- Историята се нарича ‘Овалният портрет'. - започна Дейви - Разказва се за един художник  и неговата прекрасна съпруга. Тя била страшно красива и винаги весела. Той пък винаги бил затворен в себе си, не й обръщал внимание и в по-голямата часто от времето си рисувал. Жената много го обичала и накрая се примирила с държанието му. Той ставал все по-известен и бързо продавал картините си. Един ден обаче художникът решил, че все още не бил нарисувал най-красивата картина - а именно портрет на съпругата си. Тя, естествено, се съгласила. Така двамата започнали да прекарват дълго време в малка стачка, където светлината идвала единствено от тавана. От ден на ден жената изглеждала все по-зле - бледа, слаба. И от ден на ден картината ставала все по-красива. Художникът не забелязвал случващото се с жена му. Хората й се възхищавали, защото, въпреки всичко, усмивката не слизала от лицето й. След време картината била почти завършена. Оставали само най-дребните детайли. Художникът с трепет завършил най-крсивата картина, която някога бил рисувал. После пуснал четката на земята и прошепнал: ‘Тя е като жива!' И наистина - в картината имало нещо необичайно истинско и бляскаво. След това се обърнал към съпругата и останал ужасен - тя била мъртва...

- Знаех си! - развълнувано каза Ади.

Джейд и Крис гледаха изненадано.

- Невероятно е как може да бъде едновременно красиво и тъжно. - усмихна се Джейд. Другите поклатиха глава утвърдително.

След малко:

- Ей, внимавай с това, млада госпожичке! - Джейд подвикна на Крис, докато му носеше китарата. Тя, от своя страна, му се изплези.

Дейви се изправи и погледна към Ейдриън.

- Ади, ще ми помогнеш ли да донесем... ъъъ... одеялата?

Ади го изгледа странно, но тръгна след него в другия край на стаята. Джейд беше чул думите на приятеля си и веднага зпаочна да говори с Крис за ‘нещо много интересно'.

В далечния ъгъл, някъде между масата и прозорчетата:

- Виж, Ади... аз... - Дейви изглеждаше объркан.

- Ти...? - нетърпеливо попита Ейдриън.

Джейд говореше, колкото може по-високо, но все пак успяваше да следи разговора на другите двама. Ако нещо се объркаше, той трябваше да се притече на помощ.

- Не мисля, че ще успеем да изкараме така още дълго време. Разделени сме за толкова дълго и... Просто е трудно и за двама ни.

- И какво предлагаш? - попита Ади студено.

Дейв замълча за момент, който и за двама беше страшно дълъг. Джейд веднага се намеси.

- Хора, не мислите ли, че е време за лягане?

Дейви отново погледна Ади и леко я целуна. След което тя отиде да помага на Крис за леглото, а Джейд остана при Дейв и прошепна:

- Това ли успя да измислиш?! От теб се очаква да проявиш мааалко повече въображение.

- Моментът не беше подходящ, Джейд.

- А кога изобщо ще бъде?!

- Не знам, но не и сега!

По-късно тази нощ навън беше утихнало. В стаята се чуваше единствено тихото дишане на четиримата приятели. Дейви привидно спеше, прегърнал Ади, с което разсея съмненията й, че между тях двамата се беше случило нещо лошо. Но всъщност той си беше напълно буден. И нервен. Въздъхна и най-после реши, че време поне да се опита да заспи.

- Обичам те, ангелче - тихо прошепна той в ухото й и затвори очи.

- И аз те обичам, Дейви - отвърна тя.

- Мислех, че спиш! - Дейвид отвори очи и я погледна леко изненадан.

- Аз си мислех същото за теб. - тя се усмихна.

- Тогава нека ти изясня нещата в случай, че ме мислиш за пълен идиот.

- Добре...

- Исках да кажа, че след концерта в Берлин, отиваме в Париж. И след това се прибираме вкъщи. И си мислех....

В този момент единственото, което Ади си мислеше, беше колко прекрасен глас има Дейвид, особено като говореше толкова тихо...

- ... че можеш да дойдеш с мен.

- Да дойда с теб?

- Може би ще бъде много хубаво, ако живеем заедно. И определено ще бъде забавно. Какво ще кажеш?

- Дейви... ще бъде прекрасно, ако живеем заедно, но... Не мога просто да изоставя работата си, семейството, котето...

- Можем да вземем Майки с нас. Знаеш колко го харесвам...

- Да, но...

- Помисли си, Ади, имаш достатъчно време.

Ейдриън поклати глава и се сгуши в Дейвид. А той едновременно се радваше и се ядосваше - все пак я беше попитал... почти...