МАЛКИТЕ СТАРЦИ И ПОРАСНАЛИТЕ ДЕЦА
Те гледаха през оградата на тяхната съдба. Малки сини очи с бръчици на страните. Гледаха тъжни и невиждащи. Рееха погледи някъде в далечината, в синия простор на безкрая и свободата.
Очите на малките старци – очи на възрастта и мъдростта. Очи, избледнели от сълзи и от умора, очи на изстраданата мъка и болка. Очи на равнодушието. Колко мъка и нескрито очакване се таеше в техните зеници! И какво непокорство прикриваха дългите мигли!
Малки бездомничета, ничии и ненужни, захвърлени на бунището на света; отхвърлени аутсайдерчета, забравени дори и от Бога. С прекършени мечти, непознали детските капризи. Лишени от най-великото земно щастие – безгрижното детство; и потопени в преизподнята на възрастта и порасналия живот. Къде са усмивките на безрадостните ви личица? Защо гледате със страшните очи на големите и измъчени хора? Малки ръце, покрити с мазоли, и напукани боси крачета със загрубели ходила. Къде са разноцветните малки обувки, които трябва да носите? К ...