- Дейв, виж, спряло е да вали!
- Да, но пак е мрачно.
Ейдриън направи намръщена физиономия и това накара Дейви да се засмее.
- Искаш ли още едно? - той посочи към празните им чаши.
- Искам кафе.
- Така ми харесваш. Това е единственото нещо, на което те научих докато бяхме заедно - да пиеш кафе, вместо чай. - Дейви ù намигна и отиде да поръча.
След малко се върна с две големи кафета с много сметана.
- Дейви, осъзнаваш ли, че стоим тук от 3 часа, а не сме си казали нищо съществено?
- 3 часа! Леле, времето тук минава бързо. Сигурна ли си, че и времето ви не тече наобратно?
- Дейв...
- Какво съществено, Ади? Кога сме си казвали нещо съществено? Това сме ние, нали?
- Всъщност... Прав си. Ако си казвахме нещо съществено, щяхме да сме като другите. И все пак... Какво правиш тук, Дейв?
- Пия кафе с теб. В Старбъкс. Едно от малкото добри места тук. И то е създадено от американци.
- Ужасен си!
- Благодаря ти!
Той надигна чашата с кафе.
- Знаеш ли, имах да ти казвам толкова много неща, когато се разделихме.
- Да, аз също...
***
Ейдриън се събуди по-рано от обикновено. Погледна наляво - Дейви спеше като ангел, не ù се искаше да го буди. Стана, изми се и застана в средата на коридора, чудейки се какво да прави. Истината беше, че нямаше желание за нищо. Знаеше какво ще се случи след малко - Дейви щеше да стане, да се посмеят, докато закусват, след което той щеше да отиде в студиото, а тя - да остане сама с Майки и да гледа телевизия. Или да излезе навън - с някоя от новите си приятелки- американки, които говореха само за дрехи, пари и мъже. Можеше да излезе и с Крис, но тя беше в Ню Йорк, за да направи интервю с 'някой си'. И като стана въпрос за интервюта, Ейдриън също така можеше да седне и най-после да напише статията си за лондонския вестник, с който сега работеше от хиляди километри разстояние - слава на интернет! Но за какво щеше да пише? За жените, които се отказват от живота си, заради мъжа, когото обичат; или за мъжете, които от много работа нямат време за жените си; или за пропадането на съвременното общество.
Не така си представяше нещата в началото. След като Дейви ù предложи да заживеят заедно в онзи студен ноемврийски ден, нещата изглеждаха розови; ярко, крещящо, заслепяващо розови. А не бяха. В действителност всичко беше сиво, скучно, еднообразно.
Отгоре се чу шумолене - Дейви сигурно бе станал.
Ейдриън чу бързи стъпки и сънения му глас: - Ади? Ади, тук ли си?
Не беше. Не беше там, не и духом. Той слезе по стълбите в тъмната стая, където тя стоеше свита на креслото.
- Ади?
Тя усети уплашена нотка в гласа му. Сигурно и той усещаше, че нещо не е наред и се страхуваше да не би Ейдриън да е решила да сложи край.
Съжали го - той стоеше в тъмното - само по долнището на пижамата си, с рошава коса - взирайки се невиждащо.
- Тук съм, Дейв.
Тя го каза тихо, така че само той да я чуе. Той винаги я чуваше. За момент тя усети прилив на обич - явно наистина това беше любовта - да обичаш някого, да искаш някого дори в моменти като този.
- Миличка, защо стоиш на тъмно?
Той посегна на цъкне лампата.
- Дейв, недей.
- Но...
- Моля те, нека е тъмно.
Той седна до нея.
- Какво има, Ади? Нещо не е наред, нали?
- Дейви, знаеш, че те обичам, нали?
Нещо заседна на гърлото му. Може би знаеше какво ще последва. Не отговори. Кимна. Ако не беше тъмно, тя щеше да види... Но беше и тя не го видя.
- Дейви?
- Да - той отговори сподавено.
- Обичам те толкова много, Дейви,че чак... се задушавам. Задушавам се, когато те няма до мен, когато съм сама и мисля само за теб. Задушавам се от мисълта, че си там, с разни хора, които не познавам; от мисълта, че може да срещнеш друга и... и...
- Ади, недей...
- Задушавам се, Дейв! - тя стана и хвърли кадифената възглавничка на дивана. - Не мога повече така.
- Какво искаш да кажеш, Ади?
- Дейви мисля, че... Не мога, не мога да го кажа, знаеш...
- Ади, не... - той промълви умолително. В този момент Ейдриън се радваше, че не вижда изражението му. Виждаше само една сянка - на мъжа, когото обичаше до болка. И тази обич я задушаваше.
- Не съм същата, Дейв. Не съм същият човек. Разбираш ли? Но ти няма как да знаеш, нали само работиш...
- Ади, недей така...
- Това ли е всичко, което имаш да ми кажеш, Дейв?! След всичко, което направи, за да ме доведеш тук?! Не мога повече, Дейви, не издържам.
- Но аз те обичам...
- Ти ме обичаш, да, и аз те обичам, но това  вече не значи нищо... Значи ли?
- Естествено, че значи...
- Какво?! Какво значи, Дейв?!
- Моля те, Ади, не си отивай - той се свлече на колене пред нея.
- Дейви, не разбираш...
- Разбирам, разбирам те, миличка, моля те, обещавам, че...
- Но, Дейви, ти не можеш, няма как. Няма как да оставиш всичко заради мен.
- Мога да го отложа, мога, не си тръгвай, не си отивай от мен, моля те, Ади... моля те...
Той държеше ръката ù и силно я стискаше. Тя също падна на колене и двамата с големи усилия успяваха да видят лицата си в тъмното. Тя се разплака.
- Решила съм го, Дейви.
- Не можеш...
- Това е. Помниш ли - "Напразната ни обич аз съзнавам сам..."
- Не можеш да ме оставиш. Обеща ми...
- Никога не ми каза, че това ще се случи и с нас... Че любовта ни ще стане ежедневие, никога не ми го каза, Дейв!
- И ти просто така ще си тръгнеш? Не знаеш нищо за живота, Ади! Толкова си малка, толква наивна! Но аз съм тук до теб и...
- Не и когато имам най-голяма нужда. Няма те.  Или си в студиото, или в твоя си свят, където мислиш за поредната песен.
- Но ти си... ти си моята муза, ти си моята песен, моята музика, моето всичко, Ади!
- Музиката ти е тъжна, Дейв. Тъжна е, дори докато сме заедно. Може би без мен ще стане още по-тъжна и по-хубава.
Той пусна ръката ù. Не защото я остави да си тръгне, а защото нямаше сили. Нямаше сили да каже или да направи нещо повече. Тя го прегърна. Прегърна го разплакана, но той не направи нищо. Дори не я докосна. Стана, отиде горе, остави я сама в тъмното, а след малко и излезе от къщата. Не се върна до вечерта, когато Ейдриън (този път доста по-бързо) вече беше събрала багажа си и чакаше на летището за полета си до Лондон.