Малката знамепродавачка стоеше до фонтана пред  президентството и промотираше усилено стоката си, а именно – стотици български трибагреници с  различна големина и различен оттенък на червеното. Въпросното червено варираше, защото използваната китайска боя не бе особено качествена, но това не пречеше на търговията да върви добре.

  Протестиращите купуваха според джоба си и според гнева си. Умерено възмутените протестиращи купуваха малки евтини знаменца, а разгневените – големи и съответно скъпи такива. Малката знамепродавачка бе доволна, вече можеше всеки ден да черпи с мастика болната си майка.

  Малката знамепродавачка заставаше на стратегическото си място пред фонтана в ранния следобяд и започваше да продава под палещите лъчи на слънцето. Приключваше към единайсет часа вечерта и се прибираше в люлинската си гарсониера, където шиеше знамена цяла нощ. И ден след ден, все едно и също.

   Жегата беше ужасяваща, а и на всичкото отгоре фонтанът не работеше, тъй като преди време някаква триглава ламя с пресъхнали гърла бе излочила цялата вода, затова Малката знамепродавачка се принуди да закупи с част от припечеленото малък климатик, работещ на твърдо гориво. Освежителната хладина, лъхаща от решетка.та на климатика, правеше живота на Малката знамепродавачка по–поносим.

   Малката знамепродавачка беше започнала да се тревожи. Тълпата като че ли бе поизтъняла, знамената вече не вървяха толкова добре, колкото преди. Но това бяха бели кахъри. Ами ако правителството подадеше оставка? Край на протестите, край на търговията. Ами ако на власт дойдеха честни и компетентни хора? Тогава кой ще излиза по площадите да развява знамена? Малката знамепродавачка не намираше отговор на всички тези ужасяващи въпроси.

  Малката знамепродавачка харесваше тези протестиращи. Те не бяха като онези озверели от глад февруарски мизерници, които се стискаха за всяко левче. Сегашните бяха красиви и платежоспособни, и с чувство за хумор. Само едно им беше лошото – събираха си боклуците и ги отнасяха незнайно къде, вместо да ги дават на Малката знамепродавачка да зарежда климатика с тях.

  Повечето хора се отнасяха добре към Малката знамепродавачка, но имаше и гадняри. Като един нисък чичко с бяла коса например, който я наруга, задето бе казала „байрак” вместо „знаме”. А един ден двама батковци с бели ризи я наобиколиха и я заплашиха, че ще ù отнемат лиценза, ако не предостави доказателства, че платът, използван за ушиване на знамената, не е копринен. Защото ако бил копринен, това означавало, че незаконно се експлоатира  трудът на бубите. 

  Климатикът не можеше да се справи с жегата и Малката знамепродавачка се потеше обилно под жестоките слънчеви лъчи. На всичкото отгоре час по час ù се налагаше да скача, за да не я помислят за червена. Скачането изстискваше силиците ù до капка и нощем тя често заспиваше шиейки.  

  Когато тълпата се насочеше към Орлов мост и площадът опустееше, Малката знамепродавачка изваждаше китайското си айфонче и започваше да сърфира из социалните мрежи. Там тя оплюваше управляващите, агитираше да се излиза на протести, пишеше харти, защото вече почти никой не купуваше знамена. Добре че поне правителството не се даваше.

  Малката знамепродавачка често мечтаеше. Мечтаеше да назначат Андрей Слабаков за министър на здравеопазването, Христо Стоичков за министър на културата,  а Златко баретата за министър на вътрешните работи. Ех, ако можеше и президентът наистина да има разни сметки в Кипър? Тогава около фонтанчето направо щеше да заври и закипи.

  Почти никой не купуваше знамена, а слънцето печеше като за последно. Климатикът бе изял и последния случайно изтърван фас. Малката знамепродавачка вече го захранваше със знамена. Но той беше лаком и ги поглъщаше за секунди, като в отплата неохотно изпускаше хладен полъх, неспособен дори да освежи изпръхналото ù от жега лице.