Сутринта на 20-ти ноември беше студена, мрачна и потискаща. Но не и за Дейвид и Ейдриън, които се бяха свили един до друг пред отдавна загасналата камина и тихо спяха.

Изведнъж Дейви се сепна и отвори очи - беше сънувал кошмар. Все още сънен се огледа из стаята. После, успокоен, подпря глава до тази на Ади и се заслуша в равномерното й дишане. Чувстваше се страшно привързан към нея, сякаш я беше познавал цял живот. Всичко му се струваше прекалено хубаво, за да е истина... Добре, че в този момент Ади се събуди и разсея прииждащите му мрачни мисли. Тя видя неговото лице, надвесено близо до нейното.

- Добро утро, сънливке - прошепна той.

- Добро утро... - протегна се - Ъъъ, Дейви, не мислиш ли, че е малко странно да се взираш така в мен?

- Не, изобщо.

- Дейви, стига! Сутрин изглеждам ужасно. Не искам да ме гледаш такава...

- Не е вярно, красавице, ти винаги изглеждаш добре. - Той се засмя.

- Дейв, казах ти да спреш да ме зяпаш!

Ейдриън сграбчи една възглавница и закачливо го удари. Той, от своя страна, взе друга и се започна бой с възглавници, който скоро се превърна в обичайното сутрешно ‘нацелуване'.

Двамата най-накрая решиха, че е време за ставане. Дейвид, леко рошав, се изправи и отиде до прозореца. Загледа се в тъмните облаци и тихо въздъхна.

- Не помня кога беше последният път, когато празнувах рождения си ден при такова време. В Калифорния винаги е толкова топло и слънчево...

- Липсва ли ти? - Ади отиде до него, обви ръце около кръста му и го прегърна.

- Хаха, честно казано, не ми липсва. Нищо не може да замени това спокойствие тук. Пък и когато съм с теб, какво може да ми липсва?!

След няколко часа Дейвид беше на път да загуби от Ади поредната игра на карти. Най-накрая хвърли картите и заяви:

- Край! Отказвам се. Повече няма да играя на това с теб.

- Дейв, държиш се като малко дете!

- Не е вярно... - той я погледна с онзи невинен извинителен поглед... на малко дете, което е направило беля, но не иска да си признае.

- Признай си, че не ставаш. Просто не си добър в това. Или просто аз съм прекалено добра... - и за да го ядоса още повече, тя започна да се смее злорадо.

- Знаеш ли какво, Ади?

- Какво?

- Ти си едно малко, злобно и страшно красиво същество, което не ми позволява да победя, дори на рождения ми ден. Пък и има много други неща, в които съм далеееч по-добър.

- О, нима?

- Мхм - измърка Дейвид и се приближи към нея.

И точно когато двамата щяха да се нахвърлят един дърху друг, навън се чу звук на загасващ двигател. Джейд и Кристина бяха пристигнали.

Отвън: Кристина излезе от колата, мъкнейки голяма раница. От другата страна излезе Джейд - носещ скъпоценната си китара. Дейви и Ади ги посрещнаха радостно и след множеството пожелания за рожден ден, заедно влязоха в малката къщичка.

- Якооо! Хубаво е да видя това място отново. Навява ми толкова хубави спомени. - Джейд остави китарата на дивана и отиде до камината. - Дейви, помниш ли, когато Хънтър, без да иска, хвърли в огъня листа с нотите?

- Помня когато Адам го подгони из стаята с палките на барабана.

Остатъка от деня те прекараха във весели спомени за предишните преживявания на момчетата в тази къща. И се смяха. Много. Що се отнася до двете момичета - те се радваха на откачените си половинки и с радост се присъединиха към тях, когато Джейд изкара китарата, а Дейви изви ангелския си (и леееко прегракнал) глас.