Мечтата на краля

В  едно далечно кралство живял красив, но недъгав принц. Като дете бил пострадал по време на езда. Кралят и кралицата събрали лечители и магове от целият свят, но никой не успял да помогне на болния младеж.

Една нощ в покоите му се появила стара и грозна вещица. Очите й били жълти като на змия, а роклята – мръсна и дрипава.

 - Принце,  знам лек за твоето тяло, но не знам ти дали можеш да ми се отплатиш.

 - Ще ти дам каквото пожелаеш!    извикал обнадежден принцът. Единственото за което  копнеел е да бъде здрав.

 - Искам да ми дадеш рубина, който краси златната кралска корона. Той е символ на власт, мъдрост и магия.

 - Това не мога да го изпълня, защото баща ми - кралят няма да  позволи. – въздъхнал тъжно  принцът.

 - Тогава ме очаквай на твоето коронясване. Като крал твоите желания ще бъдат закон.  -  изкискала  се вещицата и изчезнала.

Срещата била толкова кратка и неочаквана, че на сунтринта принцът предполагал, че всичко е било сън.  Въпреки това дълбоко в сърцето му се появила надежда, че един ден ще бъде здрав. Никога нямало да изостави мечтата си.

Годините потекли като река. Кралят и кралицата си отишли завинаги, а техният недъгав син наследил богато и могъщо кралство.  По време на церемонията по коронясването  той се сетил за съня с вещицата. Надеждата отново се събудила. По-късно  я очаквал в покоите си. И тя се появила. Изглеждала по същия ужасяващ начин, а жълтите  й очи гледали все така студено.

 -Принце... простете Кралю, вие ми обещахте вашия рубин. Ако го получа ще ви дам лек за вашата болест.

Кралят кимнал мълчаливо и свалил златната корона.

Когато в костеливата ръка на вещицата заблестял камъка тя грейнала от щастие. Въпреки, че усмивката й разкрила жълти зъби това била най-ярката усмивка на радост.

 - От вас се иска само да откъснете бялото цвете, което расте до дървото. Ако го направите, то ще стане алено и ще ви дари с изумителен аромат. Така ще бъдете излекуван завинаги. Ще се превърнете в най-силният и непобедим воин. –  проговорила с отегчен глас вещицата.

После изчезнала.

Кралят останал изненадан  отново от бързо протеклата среща. Започнал да се упреква за своята наивност. Бил толкова обсебен от мечтата си да оздравее, че постъпил глупаво. Вещицата не му обяснила нищо. След нея на земята лежала  една  ръждива гривна, каквато носели най-бедните селянки.  Навел се владетелят взел я и незнайно защо я сложил на ръката си.

Светът около него се завъртял и той се озовал в гъста и труднопроходима гора. Била неестествено  мрачна, потънала в студ и влага.

Пред него се издигало изящно дърво, а в основата му блестяло бяло като сняг цвете. Било толкова красиво сред този мрак, че за миг на владетеля му дожаляло да го откъсне.

 - Ако го направиш аз ще умра. – отекнал в съзнанието му нежен  глас.

 - Коя си ти? – попитал кралят.

 - Аз съм дриадата на това дърво, а цветето е моята душа. Когато загина то ще стане алено от моята кръв. Моля те, не го прави...

  - Аз съм крал, но недъгав. Трябва да съм здрав, силен воин, за да мога да управлявам добре своето могъщо кралство. Съдбите на много хора зависят от мен.

 - Това не е вярно. Кралство се управлява с ум, а не само с меч. – отговорила тъжно дриадата. От лицето й се търкулнала сълза.

И  владетелят видял невидимото. Красиво момиче с коси като зелена коприна, очи като бистри извори с тяло на богиня. Била толкова изящна, че за миг му се сторило, че ръцете й имат гъвкавостта на клони, а тялото й има силата на самото дърво.

 - Прекрасна е. – промълвил на себе си кралят.

 - Всичко е прекрасно. Животът е прекрасен такъв какъвто е. Погледни гората,  зад нейният мрак ще видиш  нейната красота. И ти си прекрасен...  - прошепнала дриадата.

Кралят дълго стоял онемял от това което съзрели очите му. Как не бил забелязал, пулсиращият живот в това непознато място? Пулсиращият живот във всяко дърво, тайнственият аромат на цветята - души до тях. Тихият ветрец, който  играел с листата им , слънчевите лъчи, които срамежливо галели всичко наоколо. Дори усетил как болката в тялото му изчезва, а пулсът на гората се слива с неговия. Вечният ритъм на живота, който остава дори при смяната на сезоните, отлитането на годините по пътя към безкрайността...

 - Сбогом. – промълвил  кралят на дриадата. Щял да я помни винаги.

Въздъхнал и отново сложил гривната на ръката си. Вече знаел, че ще се върне в своите покои. Вече знаел как ще управлява огромното си кралство. Вече знаел, че една мечта, която носи на другите нещастие не е мечта.