06.10.13 

     Говориш, но съм прекалено заета, за да чуя точно какво. С какво ли? Опитвам се да задържа всяка секунда, да я запечатам, заключа в най-крехкия, но и същевременно най-истинския сейф - дълбоко в кървавите недра на малкото ми сърце. Това изящно и деликатно съвършенство на момента, който е така осезаем, че усещам вкуса му да попива през кожата ми, а след това мигвам и всичко отдавна се е изпарило, като полъх от парфюм. И точно в това е красотата… изящно и деликатно съвършенство на момента… 
      И защо да не мога да кажа, че те обичам, когато мога да кажа, че обичам нашите малки разговори под лунна светлина. Обичам как звучи гласът ти, когато съм толкова близо до теб - тихо, но всъщност толкова силно в ума ми. Обичам как несъзнателно търсиш ръката ми и когато я намериш, пръстите ни се вплитат толкова естествено и непринудено, сякаш никога не са се пускали. Обичам усмивките ти в мрака, които виждам едва-едва, но въпреки това достатъчно, за да се почувствам щастлива… усмивките ти в мрака… 
     И да,точно толкова ми трябва, за да съм щастлива. Точно толкова ми трябва, за да повярвам, че всичко е реално, дори когато вече съм сама в утеснялата ми стая. Че и ти сега, в 2:46 през нощта, връщаш лентата назад до кадъра, в който всичко почна с една открадната целувка. Че и ти се усмихваш нелепо, глупаво в празната тъмнина… в 2:46 през нощта… 
     Но стана много късно. А и мислите за теб станаха прекалено много. Затова просто ще намеря малко спокойствие в съня - вечното спасение за крехките души на смелите мечтателите и неумиращите романтици.   

07.10.13

     Влюбвам се в теб. Безвъзвратно. 
     Дори, когато седим в 1 часа нощес, насред опустялата улица, прегърнати,точно преди момента ,в който ще си кажем „Лека нощ“, а аз се моля да изчакам още малко, колкото да стигна до у нас или поне да се отдалеча от теб, и тогава да избухна в сълзи. Но точно в този момент ти ме пускаш, сядаш на бордюра и започваш да свириш на китарата , която носеше. Гледам те с недоумение и се чудя нарочно ли го правиш, нарочно ли ме отблъскваш по този студен, безмилостен начин. Но знаеш ли кое най–много изгаря в мен, като оставя след себе си онази тъпа болка на язвената душа – мълчанието… Но и без това думите са излишни сега, или поне с това се успокоявам. 
     Сядам до теб и както мелодията плуваше около нас ,така и в моите очи заплуваха сълзи. Но ти си прекалено вглъбен в себе си , за да забележиш дори малките локвички, които те оставят ,като свой печат. Печат на средновековните мъчения, под които поставяш изстрадалото ми сърце … и въпреки всичко –боли толкова сладко. 
     Изведнъж всичко замлъкна. Минута, две, час ,вечност? Срещам погледа ти за секунда, но е достатъчна ,за да забравя за изминалата вечер и да те прегърна силно. От него разбирам ,че и на теб ти е толкова трудно ,колкото и на мен –беше зареян, някъде отвъд видимото и … пълен с блестящи кристали ,готови всеки момент да се отронят. 
     -Кога ще започнем да си казваме това което наистина чувстваме? –прошепваш ,а после се отдалечаваш и ме гледаш право в очите. 
     Не мога да говоря. Онази горчива бучка, която засяда на гърлото ти ,когато плачеш,все още не беше помръднала и с всички усилия продумвам единствено „Ти ми кажи.“ 
     -Защо плачеше?-отново питаш. Още един въпрос на който ми е трудно да намеря думи. 
     Тишината, като въже се оплита около нас и стяга своите примки все по-силно и по-силно. 
     -Аз… не мога да те разбера. В един момент те усещам на милиметри от мен, а в другия си толкова далеч. Заключваш се в себе си и ме оставяш да чакам пред вратата, в студа,сама …-сълзи,сълзи ,сълзи … 
     Гледам на долу , но ти надигаш брадичката ми и пресушаваш очите ми с целувка. 
     -Изяжда ме от вътре, когато виждам как си говориш с някой друг, как му обръщаш внимание ,как му се усмихваш .И не казвам нищо, защото нищо не мога променя… Нямаш си на представа, колко много те харесвам. Всяка сутрин, като се събудя първото нещо ,което правя е да погледа телефона си , за да видя дали си ме търсила. Знаеш ли ,че всеки път щом видя котенце ,шоколад, бисквити „Мираж“ и още милиони малки неща, ти веднага изникваш в ума ми . Ако съзнанието ми е толкова голямо – правиш кръг с пръстите си – ти оставяш в него двойно по –голям отпечатък. 
     А след това ,честно казано, не знам какво стана…само си спомням ,че се смяхме много , пяхме фалшиво ,брояхме звездите неправилно и бяхме истински щастливи. 
     Влюбвам се в теб. Безвъзвратно. 
     ПС: И ако някога прочетеш това и го сметнеш за истина,значи си глупчо. Не се влюбвам, защото вече те обичам. 

14.12.13

     Дръпвам си на няколко пъти и поемам гъстия лепкав дим. Той раздира гърлото ми,но въпреки това се опитвам да го задържа в белите си дробове- да се разлее из вените ми , да се слее с всичките усмивки и сълзи. 
     Издишам и изведнъж се чувствам лека като перце, рееща се из претъпканата стая. Иззад сивкавия пушек се показват размазани силуети и грозна истина ме полазва ,като тръпки. Купонът трябва да е време ,в което всички се забавляват, но как да се разсмея на изкривените лица срещу мен,сблъскани едно в друго и всяко едно от тях е вече непознато за мен? Сякаш това не е парти ,а гротесков бал с маски. И в 12 маските падат , задръжките след тях и всичко ,което толкова много си се опитвал да прикриеш през деня, вече е наяве. 
     Как ли изглеждам аз?Как ли изглеждаш ти? 
     Обръщам се към теб и се усмихвам. Ти си същият. Същите очи , които ме гледат влюбено, същите устни ,които ме целуват истински, същата усмивка ,която се впива в сърцето ми. Притискаш ме към теб и най-накрая намирам нужната ми опора. 
     Чувствам се успокоена. Може би и за теб съм същата. Може би дори след 12 часа,след като се махне булото ,зад което се крие истинското ни аз, с всички дефекти , ти отново виждаш в мен човека, който познаваш. Да. Сигурна съм ,че е така, защото това прави любовта – оголва душите ни, съблича същността ни, докато не останем просто себе си, без граници , притиснати един в друг,защото това е всичко ,което имаме ,всичко ,което искаме. 
     Сякаш само мигвам, но вече сме в леглото ти –лице срещу лице, тяло срещу тяло, аз срещу теб . Вдишвам те, поемам те –оставям да се разлееш из вените ми , да се слееш с всичките усмивки и сълзи. Ти си моя наркотик.

17.12.13

     Тъмнина. А в нея -аз. А в мен – отново тъмнина. 
     Обвивка.Празна обвивка. Кожата ми вече сякаш е изтъкана от фина паяжина и само пушекът ,който вдишвам я държи все още достатъчно опъната ,за да изгради силует в мрака. 
     Издишвам и сладък вкус остава в устата ми,докато горчиви сълзи обливат лицето ми. Мислите ми плъзват по дима,разстилат се плавно в сивотата, скриват ме . Никой не ме вижда…ти не ме виждаш, но аз теб –да. 
     Протягам ръка към теб, но в момента в който докосвам лицето ти, то избледнява, слива се с въздуха и единствено аромата му ми напомня ,че някога си бил до мен. 
     Аромат на дъжд. Сякаш съм умиращ от жажда пътник, скитащ се загубен из мъртвата пустиня и единственото ,което може да утоли копнежа и страданието ми , се оказва просто мираж. 
     И отново съм сама. Иронично е ,че самотата означава отсъствие на живи същества; пустош, но всъщност винаги има някого и това е самата Самота. Тя седи тихо до теб,толкова бледа,призрачна ,но я усещаш с цялото си същество. Шепне в ухото ти мисли,кошмари, прокарва тънките си пръсти по сърцето ти,а след това го сграбчва,докато те остави без дъх .Искаш да извикаш, защото болката е неспирна , но тя слага пръст на устните ти и спира стона. 
     Къде си? Спаси ме! Спаси ме от непрогледната тъмнина,от задушаващия дим ,от Самотата…от мен самата.

15.02.14

     Ти си моя апокалипсис. Ще донесеш край ми в пламъците на ревността, в ураганите на яростта и в земетресенията ти ще сриваш тухла по тухла, стена по стена здравия ми разум, докато не го разрушиш из основи. 
     Вървя по познатата до болка улица, а след мен стъпките ми в снега горят в нощта. Нощта -спътник без път, но въпреки това единствената ми компания, която целува с ледения си полъх насълзените ми очи и ме обгръща в дълбините на мрачните си обятията. 
     Отново съм бясна. За нещо толкова малко и несъществено, че не съм сигурна дали въобще съществува. Но точно това ме побърква най-много. Усещам как Лудостта се прокрадва, отваря тихо отключената вече от теб врата и се настанява в мен.Харесва й до безумие, толкова й е удобно,че се слива се с мен- с всяко насечено вдишване, с всеки неритмичен удар на сърцето , с всеки милиметър от  настръхналата ми кожата, докато не станем едно. А след това настъпва забавлението. Вие, смее се, дърпа конец по конец всяка моя мисъл, опъва я, заплита я, докато не се превърна просто в една парцалена кукла. 
     И на сцената на този нелеп театър, аз, главната героиня без глас, съм отново пред вратата ти в очакване. Пристъпвам нервно от крак на крак, заключила челюстта си толкова силно и ревностно, защото може би само това запазва самообладанието ми. 
     Отваряш широко и от вътре лъчи мека жълтеникава светлина окъпват лицето ми. 
Прегръщаш ме толкова силно, че дъха ми ме напуска, а с него и демоните ми . 
     -Липсваше ми толкова много. 
     Изведнъж забравям всичко и оставаш само ти. Ти –вечното в мен, докато всичко останало е просто преходно. Притискам се в теб, за да не видиш бликналите сълзи, които този път обаче не са от гняв и болка. Отново съм себе си –безгрижна, щастлива, влюбена. Но как е възможно лекът на всичко да е един човек? Как толкова бързо влезе под кожата ми и ме избави от самата мен? 
     -Не си тръгвай повече! 
     Целуваш ме по челото и ме внасяш в така познатата стая на така познатото легло. Сгушвам се в теб и сякаш никога не съм те пускала. 
     Твоите усмивки, твоите думи, твоите прегръдки. Нашите целувки, нашите мечти, нашата любов. 
     Ти си моето спасение.

05.05.14

     И знам, че трябва да те пусна. 
     Трябва да разхлабя прегръдката ми, същата, в която съм те наблюдавала, притиснат в мен, как спиш, как нежно съществуваш в мрака, сам не осъзнавайки съвършенството си. Тази в която сме споделяли най-глупавото и най-съкровеното, най-забавното и най-съкрушителното, най- мечтаното и най-безнадеждното. 
     Трябва да отдръпна ръце от тялото ти. Пръстите, които многобройно са оставяли своя кървав подпис по гърба ти, трябва сега да се разделят със своето платно, със своя шедьовър. Те, които познават всяка твоя извивка , които са чертали топография на твоята анатомия вечерите, в които съм имала щастието да съм до теб. 
     Трябва да отделя устни от твоите. Целувките, които са спирали неутешимото в мен и тези, които са казвали „Обичам те”, когато думите, просто са били прекалено слаби и недостатъчни, прекалено лишени от смисъл и емоция. Тези трепети на пеперудени крила, които галеха крайчетата на усмивките ми ,сега ще секнат. 
     Трябва тялото ми да остане само. Някъде в мрака и никъде в реалността. Лишена от смисъл и цялост. 
     И знам, че трябва да те пусна, но не, няма…не мога…не искам.