МАЛКИТЕ СТАРЦИ И ПОРАСНАЛИТЕ ДЕЦА

            Те гледаха през оградата на тяхната съдба. Малки сини очи с бръчици на страните. Гледаха тъжни и невиждащи. Рееха погледи някъде в далечината, в синия простор на безкрая и свободата.

Очите на малките старци – очи на възрастта и мъдростта. Очи, избледнели от сълзи и от умора, очи на изстраданата мъка и болка. Очи на равнодушието. Колко мъка и нескрито очакване се таеше в техните зеници! И какво непокорство прикриваха дългите мигли!

Малки бездомничета, ничии и ненужни, захвърлени на бунището на света; отхвърлени аутсайдерчета, забравени дори и от Бога. С прекършени мечти, непознали детските капризи. Лишени от най-великото земно щастие – безгрижното детство; и потопени в преизподнята на възрастта и порасналия живот. Къде са усмивките на безрадостните ви личица? Защо гледате със страшните очи на големите и измъчени хора? Малки ръце, покрити с мазоли, и напукани боси крачета със загрубели ходила. Къде са разноцветните малки обувки, които трябва да носите? Къде са куклите и количките, с които да си играете? Къде ги изгубихте и кога? Може би никога не сте ги притежавали! Може би винаги сте били малките старци зад оградата на детския дом за изоставени несретничета.

Очи, пълни с болка и крещящи „защо?”. Очи, скръбни и натежали от умора. Големи и сини очи, необятни като детската душа. Деца, нямащи нищо и никого, деца без дом и без родители. Деца, принадлежащи на света. Вашата космополитна природа ви прави богати, но тя не може да замени майчината нежност и обич; любовта на родителите. Злобно свили юмручета, като че ли ще убиете целия свят и показали през дупките на телта любопитни нослета за живота зад оградата, за живота на богатите и разглезени лигльовци, опиянени от охолството и парите. Да, парите! Кога ли и вие ще имате пари да си „купите” малко обич и състрадание? Да си „купите” топлина? Само че, малки глупачета с очи на мъдри старци, не се самозалъгвайте! Вие можете да си купите всичко на тази проклета земя, но не и щастието и обичта. Тези неща не се купуват. Те се изстрадват и се заслужават. Те са дар от Бога и от добрите хора, които изчезват като динозаврите и като всички хубави, но краткотрайни неща.

         Един ден, може би, ще се возите в скъпи коли...
Един ден... може би, ако имате късмет и ако наистина го желаете.
         Един ден след много години. Красива черна лимузина вдигаше праха по черния път и отнасяше едно красиво момиче и едно възмъжало момче в безсмислието на щастливата любов. Сините очи на порасналите деца се гледаха, усмихвайки се на света и на живота. Носеха джинси и спортни фланелки, бяха обути в разноцветни маратонки. А отзад се търкаляха кукли и камиончета. Бяха щастливи и не мислеха за нищо. Сякаш безгрижието се беше спряло при тях и нямаше никакво намерение да ги напусне. Порасналите малки щастливци си тананикаха някаква весела песничка и нехаеха за нищо и никого. Те се обичаха и това беше всичко за тях. За първи път изпитваха великото чувство на любовта и я раздаваха един на друг безрезервно. Защото цял живот бяха лишаване от нея; защото цял живот я бяха чакали, цял живот я бяха търсили и накрая я намериха. Бяха пораснали без детство и ласки, без обич и топлина, без майчина нежност. Затова сега толкова много я ценяха и й се радваха; затова толкова много се обичаха. Сега имаха и пари, и коли, и дрехи и обувки. Можеха да пожелаят и да притежават всичко, което се купува на света. Но най-важното, имаха любовта и обичта. Бяха забравили за живота си преди 15 години. Бяха го заровили някъде дълбоко в душите си. Но все пак не можеха да го изкоренят от там. Все пак отдавна не се бяха сещали за мизерията и безрадостието, които ги съпътстваха тогава. Като че ли бяха толкова далечни...
         Наближаваха крайпътен мотел. Спряха да заредят колата, накупуваха си шоколади и дъвки. Взеха си нещо по-сериозно за хапване. Не забравиха, разбира се, и за безалкохолното в примамливите шарени кутийки. Тръгнаха отново. Веселият им смях огласяше времето и природата.

         Изведнъж и двамата се почувстваха неловко. Някакво дълбоко, болезнено вътрешно усещане ги обземаше и стягаше душите им в желязна и неотслабваща примка. И най-после си спомниха. Ето я оградата! Ето го домът за сираци! Ето ги и тях двамата!... Същите малки ръчички. Същите подути боси крачета. Същите сини очи, изпълнени с мъка. Очите на малките старци. Очите на възрастта и безумието, очите на опустошената детска същност. Очите на малките старци се срещнаха с очите на порасналите богати и разглезени деца. „Очите” на бедността се впиха в „очите” на охолството и обвиняващо питаха: „Защо?”. Четири чифта сини очи се взираха в зениците си и недоумяваха какво става. Очите на парите гледаха избледнелите от сълзи очи през оградата и не можеха да повярват. Та това бяха самите те?!? Малки, преждевременно помъдрели хора, стиснали юмручета готови да ги стоварят върху целия свят. Мъдри старци в образа на дребосъци. Сини очи, пълни с гняв и копнеж, питащи „Защо?”. Изпълнени с омраза към тази несправедливост. Това бяха те – момченце и момиченце – зад желязната ограда на съдбата. Те бяха там: толкова малки и толкова престарели деца с безжизнени души и сухи, сини като безкрая очи. Да, те бяха там само, че преди 15 години. И сега се виждаха отново: бледи подобия на своите сенки. Като че ли времето се бе върнало и сега по жесток начин им показваше какво бяха забравили и отрекли от живота си. Какво бяха заровили в спомените си: своето детство, макар и неизживяно, своя истински изстрадан и забравен живот. Животът на малките старци с големи и мъдри сини очи като огромния океан на вечността. А сега? В какво се бяха превърнали? В едни разглезени лигльовци. В богати, оглупели деца, които не знаеха какво искат, защото имаха всичко материално. Те нямаха мечти и амбиции. Бяха лишени от богатата детска душевност и приказния свят.

 - Големи, пораснали деца! Защо убихте доброто в себе си? Защо пожелахте парите и забравихте миналия си живот? Защо живеете в разкош и душевна пустота? Защо?...

         Те се приближиха, протегнаха ръце и взеха в прегръдките си малките стари човечета. Прегърнаха ги и ги целунаха. Бръчиците около очите изчезнаха. Усмивки разцъфтяха по сухите личица. Това бяха първите целувки в живота им. Първата капчица топлина, която получаваха. Това беше всичко за тях, те не желаеха нищо друго. Нито шарени обувки, нито играчки. Копнееха единствено за нежност и я получиха. Пожелаха семейство и го намериха. Четири чифта сини очи се рееха в синята необятност на Обичта. Сини очи, изстрадали неизживяното детство; изплакали мъката на порасналия свят. Сини очи дълбоки и мъдри като света. Най-сетне бяха намерили спокойствие и утеха в еднаквата съдба.
         Колата се носеше по прашния път към безкрая на „Синьото Вълшебство”, към Вълшебния Свят на Обичта. Четири чифта сини очи, преизпълнени с любов едни към други; очи, преливащи единствено от радост и щастие, от безгрижието на намерената „топлина”; от сладката болка да обичаш и да бъдеш обичан.


Посветено на всички изоставени дечица