Много мразя в почивен ден да се събудя рано. Още повече, че снощи татко отговори на въпроса ми каква работа имаме за вършене утре със следното възмутено изявление.
-Хората са ти дали почивните дни не за да скочиш с първите петли, моето момиче! Строго забранявам да се става преди 9 часа. Това е заповед!
Баба свива устни като английска лейди, попаднала на Четвъртък пазара.
-Утре ще се прави компот.
-Не, няма да се прави – отговаря мама и предизвикателното и изражение напомня на тийнейджърка, съобщаваща новината за новия си пиърсинг.
-Хубаво. Остави ягодите да се скапят. – е отговорът след подходяща драматична пауза.
-Ще ги оставя.
Баба решава, че не си струва да се разправя, при положение, че сериалът започва и Инджи и е по-мила от инатата и снаха. Влиза при любимия си телевизор, а татко с престорено огорчение прави плачлива физиономия:
-Недей така бе, Тинче... Ами мама щом каза...
Мама му показва юмрук.
-Млъквайте – и ти, и твоята мама... Ягодите утре ще ги измия и децата ще си ги хапнат. Компот пак ще направя...само че когато аз кажа, а не тя!
Събуждам се на разсъмване от дрезгавата ария на петела, който държи да оповести на цялото село, че работното му време е започнало. Един, два, три пъти... четири, пет, шест... Натискам възглавницата върху главата си. Този фукльо няма ли да млъкне? Къде ти, става още по-зле. Една по една благоверните му съпруги бързат да декларират женските си проблеми. Като за капак в в ранната матината се включва и кучето Павчо. Преди пет години татко, който твърди, че селска къща без куче не е къща, го домъкна от някъде. Каза, че майката е болонка, но заподозряхме, че бащата е санбернар, когато за няколко дни Павчо нанесе опустошителни щети на запасите стар хляб. Освен с 24-часовия си апетит, демонстрира и певчески заложби. Всеки път, щом някоя кокошка започне да натрапва на всички сензационната новина, че е снесла – и разбира се, всички нейни колежки охотно се включват в дискутиране на събитието - Павчо присяда до оградата на кокошарника и започва прочувствено да вие. По тази причина го кръстихме Павароти- на галено Павчо.
Горкичкият, не може да се похвали, че грабна сърцето ми. Все не мога да спра да го сравнявам с Коба – умната, достолепна и уравновесена немска овчарка, която търпеше детските ми издевателства в опитите да го направя красив. Връзвах му панделки, решех го със собствения си гребен / каква чест, а?/, досаждах му с дълги прегръдки и му преподавах взетите през деня уроци. В кучешкия рай едва ли има по-образован пес от него. Имаше първокласна дресировка и можеше да стои до отрупана маса като гвардеец пред Бъкингам, без да вземе и залък без позволение. Не като този циркаджия, който застава на задни крака и се впуска в нетърпелива лезгинка, докато лакомо се взира в ръцете ти. Подхвърлиш ли му нещо, то изчезва в ненаситната му паст още докато лети във въздуха – няма значение дали е месо, хляб или обелка от краставица. „Павчо първо яде –казва татко, - а после мисли какво е изял. Липсва му само висше образование, за да стане депутат.”
Лежа вслушана в звуците на селското утро и вдишвам чистия аромат на май. В канона на възторжената оратория се включват звънци, проблейване на овце, потеглили на паша и гласа на овчаря, който бащински обещава нещо на майките им. След тях бавно и тържествено като на прет-а-порте тропат кравите. След като всички отиват да се захванат с ежедневните си задължения, за момент настава тишина, която постепенно ме унася, но точно преди да потъна в меките прегръдки на съня, се стряскам от странни звуци.Шепот, дискретен стъклен звън, тътрене на крака, периодично пускане и спиране на дворната чешма.Имам чувството, че участвам в напрегнат шпионски трилър, а моята задача е да се спотайвам в леглото и да се опитам да разбера чий десант прави маневри в двора и защо.
-Дай щайгата... –съска предпазлив глас. – И тихо, че децата спят.
След малко:
-Изнеси ми веро и гъба.
Пак затишие. Чешмата дълго шурти.
-Ти чисти, аз ще мия... Чакай, донеси ми очилата.
Надигната на лакти, се вслушвам как нечии крака шляпат към дъното на двора, където е лятната кухничка, а по затихването на стъпките и последвалото им приближаване разбирам, че приносителят на очилата е изпълнил мисията.
-Дай сега...гледай, гледай, какво си чистил –главата си...
-Стига ма, жено, мама му стара...
Ами да! Как не се сетих по-рано?
Обувам панталона, навличам тениска и излизам на стълбите.
-Вие какви ги вършите бе?
Думите ми имат ефекта на картечен откос – дядо подскача прекалено пъргаво за своите 74 години и почти изпълнява пирует, аз да се обърне към мен. Баба трескаво хвърля червеното нещо, което държи в ръце. Докато приближавам към тях, в очите и се бунтуват гузната съвест и пламъчета от някогашната проклетия, с която бе известна в цяло село.
-Мдааа...ягоди. И какво правите?
-Компот – предизвикателно отговаря баба.
-В 7 без петнайсет сутринта?
-Кажи и, кажи... – дудне дядо, явно и той не е във възторг от ранния ленински съботник. – Казах и да чака да станете, ама тя...
-Какво да чакам? Да спят до обяд ли? Да се скапят ягодите.
-Няма да се скапят и стига си се правила, че си забравила какво говорихме снощи - ядосвам се аз. Уви, кладата на бабиния инат още не е прегоряла. С демонстративно собственически движения тя отново се заема с трудовия процес, като мърмори:
-Не съм толкова некадърна, та да не мога да направя един компот.
-Я стига с твоите изпълнения, че ще се събуди мама и тогава...
И точно тогава над двора се извисява Арията на гнева във форс мажор:
-Какво става тук?
Мама, още по нощница стои на стълбите и мести невярващ поглед ту към баба, ту към дядо, ту към мен. Вдигам рамене и правя красноречив жест:
-Какво става...не виждаш ли – компот.
-Мамо!
Това звучи точно като от „Бохемска рапсодия” на „Куин” - същата тоналност, същата отчаяна горест в гласа.
-Мамо! Защо ги правиш тия циркове сега? Нали казах... Това са първите ягоди, за Бога, защо бързаш да те видят всички, че ако не си ти, ще умрем от глад?
Всякак съм виждала майка си и винаги ми е прималявало от страх пред стоманената и воля. Сега обаче виждам само жена, обзета от безсилна истерия. Императрица баба ми пък аристократично вирва белокосата си глава.
--Е,прави си ги каквото знаеш. Нали не съм никаква тука да ти се меся...
И бавно поема към лятната кухня. Ако имаше шлейф, дядо щеше да го носи, съдейки по примирената му походка, с която ситни след нея.
Мама паникьосано се втурва към оставената да тече чешма, неизмитите буркани и мокрите ягоди, чудейки се откъде да я похване. Спирам крана, хващам я за раменете и я повеждам към къщата.
-Първо кафето.
Докато водата завира, поглеждам притеснена към мама. –тя седи изпъната като струна, упорито втренчена в черния кон от гоблена на стената.
-Ей, ама и баба с нейния инат... – протестирам аз, докато слагам чашата с димящо кафе пред мама. Чак тогава тя се размърдва – взема чашата, слага захар, разбърква кафето... и ме гледа, както гледаше брат ми, когато беше малък и се криеше под масата – обикновено това беше сигнал, че нещо се е случило с гащите му.
-На баба ти инатът си е налице открай време. – въздъхва уморено. – Само че от около година и половина взе да става по- сериозно. Мозъчно-съдова деменция.
Звучи малко плашещо. От съвсем бледите ми детски спомени изплува образът на прабаба –бабата на майка ми – която на патриархална възраст настояваше да си я заведат „при мама и тате”.
-Защо не си ми казала?
-За какво да те притеснявам? Какво можеш да направиш? В началото започна съвсем незабележимо, и аз мислех, че е просто поредния инатлък. Но започна да нарича Стефан Илийчо, а през март даде на кучето пържолите от фризера.
Илийчо е братът на баба, загинал през 1945 година в Унгария. Но това не ме притесни толкова, колкото другото – скръндза като баба ми да нахрани кучето с мръвки, означава, че Армагедон ще настъпи утре по обяд.
-Защо? -питам глупаво. – Защо на кучето?
-Ами месото било старо – усмихва се мама. – Било още от Коледа.
Избухваме в смях.
-Водихте ли я на лекар?
-От една година само по кабинети я мъкна. Откриха и лек диабет, начална форма на Паркинсон, недостиг на желязо... Всеки предписва кашон с таблетки и те препраща другаде. Един от прегледите дори установи, че страда от депресия, защото я измъчвали тайни мисли за смъртта... Само дето ако е вярно, явно става дума за моята собствена.
-Стига бе – казвам тъпо, колкото да наруша настъпилата тягостна тишина. – Не може да е чак толкова зле.
-Може, може и още как... Не знам помниш ли някогашните изпълнения, но сега са на ниво Бродуей.Баба ти разнася из цялото село, че ако не е тя, ще умрем гладни в собствената си мръсотия. Мета двора, тя размахва метлата след мен. Ако готвя, стоя на пост да тенджерата, защото не знам колко пъти ще и дойде наум, че яденето е безсолно. Вечер излиза на пейката и дъъълго обяснява на бабичките как се е съсипала от умора, цял ден е чистила и готвила. А на тях това им трябва – сензации. Не издържам повече! – избухва горчиво мама и почти захвърля празната чаша на масата.
-А татко? Какво казва?
-Баща ти... Нали го знаеш баща ти – има ли вкусно ядене, печена мръвчица, салатка и пийване, не му трябват и хуриите в рая. Успокоява ме:”Остави я, не и забелязвай, то и е от болестта...” Знам, че е от болестта, опитвам се да не и се връзвам, ама вече ми дойде до гуша! Тя ми диша във врата. Рови се там, където не и е работата. Прави това, което си и казал да не прави. Онзи ден издебнала баща ти, че легнал да дремне следобяд, че като грабнала пръскачката да пръска асмата. Хората спират край оградата, блещят се и се кръстят. Не, не мога повече така. Съвсем скоро отчето ще прекръсти и мен!... О, ами че аз забравих! Пращат я на скенер в Пловдив. Когато ми било удобно, да я заведа. Кога да ми е удобно, започваме подготовката за 30-годишнината на читалището. Глава не мога да вдигна от работа. Да не говорим пък, че ако трябва да участвам в шоу пред кабинетите в болницата, сама няма да разбера по какъв начин ще я убия...
-Стига, майче. – прегръщам я и се смея при мисълта, че сме си сменили ролите. Аз трябва да съм тази, която трябва да се оплаква от свекърва, а майка ми да ме гали по косите. – Ще си вършиш работата спокойно, аз ще заведа бабчето на скенер. С цяла група се оправям, та едно бабище ли ще ме разиграва? На мен номерата и не ми минават.
Мама проявява видими признаци наобнадеждено веселие. Заедно измиваме ягодите – наистина са малко, едва успяваме да напълним половината купа. Дори решаваме да купим сметана и шоколадови пръчици и да превърнем плодовете в апетитна салата. И точно в този момент о.з. капитан Иванов „оцапва позициите”
-Аааа, Тинче... – усмивката му за „Добро утро” преминава в прозявка като на морж. Застанал на стълбите, той се почесва по съненото брадясало лице. – Ягодките ли измихте? Отделила си за мама и татко, нали?
Ракетата „земя-въздух-земя” под формата на голяма бяла купа профучава на сантиметри от главата му и се разбива в стената на къщата, пръскайки навред червени ягодови осколки.
© Таня Георгиева All rights reserved.