МАЛКОТО ЦВЕТЕНЦЕ
1 min reading
Малкото цветенце
Веднъж, докато си вървях из гората си мислех. За какво ли живея..За себе си...за другите..за младостта за удоволствията....за любовта??? Вървях и си мислех защо и защо? Защо не взема ножа защо да не си прережа вените или сънната артерия...Ще тъжат ден, ще тъжат два пък ще им мине...И тогава всичките ми мисли изчезнаха в небитието...
Съзнанието ми се изпразни като по команда, сетивата ми се изостриха
Цялото ми съзнание бе обсебено от една нова цел..нова задача нов повик на съдбата. Защо ли? Защото някакъв далечен вик...Вик?...Не беше даже вик..по-скоро шум.. Този невероятен, уникален прекрасен и плашещ звук ме обсеби...заплени и обърка..толква ли бях елементарен и повърхностен? Може би плашлив и глупав... Това не знам, но знам какво направих след това. Започнах с всичките ми налични сили и средства да си пробивам пътя през гъстия шубрак, храсти и дървета през кал и скали, докато не достигнах до това което търсех, източника на всичките ми опасения, неволи, най-голям страх и едновременно: абсолютен идеал, цел и несравнимо по сила желание. Оказа се ....нещо, което не знам как бих могъл да опиша...Цвете с розова чашка, нежни зелени листенца, покрити с леки капчици роса, но какво не беше в ред? За мен това бе бокалът, от който Христос бе пил златен съд, невероятно..и все пак истинно. На мен ли ми се стори или нещо прошумоли покрай опънатата ми да докосне цветето ръка? ДА! Една грапава и жестока глава ме гледаше с изцъклени очи, скрити в малки ями, очи излъчващи ужасяваща омраза подлост и злоба, очи говорещи и все пак мълчащи в притихнало очакване...Скочих, сграбчих змията с отчаяна хватка и я хвърлих надалече. Надвесих се над малкото цветенце и със сълзи на очи го целунах. Не се питах как ме е повикало и какво се е случило през последните десетина минути.Не знаех къде съм и дали ще намеря пътя обратно. Исках да бъда само с моето малко прекрасно цветенце да го гледам да го целувам и да го галя...Неусетно загубих сили и седнах до него. Клепките ми се схлупиха и безжизнен се пльоснах до него...така и не бях забелязал кръвта и малката, но смъртоносна рана на ръката, с която бих прогонил змията....
Веднъж, докато си вървях из гората си мислех. За какво ли живея..За себе си...за другите..за младостта за удоволствията....за любовта??? Вървях и си мислех защо и защо? Защо не взема ножа защо да не си прережа вените или сънната артерия...Ще тъжат ден, ще тъжат два пък ще им мине...И тогава всичките ми мисли изчезнаха в небитието...
Съзнанието ми се изпразни като по команда, сетивата ми се изостриха
Цялото ми съзнание бе обсебено от една нова цел..нова задача нов повик на съдбата. Защо ли? Защото някакъв далечен вик...Вик?...Не беше даже вик..по-скоро шум.. Този невероятен, уникален прекрасен и плашещ звук ме обсеби...заплени и обърка..толква ли бях елементарен и повърхностен? Може би плашлив и глупав... Това не знам, но знам какво направих след това. Започнах с всичките ми налични сили и средства да си пробивам пътя през гъстия шубрак, храсти и дървета през кал и скали, докато не достигнах до това което търсех, източника на всичките ми опасения, неволи, най-голям страх и едновременно: абсолютен идеал, цел и несравнимо по сила желание. Оказа се ....нещо, което не знам как бих могъл да опиша...Цвете с розова чашка, нежни зелени листенца, покрити с леки капчици роса, но какво не беше в ред? За мен това бе бокалът, от който Христос бе пил златен съд, невероятно..и все пак истинно. На мен ли ми се стори или нещо прошумоли покрай опънатата ми да докосне цветето ръка? ДА! Една грапава и жестока глава ме гледаше с изцъклени очи, скрити в малки ями, очи излъчващи ужасяваща омраза подлост и злоба, очи говорещи и все пак мълчащи в притихнало очакване...Скочих, сграбчих змията с отчаяна хватка и я хвърлих надалече. Надвесих се над малкото цветенце и със сълзи на очи го целунах. Не се питах как ме е повикало и какво се е случило през последните десетина минути.Не знаех къде съм и дали ще намеря пътя обратно. Исках да бъда само с моето малко прекрасно цветенце да го гледам да го целувам и да го галя...Неусетно загубих сили и седнах до него. Клепките ми се схлупиха и безжизнен се пльоснах до него...така и не бях забелязал кръвта и малката, но смъртоносна рана на ръката, с която бих прогонил змията....
© Борис All rights reserved.
Много красиво
