6. Найден

                  В началото на 50-те години животът в София не беше лек. В циганската махала на ул. Татарли беше още по-тежко. Трудно преживяваха, гладът, мизерията, недоимъкът ги моряха ежедневно. Нямаше нито какво да се краде, нито пък кой да даде милостиня на професионалните  просяци, които в мирно време имаха пари за няколко апартамента. Естествено, живееха в копторите си, завиваха се в стари черги, изхвърлени на боклука, ядяха хляб и лук, а солта беше за разкош. Само на Васильовден не можеха без традиционната  пуйка и на Гергьовден на трапезата имаше печено агне. Малките улички в «маалата» бяха лабиринт от романите на Евгени Сю, лятно време прашни, а есен и пролет кални. Само зимно време снегът покриваше цялата мръсотия и боклуците, изхвърлени от паянтавите къщи-самоделки, та улиците изглеждаха чисти. Но щом пукнеше пролетта, вонята, калта  и боклуците се появяваха  като нещо непреходно и изчезваха, когато дебелият сняг ги скриеше от хорските погледи.

В махалата имаше повече деца отколкото възрастни. Цели рояци от малчугани, на възраст от 2 до 13-14 години, по цял ден шетаха из  «маалата», прескачаха и до съседните, за да намерят нещо за ядене или да откраднат нещо от някоя разсеяна домакиня, забравила да сложи райбера.

               Момичетата на 15 години вече бяха омъжени, а по-пъргавите имаха и деца. На тази възраст момчетата обикновено ходеха на «работа» с батковците и татковците и учеха «занаята». Калайджии, хамали, носачи на дърва и въглища, както и тези, които обикаляха града с виковете «стари неща купувам», бяха почтените цигани, изкарваха хляба си с почтен труд. Към тях принадлежеха и тези, които предлагаха на домакините да  чепкат вълната на дюшеците. Нещо, което някои правеха всяка пролет или в началото на лятото.

Сред рояка от мургави, мръсни хлапета, се отличаваше високо русо момче с големи сини очи. Макар че беше мръсен като всички останали, имаше нещо, което го отличаваше от глутницата гладни циганета. Не беше само цветът на кожата и буйната му руса коса, които го отличаваха от всички останали. Беше по-висок, не беше страхлив и явно беше главатарят на бандата. Смелостта и находчивостта му по време на ежедневните набези го бяха превърнали в неоспорим лидер на дечурлигата от «маалата». Естествено и той като всички други не беше виждал вратата на училището от вътрешната ù страна. Кварталното школо посещаваха само по време на голямото междучасие, за да отнемат закуската на някое дете или да го изнудят да им даде «петачето» си, запазено за ледено.

Момчето се казваше Найден, име, което почти не се срещаше сред циганите. Баща нямаше и живееше с красивата си майка, която имаше много мъже и нито един съпруг. Беше се заселила тук преди 3 години, за да избяга от задявките на един военен, който не я оставяше на мира. Беше красив  и казваше, че я обича, но Назлие чувстваше, че това се отнася само тялото ù. Бяха се любили няколко пъти, но тя не го искаше. Имаше опасност да загуби свободата си, а за волната циганска душа беше невъзможно да бъде любовница на един мъж, който се опитва да контролира живота ù. Когато след  поредната нощ, прекарана в обятията на Драго, почувства, че не е празна, посред нощ прибра оскъдния си багаж и сина си и се измъкна от малкото градче.

       На Централната гара ги посрещна шумна, пъстроцветна тълпа. Забързани граждани с тежки куфари, селяни, нахлупили каскети вместо калпаци, носачи, натоварени като камили, милиционери и войници, железничари в униформи. Въобще пъстър разнороден свят, в който и циганите не бяха малко. Назлие спря един от тях и го попита как да стигне до  “факултето”? Пеша беше доста далече, но те не бързаха. По Хр. Ботев до реката и от там надясно, беше казал младият циганин, заглеждайки се в младата  жена.

Вървяха  почти час, но за съжаление нейните познати вече не живееха там. Попитаха за квартира. Всички я гледаха с интерес. Мъжете заради хубостта ù, а жените – изгарящи от любопитство заради русокосия ù син. Имаше някаква история в тая работа, циганките не се лъжеха току-така.

Притече се на помощ  старият Сандо. За циганските понятия той беше стар, макар че едва беше прехвърлил петдесетте. Живееше сам, жена му беше избягала с млад любовник, синовете му бяха по затворите, а дъщеря му развяваше байрак някъде  из провинцията. Имал две стаи, можел да предостави едната на тях. Докато си намерят нещо по-добро. За наем не споменаваше, но  погледът му говореше по-ясно от него. Назлие разбра веднага, но беше на улицата, трябваше да имат покрив. Съгласи се и Сандо ги поведе към малката си къщичка.

Назлие по цял ден обикаляше града, любуваше се на големите магазини, в които имаше повече клиенти, отколкото стоки, но за сметка на това беше много по-лесно да се намерят зле опазвани портмонета.

Докато майката скиташе из града, Найден много бързо беше станал един от главатарите на местните момчета, а само след 3-4 месеца беше неоспоримият лидер. Неговата смелост и сила  направиха силно впечатление на момчетата и те му се подчиняваха безпрекословно. А може би и това, че не приличаше на тях, го правеше по-авторитетен. Всички чувстваха, че той  е от друго тесто, въпреки че майка му си беше баш циганка, като техните.

Влаковете за Пловдив и Бургас отскоро бяха станали прицелна точка за бандата. Идеята беше на Найден. Той се качваше във влака сам от Централна гара, обикновено в първа класа, където пътуваха по-заможни хора. Приятелчетата му го чакаха на гара Подуяне и когато влакът спреше на  тази гара, под прикритието на навалицата, циганетата отиваха под прозореца на купето,  където беше Найден. Той набързо хвърляше на перона три-четири куфара  и изчезваше от влака. А момчетата се пръскаха на всички посоки, така че беше трудно да бъдат хванати сред тълпата и гаровата суматоха. Докато се разбере какво става, влакът беше тръгнал за дестинацията си. Само 2-3 пътника бяха останали без багажа си, но какво от това.

Групата се събираше в малката горичка над “факултето”, разпределяше плячката и всеки получаваше пая си. За реализацията всеки се грижеше сам.

Външният вид на Найден не будеше никакво съмнение в пътниците. Чист, спретнат, сините му очи, излъчващи  честност и доверие, бяха най-силното му оръжие и той го използваше майсторски. Това беше една от причините да спечели авторитет сред момчетата, някои от които по възраст бяха по-големи от него.

Благодарение на новата тактика, въведена от Найден, и смелите акции, в които той играеше главната роля, бандата се замогна. Чрез вехтошарите в “маалата” се снабдиха с по-представителни дрехи, които наричаха “работно облекло”. Найден въведе ред и дисциплина в групата, на “работа” трябваше да бъдат чисти, изкъпани и добре сресани. Такива изисквания към циганетата не можеха да не предизвикат  мърморене, неподчиненост и даже бунт на големите. Но Найден беше категоричен. С него можеха да работя само тези, които спазваха правилата, наложени от него. Двама-трима от по-големите се отделиха и заявиха, че ще работят самостоятелно. Никой не ги спря, но само след месец се завърнаха с подвити опашки и помолиха да ги приемат обратно в групата. Найден пак беше спечелил.

Въпреки всичко, инстинктът за самосъхранение му подсказваше, че е спечелил категорично първото полувреме, но до края на мача имаше още много. Чрез един от младежите, негов съсед, срещу огромна за него сума се сдоби със стар “наган”, останал като трофей от войната. Найден нямаше никакво намерение да го използва, но му придаваше сигурност и още по-голям авторитет. Револвера криеше извън дома. Майка му в никакъв случай не трябваше да знае. Тя беше безкрайно чужда на насилието. Всички средства бяха позволени, но никога насилие, побоища и оръжие. Тя знаеше, че с нейните мирни “оръжия” можеше да победи не само всички мъже, но и определена категория жени. В това се беше убедила многократно през последните няколко години.

Беше горещо лято. Бързият влак за Бургас беше претъпкан с отпускари, които пътуваха  за Черноморието. В първото купе на бързия влак всички места бяха заети. Коридорът също беше претъпкан, така че  нямаше сантиметър празно пространство. Найден седеше до прозореца с гръб към движението на влака. Срещу него дремеше мъж на средна възраст. Когато влакът навлезе в района на гара Подуяне, Найден стана, отвори прозореца и се загледа, сякаш търсеше посрещачи сред тълпата на перона. Когато влакът окончателно спря, с чевръсти движения той изхвърли през прозореца три куфара. Никой не му обърна внимание. Когато взе четвъртия, върху него се оказа малка чанта, която падна върху дремещия пътник. Той скочи стреснат, видя Найден и моментално го позна. Беше закупчик и често пътуваше по тази линия. Преди известно време беше станал жертва на тези влакови грабежи. Найден се опита да скочи през прозореца, но пътникът успя да го хване за крака и му попречи да скочи. Другите пътници му се притекоха на помощ и задържаха момчето. От купето до стаичката на Транспортна милиция пътят не беше дълъг. Бандата беше изчезнала с плячката, но техният  помагач беше хванат. Засега никой не знаеше, че това е главатарят. За пръв път Найден попадаше в ръцете на милицията. Дошлият милиционер го хвана за ръкава и го поведе към стаичката. Бавно си пробиваха път през тълпата пътници на перона. Багажът и колетите от магазията бяха  закъснели и електрокаристът  бързаше към фургона с пълна газ и неистово надуваше тромбата, за да си пробие път. Когато пред него се появиха милиционерът и Найден, той, лавирайки сред тълпата, мина между двамата. Това бяха само няколко секунди, необходими на момчето, за да изчезне от погледа на милиционера. Когато електрокарът отмина, от Найден нямаше и помен. Сякаш се беше стопил сред тълпата.

                             7. БУХАЛА

Истинското му име беше  Стоян Стоянов. Име, често срещано, лесно запомнящо се и още по-лесно забравящо се. В България с такова име и фамилия бяха десетки, ако не и стотици хиляди. Беше се родил в малко градче. Родителите му бяха занаятчии. Нито бяха бедни, нито богати. Винаги имаха парче хляб на масата и нещо сготвено от майка му. Братя и сестри нямаше. Родителите му също нямаха братя и сестри. Когато Стоян беше на 12 години, вече нямаха никакви роднини. Водеха тих, скромен живот, изпълнен с труд и грижи за единствения си син. Стоян беше кротко дете, почти не излизаше на улицата, не играеше с децата на съседите, не правеше бели. Просто беше незабележим. Единственото му занимание беше да изрязва картинки от вестници и списания и да ги лепи в дебели тетрадки, които баща му купуваше за него.

Беше на  шест годинки, когато се разболя от едра шарка. Боледува цял месец и едвам остана жив.  От болестта му остана белег на челото с формата на полумесец. Отначало белегът беше червеноморав, но с годините избледня и едвам се забелязваше. Само когато се напрягаше или силно се вълнуваше, белегът потъмняваше до тъмно червено и ставаше забележим.

На седем годинки тръгна на училище. И тук беше незабележим, старателен, но не се радваше на особени успехи. Човек оставаше с впечатлението, че такива не му трябват. Не странеше от съучениците си, но и не проявяваше особено желание да се включва в игрите им. С учителите се държеше почтително. На родителските срещи трудно се сещаха за кой ученик става въпрос, а когато разбираха, вдигаха рамене и не се оплакваха. Кратката храктеристика на всички учители беше – “старае се, не прави бели.” Когато някой се заяждаше с него, Стоян просто му обръщаше гръб и се отдалечаваше. Даже да го предизвикваха, не реагираше и съучениците му оставаха с впечатлението, че Стоян беше страхливец.

              Когато завърши  седми прогимназиален клас, заяви, че няма да учи повече. Започна да помага на баща си в шивачницата, но и тук беше посредствен.  Когато навърши пълнолетие, заяви, че ще стане полицай и се записа в школата. Беше нисък и набит, с къси криви крака и ръце като боздугани. В школата негов съкурсист го беше обидил и Стоян с две крошета го беше  проснал на земята. Той отнесе сурово наказание, а съкурсникът му остана с изкривена челюст до края на живота си. Именно този курсист му прикачи прякора “ бухала”, но така и никой не разбра защо.  От този ден до края на живота си той беше  “бухала” и никой не се сещаше, че някога се е казвал Стоян. Самият той беше толкова свикнал с прякора си, че когато някой непознат му кажеше Стоян, Бухала се оглеждаше учуден.

Кариерата му като полицай започна в родното му градче, но не бяха изминали и три месеца, когато пожела да отиде да служи в Столицата. В момента търсеха надзиратели в Централния затвор, което беше служба от съвсем друг характер. Бухала се съгласи и замина. 

В София имаше възможност да живее извън затвора и да ходи на работа там, но той избра другия вариант и  заживя в  самия затвор. Така сам той се превърна в един вид затворник, но със специален режим. Беше саможив и затворен в себе си. С никой не споделяше личния си живот, разговаряше само служебно. Изпълняваше  задълженията си безупречно, даже с престараване, което се нравеше на началниците. При провеждане на разпити винаги искаше да е насаме със следствения, което по устав беше забранено, но началството си затваряше очите, тъй като резултатите бяха повече от отлични.  Беше станал “геният на злото”. Такива мъчения прилагаше при разпитите, че жертвите му казваха и това, което не ги питаше. Признаваха и “майчиното си мляко”. Понякога самия него го обземаше ужас, когато си представеше, че подлагат на такива изтезания самия него. Методите му бяха не само физически, но главно действаше на психиката на следствените.

          Назначиха го за следовател и само след две години  оглави  “Следственият отдел” на Централния затвор. Заповедта за назначението му връчи лично Гешев. Когато Богдана попадна в ръцете му, той вече беше доказал способностите си на следовател.

             На 9-ти Септември 1944 г., когато партизаните нахлуха в Централния софийски затвор и освободиха всички политически затворници, покрай тях и много криминални престъпници  се намериха на свобода и се вляха в редиците на отмъстителите от “новата власт”. Случайно останалите живи от  старите му “клиенти” обърнаха не само затвора, но и цяла София, за да го намерят, но Бухала беше безследно изчезнал, както и този, който го беше назначил.