баката с рядка чорба, наситена с омразната миризма на дафинов лист, беше обяд.

Вратата на килия 306 се отвори и надзирателите напълниха  канчето на затворничката. Тя беше политическа и беше бременна. По цял ден лежеше на твърдия и тесен дървен нар и отказваше да излиза навън. Беше млада и вероятно при нормални условия би изглеждала доста привлекателна жена. Огромният ù корем подсказваше, че раждането няма да закъснее. Вратата на килия 306 се затвори с трясък и надзирателите продължиха своята рутинна  обиколка.

              През нощта на  този горещ юлски ден  на 1944 година от килия 306 се чу неистов писък.

              След няколко часа мъки  “политическата “ Богдана роди момче и дълбоко заспа.

През следващите няколко седмици Богдана се мъчеше да кърми детето, но гърдите ù бяха пресъхнали. На съседното легло млада красива циганка - стара  клиентка на полицията,  имаше много кърма, но детето ù беше болно и не искаше да суче. Понякога  циганката кърмеше  детето на шумкарката, както  наричаха Богдана. Беше краят на август, циганката трябваше на излезе от затвора още преди месец, но отказваше поради болното си дете. Докторът я задържаше, защото нощно време я преглеждаше в кабинета си и прегледите бяха доста продължителни.

Тази нощ тихо ридание събуди Богдана. Отначало тя не разбра откъде идва  риданието, но скоро се ориентира. То идваше от леглото на циганката. Протегна ръка и я докосна. Циганката  пое ръката ù и я постави върху  голото телце на детето. Беше изстинало. Богдана разбра и светкавична мисъл я накара да потрепери. Тя щеше дълги години да търка наровете на разни затвори и  синът ù заедно  с нея. Сега можеше да го спаси. Нямаше место за колебание. Пое ръката на циганката и я постави върху главичката на малкия. Назлие веднага разбра молбата на Богдана, тихо прехвърли изстиналото тяло на детето си в леглото на Богдана и взе нейния син в своето. Нощната тъмнина  беше единственият свидетел на тази размяна. Съдбата заплиташе поредния тайнствен възел.

След два дни циганката излезе от затвора, притиснала до гърдите си малко вързопче. Отново беше на свобода.

Събитията се развиваха с мълниеносна бързина. Само след седмица, неочаквано и за Богдана, изгря Свободата. През тази последна седмица в затвора тя беше подложена отново и отново на побоища, изтезания и гаври. Най-жесток беше Бухала – старши полицейският надзирател в следственото. След всеки жестоки побой той я яхваше и изнасилваше, като се смееше ехидно и заканваше да  направи друго дете на шумкарката. Когато се ядосваше или напрягаше, червеният белег на челото му силно потъмняваше .

              На 9 септември 1949 год. Богдана  манифестираше в редиците на МВР. Беше приела да работи в органите защото се надяваше това да ù помогне да намери сина си.  Затворът, побоищата, издевателствата и мъката по загубения син я бяха направили несломим боец. Вече пет години народът  беше щастлив, господството на богатите беше заменено с народната власт. Ентусиазъм и въодушевление кипеше по събрания и митинги, на бригадирските обекти и в национализираните фабрики. Манифестациите се превръщаха във всенародни празници. Бившите управници  бяха унищожени от Народния съд, а някои   даже  и без  съд. Едни бяха обесени, други разстреляни, трети гинеха по лагерите в Белене или гниеха по затворите, а не бяха малко и безследно изчезналите. В  Белене  загина и старият Димитър Хаджикалчев – дядото на Богдана по майчина линия. Беше богат и горд човек. До смъртта си не прости на дъщеря си за неодобрения от него брак. Когато Богдана се опита да му помогне в лагера, той отказа и се хвърли под тежкия ЗИЛ, който товареха с пясък от Дунава, по 18-20 часа на ден.

Баща ù и  майка ù също бяха мъртви след разпитите, побоищата и униженията в Дирекция на полицията. Тези кротки, възпитани и интелигентни хора не бяха издържали изтезанията. Бяха изгаснали самотни и тихи, така, както бяха живяли. Богдана не можеше да си прости, че неволно беше станала причина за тяхната гибел. Ако можеше само да върне филмовата лента на живота назад.

Партийната организация на МВР я изпрати да следва право, органите имаха нужда от компетентни, квалифицирани и верни на Партията хора. Старши лейтенант  Богдана Захова беше ученолюбива и старателна. Родителите ù, дългогодишни гимназиални учители, я бяха възпитали с любов и уважение към науките. Богдана завърши с пълно отличие правния факултет на Университета и сега  ръководеше  юридическия отдел на МВР .

              Беше навечерието на 9-ти Септември 1954 година. Утре щяха да празнуват 10-тата годишнина от победата на социализъма.  Майор Захова току-що беше приключила заседанието при зам. министъра и сега пиеха кафе в обширния му кабинет. С новопроизведения генерал-лейтенат Денчо Хетемов се беше запознала, когато тя постъпи на работа в МВР. Той беше бивш партизанин от Трънския отряд. Бил е  дясната ръка на легендарния партизански командир Славчо Трънски. Беше скромен и умен мъж на около 45 години,  болезнено  честен и справедлив. Не понасяше непочтените ходове на някои свои бивши другари, които използваха дадената им власт за лично облагодетелстване и лично отмъщение. Беше безпощаден  към спекулантите и корумпираните, лицемерните и подмазвачите уволняваше безкомпромисно. Беше си създал много врагове по долните етажи на властта. Имаше такива и по горните. Беше женен за скромна жена от  трънската махала Ерул, където често се беше укривал като нелегален. Лиляна му беше родила две хубави, здрави момчета и се грижеше с любов за тримата си мъже, както имаше навика да ги нарича.

              Още при първата им среща в Министерството, между него и Богдана се беше породила спонтанна симпатия. След работа той често я водеше у дома и много бързо кака Богданка стана любимата  им гостенка. Момчетата я обожаваха. Богдана умееше да разговаря с тях като с равни, разказваше им за своето щастливо детство, за интересни случки от ученическите  години. Как без да иска беше станала участник в съпротивителното движение и скъпата цена, която беше платила за това. Естествено, за сина си никога не продумваше и не споделяше никога и с никого. Това беше нейната голяма тайна.

Носеше им марципани  и други лакомства, които намираше на оскъдния  софийски пазар. Хубавата Лиляна също я приемаше като желан гост, слагаше на масата всичко, което се намираше в кухненските долапи, за да нахрани “изгладнелите трудещи се”, както на шега наричаше верния си Денчо и симпатичната му млада колежка. Нямаше и ни най-малка ревност към тази интелигентна, млада  и самотна жена. Просто тя обожаваше своя Денчо и знаеше, че и той я обича дълбоко и страстно, така, както се обича първа любов.

              Денчо седеше на креслото срещу Богдана, разположила се на канапето и разговаряха за настъпващия празник. За изчезналия миналата година кумир – Сталин. Ежедневно постъпваха материали за беззаконията, извършени от органите на безопасността в Съюза, за разстрелите на невинни хора без съд и присъда, за  хиляди безследно изчезнали и милиони загинали по лагерите. Нима беше възможно такова  безобразие, такива престъпления от страна на държавни органи, създадени да охраняват честните граждани и тяхното имущество от посегателството на престъпници  и престъпни банди. Нима беше вярно, че служители на органите са отвличали красиви жени и девойки от улицата, за да доставят обекти за разгулните оргии на Берия, наследникът на железния Феликс. Не можеше да бъде, това сигурно бяха слухове, пускани от врага, за да дестабилизират и дискредитират новата власт. Ами скалъпените процеси срещу видни дейци на Партията. Тук и те имаха съмнения. То дойде, когато един от най-заслужилите дейци на комунистическата партия в България, един от най-интелигентните  нейни ръководители, Трайчо Костов, бе обвинен в предателство и шпионаж и разстрелян в двора на Централния софийски затвор. Беше ли Тр. Костов предател? Много изтъкнати комунисти отпреди 9 септемви 44 год. не вярваха и надигнаха глас в негова защита. В резултат някои явно бяха обвинени в съучастничество и изпратени по затворите и лагерите, други тихомълком изчезваха. След смъртта на Вожда някои все по-открито  започваха да говорят за тези деформации.

Деформации? Ако тези слухове бяха верни, това бяха направо вулгарни и гнусни престъпления. Студената война със Запада беше в разгара си и всеки грешен ход можеше да се тълкува като предателство. Трябваше да се изчака. Истината нямаше да закъснее. Тя скоро щеше да излезе наяве.

              Допиха кафето и Денчо предложи да отидат у тях, но Богдана  отказа под предлог, че е изморена. Решиха да се видят  на следващия ден след манифестацията и да отидат за двата почивни дни  на село при старите му родители.

              Богдана излезе от Министерството, вяло поздрави постовия  на входа и тръгна  към пл. Славейков. Тя обичаше родния си град, наслаждаваше се на обновяването му  след разрушенията на войната, радваше се на строящия се нов център. Прекоси площада, навсякъде кипеше подготовка за утрешния празник.

Като един миг бяха минали десетте години от деня, в който шумкарката Богдана излезе на свобода и спускайки се по ул. Алдомировска, по Сливница и  бул. Хр. Ботев, стигна до старата сграда на Балабанови, където  живееше с родителите си.

       Именно тук я чакаше жестоката новина за смъртта на родителите ù.

       А  сега вървеше по Екзарх  Йосиф, щеше да пресече пазара и по ул. Цар Симеон да се прибере в дома си на улица Пордим. Тази улица беше нейната улица. Тук тя се беше родила през тревожната 1925 година, след кървавите събития, последвали атентата в Катедралния храм Св. Неделя. Тук, по тази улица, направи първите си крачки, от тук тръгна на училище на 15 септември 1932 година. Беше блестяща ученичка. В кварталната прогимназия “Константин Фотинов” учи до завършването на 3-ти клас, а след това продължи в 3-та девическа гимназия,  където майка ù преподаваше  литература.

              Колко бързо беше минало времето, беше се изплъзнало като пясък между пръстите. И сега тя стоеше пред заключените врата на жилището си и търсеше ключа от малкото си партерно апартаментче. Беше родена в къщата на Балабанови, а сега живееше в отсрещната кооперация. Кооперацията беше еврейска и след заминаването на еврейските семейства за Израел през 1947 година, от службата ù предложиха това малко, но приятно жилище. Отсреща, в някогашното семейно жилище, сега живееха съвсем непознати хора. Но на първия етаж все още живееха семейството на чичо Киркор и леля Вартануш с двете им деца. Симпатично арменско семейство, с които имаха много спомени от дългите години на добросъседство.

       Най-после намери ключа и отвори вратата. Посрещна я както винаги единствено самотната тишина. Тук тя не беше силната жена от милицията, не беше и крехкото щастливо момиче от детските години. Тук живееше една тъжна, самотна, лесно уязвима млада жена. Тук живееше една майка, търсеща от десет години безследно изчезналия си син.