Малкото човече
Малкото човече
разказ
Вървях отново по мрачните и сиви улици на прашния град. Небето бе придобило страховит тъмен цвят, който обещаваше дъжд. Около мен вятърът разнасяше опадали есенни листа и разрошваше косата ми. Вървях, потънала в мисли от монотонното си ежедневие и не виждах - по-точно не забелязвах - света около мен.
Изведнъж нещо прикова вниманието ми толкова силно, че дори се изплаших. Само на няколко крачки от мен една жена шамороса детето си и то се разплака. И жената, и детето бяха в окаяно състояние - слаби, мръсни, със стари и износени дрехи. Докато седях и гледах безучастно, последва втори шамар, а малкото човече изпищя от болка. Искаше ми се да отида и да кажа на лошата майка „Спри!", но така и не го направих. Никой от хората, които минаваха по главната улица, не го направи. Може би с право - това бе проблем само на тази жена и на това дете, кого другиго трябваше да засяга?! И все пак се изненадах от бездушието на околните... и от своето собствено бездушие...
Отдалечих се от това място, като се опитвах да не мисля за чувството на вина, което се загнезди в сърцето ми. В ума ми изплува спомен. Бях виждала това дете и майка му преди. Те просеха почти всеки ден по главната улица, а аз никога не им бях дала дори и монета. Странно - дори не ги и забелязвах, когато минавах покрай тях. „И моят живот не е по-лек" мислех си, докато ги подминавах. Моят живот... О, колко хубав бе моят живот в сравнение с техния! Имах всичко, което може да накара един човек да се почувства щастлив. А колко често забравях да бъда благодарна за това, което ми е дал животът...
Седнах на една пейка и няколко сълзи се стекоха по бузата ми. Не бях виновна, че те нямат това, което имам аз, нали?! И все пак се чувствах гузна...
Една ръка докосна рамото ми. Аз се обърнах. Срещу мен стоеше малкото човече, гледаше ме с големите си сини очи, а лицето му все още бе зачервено от майчините шамари. Взех портмонето си и дадох на детето няколкото банкноти и монетите, които намерих в него. Малкото човече прибра с благодарност парите в скъсаните си дрехи. Продължи да стои до мен и да ме гледа. „Не плачи!" каза с детския си глас.
Но моите сълзи дори станаха повече. Как беше възможно това малко човече, изстрадало толкова много през краткия си живот, да има място в душата си и за болката на другите? Как беше възможно да изпитва състрадание към мен - една непозната, която до вчера дори не го забелязваше? Погледнах го отново, а детето стоеше и ме гледаше с милите си и добронамерени очи. И изведнъж се запитах - кой всъщност е малко човече:
то или аз...
© Яница Христова All rights reserved.
Свързани произведения
Comments
-
Хубав е този разказ, обаче.... истината за съжаление е друга - повечето хора, които наистина се нуждаят, рядко си позволяват да просят.... а другото е цяла организация.... в Румъния има цели цигански кланове, където децата умишлено се осакатяват и се пращат на просия... и в България го има...
-
...и колкото повече растеш, толкоз повече несправедливости ще виждаш! Кой, всъщност е казал, че светът е справедлив?!
-
Благодаря на всички ви! Много сте мили!
-
Яни (Христова),добре дошла и от мен. Радваме се на първото ти дете в сайта, с надеждата, че ще публикуваш други, още по-вълнуващи...Барона
-
Много ме докосна твоят разказ, мила Яница. Дори искам да ти направя и подробен коментар, но сега съм в цайтнот! ... Хубави празници, а след тях ще ти напиша още шестици за същия разказ!
-
"кой всъщност е малко човече:
то или аз..."
:О) Невероятно е :О) -
светът не е честен..
-
Разплака ме! Поздравления!
-
Само този, който е преживял болката има сетива да усети и болката у другия. Браво. Хубав разказ.
-
Здравей!
Поздравления и от мен! -
Браво Яница,
Твоят разказ толкова е хубав,
колкото хубаво е името ти. Много
ме трогна.
Върви уверено напред! -
Хубаво.
-
Великолепен разказ! Добре дошла!!!
Random works
© 2003-2024, Georgi Kolev. All rights reserved. The works are the property of their authors.
