Мара

Мара вървеше по пътеката обсипана с цветя,ухаеща на люляк.Красотата на природата докосваше сетивата и,нежно и в същото време напомнящо и за нещо отминало.Пред очите и изникнаха старите дълбоко скрити спомени,затворени отдавна в стария скрин,а ключът скрит дълбоко в душата и.Незнайно за нея сега не можеше да отблъсне тези спомени,трябваше да ги преживее отново в съзнанието си.В главата и зазвъняха детските камбанки на въртележката която обожаваше като дете,кончета, всякакви животни  обичани от децата се въртяха заедно със звукът на камбанките.Децата усмихнати с блестящи от радост очи не искаха да слизат от тази вълшебна въртележка.Като дете тя я наричаше”музикалната кутия”,за нея тази кутийка на вълшебства беше много важна част от живота и.И старата циганка продаваща захаросани ябълки беше вълшебна,защото вкусът на нейните ябълки те караше да мечтаеш за нещо приказно .Но не всичките и спомени бяха толкова красиви,спомни си майка си,една голяма усмивка и две нежни ръце,лицето и беше толкова красиво,че когато човек  я погледнеше трудно можеше да отдръпне поглед от нея,но беше красива преди да се превърне в сбръчкано тъжно лице,и едно изсъхнало тяло,желаещо  само поредната си доза.Не,не не искаше да я помни такава,искаше да я помни само красива и жизнена.Баща и никога не изостави нея и майка и,грижеше се и за двете,полагаше големи усилия Мара да не вижда какво се случва,да бъде истинско щастливо дете,но тя виждаше и знаеше.Понякога той се опитваше да и обясни какво и е на мама и в тези мигове и казваше “тя е като извор загубил душата си,извор без душа пресъхва,а душа без своя извор загива”винаги си спомняше тези думи,когато искаше да си обясни необяснимото. Всеки ден той я хващаше за ръка и я  водеше на въртележката,а тя щом се качеше на въртележката започваше да мечтае лудо а мечтите и бяха толкова обикновени и тъжни мечтаеше за майка си да е както преди,за баща си отново да се усмихва.Времето  е като пясъка изнизва се между пръстите ти неусетно и незабелязано.Вкусът на онази нейна последна захаросана ябълка,още сладнеше горчиво по устните и,защото тогава старата циганка погледна в очите й,и каза”вярвай”,тя повярва но само за миг,защото малко след това майка й почина от свръх доза,и оттогава тя престана да яде захаросани ябълки,престана и да вярва.От края на пътеката се  чу детски смях и викове,обърна се и видя възрастен човек,на които видимо се бяха отразили годините,а в очите му имаше мъдрост и болка,и две слънца с руси главици с усмивки по големи от света,бягащи към нея с разперени ръце.Тя протегна ръце към тях и прегърна децата си,притвори очи и разбра,че болката е отминала и спомените са далеч зад нея,мислено обеща на своите слънца,че ще бъдат щастливи и никога няма да ги изостави.Разбра че за да се пребориш със болезнените спомени трябва да ги изживееш отново,разбра че живота поднася на всеки  лоши и хубави неща,просто трябва да се поучиш от лошите и да задържиш добрите.Когато отвори очи баща й седеше зад тях и се усмихваше,след толкова години си каза тя…след толкова години…..той просто се усмихваше.