Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава единадесета

„Какво твориш, мизернико проклет?!

Отрови ли забъркваш или биле,

с което да дариш на странник клет

неподозирано чудати сили?!...“

Симон Фунтон, „Кървави залези“ - юли 2129

Мюнхен - неделя, 5 май 2103

Минаваше 9 вечерта, когато на вратата на кабинета на върховния главнокомандващ на планетарната армия генерал Ян Щрудел дискретно се почука.

- Влез! - отзова се той, вдигайки глава към отварящата се врата, в чиято рамка видя дежурния портиер на сградата.

- Д-р Рудолф Бауман е тук - докладва портиерът.

- Да влезе - повели Щрудел, намествайки се възможно най-удобно в креслото си.

Д-р Рудолф Бауман, шестдесет и три годишен вирусолог с прошарена коса, дълбоко врязали се в челото бръчки и леко приведена фигура, пристъпи в помещението и застана чинно пред генерала.

- Сядай, какво стърчиш като чучело! - посочи му креслото срещу себе си Щрудел. - Уиски? - осведоми се.

- Да - прие Бауман, - бих пийнал с удоволствие.

Щрудел напълни почти до ръба две от кристалните чаши в шкафа на бюрото си, плъзна едната към доктора, след което вдигнатите чаши се допряха една о друга с тих мелодичен звън и двамата отпиха от парливата течност.

Бауман определено бе един преждевременно състарил се навлизащ в третата възраст човек. Погледът му бе уморен, ала и - поне на моменти - съвсем не лишен от дръзновение и оптимизъм. Постоянно боравещите му вече над 40 години с медицински инструменти ръце се отличаваха с изключителна сръчност. Макар че напоследък го мъчеха болки в кръста, поради което ходеше поприведен, имаше леко разкрачена, ала стабилна походка. Паметта му бе феноменална. Верен на принципа, че „само написаното остава“ обаче, всекидневно описваше случилото се в личния си дневник, който вече наброяваше над 100 гъсто изписани открай докрай тумбести тетрадки голям формат. Бе прилежен в работата си и стриктен в задачите, които си поставяше. Многократно проверяваше извършеното и не правеше заключения за резултатите от него преди да се убеди напълно във валидността им...

- Помниш ли, Руди, как се запознахме тука, в същия тоя кабинет, преди цели 15 години? - замечтано изрече Щрудел. - Сякаш беше вчера!

- Годинките се трупат неусетно - тъжно се усмихна докторът. - А иначе разбира се, че помня, как да не помня! Мигар е възможно някой да не помни деня, когато едва не е изгубил живота си!

- Чудя се какво ли ме накара тогава, на оня 15 април 2088, да се въздържа да те предам в ръцете на медицинаристите! - за кой ли път призна Щрудел на Бауман, отпивайки бавно от уискито си.

- Просто - за кой ли път отвърна Бауман на Щрудел - тогава организмът ви, както и тези на мнозина други няколко месеца след периодичната им ваксинация с декатрон, вече е започнал да елиминира психотичния ефект от декатрона, с който сте бил ваксиниран за последно 4 месеца по-рано.

- Ееех, приятелю! - свъси чело Щрудел. - Няма да се научиш да ми говориш на „ти“ и това си е!

- Вие на практика ръководите цяла планета, а аз съм един съвсем обикновен нищо не значещ доктор по медицина - за кой ли път по идентичен начин поясни Бауман. - Даже и доцент не успях да стана, оказах се прекалено мързелив за тая работа - засмя се.

- За тая да, но за някои други - явно не - реши най-сетне да пристъпи към основната тема на разговора им генералът.

- Знам какво имате предвид, но на този етап... - започна да се оправдава Бауман.

- Не - махна с ръка Щрудел, прекъсвайки го, - не за това съм те повикал. Колцина ти трябваха за пълно изследване на декатрона?

- Поне по 5 000 и от двете групи, по-добре - по 6-7 хиляди, казвал съм ви - „изстреля“ Бауман.

- Да, знам - потвърди генералът. - Просто исках да съм сигурен.

- Защо? - изгледа го въпросително докторът. - Да не би да сте намерил начин да ми ги набавите?

- Ще говорим - предпазливо вметна Щрудел, - когато - ако, поправи се - го сторя.

- А иначе колкото и да ме питате - изгледа го твърдо докторът, - не ще се уморя да повтарям, че няма никаква логика декатронът когато и да било да е имал каквито и да било целебни свойства. За сметка на това обаче - добави - вероятността - поне в началото - да е правел мозъка на пихтия е огромна.

- Добре де - отново отпи от уискито си Щрудел, наблюдавайки Бауман да прави същото, - защо тогава преди повече от 58 години изобщо е бил въведен?!

- Не мога да отговоря преди да съм проучил въпроса достатъчно - внимателно поде Бауман. - Всяко твърдение по тази тема, което бих формулирал пред вас сега, не би било нищо повече от спекулативна и - затова - поне недостатъчно обоснована хипотеза.

- И все пак? - понатисна мъничко Щрудел. - Уверявам те, че съм проучил всички материали за онова време, за времето от началото на сагата с декатрона насам, всички. При това не намирам нито един довод да е бил въведен в разрез с тогавашния здравен протокол, каквото и, извинявай, по дяволите да означава това! В самото начало на масовото прилагане на декатрона през февруари-март 2045 г. редица брилянтни за времето си медицински специалисти категорично се изказват в подкрепа на употребата му!...

- Съжалявам, но няма да кажа нищо - опъна се Бауман. - Въпросът е прекалено важен - обясни, - та да си позволя да ви подвеждам, па било и неволно.

- Ееех, Руди! - разсмя се Щрудел, вдигайки чашата си за нова наздравица. - Твърдоглав си беше когато се запознахме, твърдоглав ще си и останеш!

Чашите им звъннаха, подир което двамата преполовиха питиетата си и за момент потънаха в мълчание.

Докато то траеше, Щрудел за кой ли път си припомни първата им среща.

В онова ведро слънчево утро на 15 април 2088 бе получил сигнал, че ваксинатор от един от местните медицинариуми, медицинариум „Еделман“ - нямаше как да забрави името, естествено, - отказал да постави декатрон на въдворенец. Веднага бе задействал медицинарската машина и само два часа по-късно в кабинета му бе бил доставен въпросният ваксинатор.

- Името? - бе се осведомил Щрудел.

- Рудолф Бауман, доктор Рудолф Бауман, до преди - бе погледнал холофонния си часовник - 48 минути ваксинатор от медицинариум „Еделман“.

- Защо „до преди 48 минути“? - бе се поинтересувал Щрудел.

- Защото напуснах - простичко бе отвърнал Бауман.

- Въпреки нареждането да ваксинирате въдворенеца, на когото сте отказал да поставите ваксина? - бе повдигнал вежди Щрудел.

- Въпреки нареждането да ваксинирам въдворенеца, комуто отказах да поставя ваксина - като ехо бе повторил докторът.

- Знаете ли - бе започнал да „кипва“ Щрудел, - че отказът на специалист да ваксинира въдворенец е престъпление срещу Медицинарията от най-висш ранг?

- Знам, че се наказва с доживотен труд в мините й - спокойно го бе изгледал Бауман. - Ето защо ви приканвам да спазите буквата на закона и да ме пратите доживот в някоя от мините на Медицинарията.

Сега вече Щрудел не просто се бе ядосал, а направо бе побеснял. Умееше да се владее обаче - Та нали и затова бе върховен главнокомандващ на планетарната армия!, - при което само леко бе свъсил вежди.

- Така и ще сторя - безстрастно бе заявил, посягайки към бутона, с натискането на който щеше да повика медицинаристите да приберат тоя ненормален безобразник. Нещо обаче - кой знае какво - го възпря. При това, вместо да натисне бутона, на който бе поставил пръста си, в продължение на няколко секунди бе останал неподвижен, след което, отдръпвайки ръката си от бутона, бе запитал:

- Защо? Защо отказахте да ваксинирате въдворенеца?

- Защото съм лекар, а не екзекутор - спокойно бе отвърнал Бауман.

- Което означава? - бе помолил за подробности Щрудел.

- Което означава - пак си бе позволил да повтори думите му като ехо докторът, - че ако бях ваксинирал този човек, той щеше да умре.

- Какво?! - бе го изгледал с неверие Щрудел.

- Ако го бях ваксинирал - търпеливо бе повторил Бауман, - щеше да умре.

- Сигурен ли си? - бе преминал на „ти“ генералът и бе останал на това обръщение за всичките 15 години на приятелството им след това по съвсем същия начин, по който Бауман упорстваше да си остане на „ви“.

- Точно толкова сигурен, колкото че в момента съм срещу вас и очаквам да ме пратите в мините на Медицинарията - бе потвърдил докторът.

- Основанията ти? - бе се осведомил Щрудел.

- Не знам как е възможно - бе обяснил докторът, - но тестването за ваксинационна готовност, което при всяко докарване на въдворенци извършвам с тях преди ваксинирането, показа, че този човек много скоро е бил инжектиран с декатрон.

- Е, и?! - не бе проумял генералът.

- Мозъкът му просто нямаше да понесе втора доза - бе бил категоричен Бауман.

- Това е така според здравния протокол на Медицинарията - бе се смръщил Щрудел - или са някакви твои догадки, понеже не помня в здравния протокол на Медицинарията да има такова нещо, а паметта ми съвсем не е слаба?!

- Това е моя констатация - не без гордост бе отвърнал Бауман.

- Основаваща се върху какво? - бе продължил да пита Щрудел, усещайки, че наново започва да му прекипява.

- Основаваща се върху тривиалния медицински факт - бе обяснил Бауман, - че декатронът натоварва мозъка, при което поставен втори път в период от 6 до 8 месеца неизбежно го уврежда, инжектиран повторно в период от 3-4 месеца го уврежда необратимо, а вкаран в организма два пъти за период от по-малко от месец, както бе с този човек, неминуемо го убива.

- Значи сега - отчетливо бе произнесъл Щрудел, - ако двамата с теб отидем във вече бившия ти медицинариум..., как беше..., а, да, „Еделман“ и този човек бъде ваксиниран пред очите ни, в късо време ще умре?

- Да - бе кимнал скръбно докторът, - при това не в късо време, а за не повече от час, вероятно за много по-малко.

Едва бе изрекъл това и холофонът на Щрудел бе зажужал. Той бе отворил връзката и се бе вгледал в изплувалото пред погледа му изображение на млад мъж със скръбно изражение.

- Да, какво стана? - бе се осведомил генералът.

- Ваксинирахме човека.

- И? - бе запитал Щрудел, макар че от физиономията му вече предугаждаше отговора.

- Умря на седемнадесетата минута. Гледката - не му бе спестил подробностите човекът отсреща - никак не бе приятна, уверявам ви. Отначало започна да квичи като прасе и да се дере където свари, след което, след като въпреки усилията ни да го озаптим се бе издрал целият, изпадна в ступор и умря.

- Прието - тихо бе отвърнал генералът, бе прекъснал връзката, бе изгледал тъжно, ала вече с внезапно появило се уважение в погледа Бауман и с немощен глас го бе запитал:

- Разбра, нали?

- Не трябваше да нареждате да го инжектират - тъжно бе отвърнал Бауман. - Смъртта му бе напълно излишна.

- Руди..., нали беше така..., нали така се казваше - внезапно твърдо го бе изгледал Щрудел, - би ли приел да работиш за мен?...

- Имам чувството, че искате да ми кажете нещо - върна го в настоящето гласът на Бауман.

- Чакаме - простичко отговори генералът и, съзирайки почти празната му чаша, отново му наля, не пропускайки да стори същото и за себе си. Пак се чукнаха и след като отпиха, Щрудел поде:

- Знаеш ли, Руди, имам собствена хипотеза защо декатронът изобщо е бил разрешен за масова употреба, но тя - при това замълча за момент..., - но тя ме плаши до смърт, по дяволите! Може би просто самите медицински специалисти, дали разрешение за масово имунизиране с него, вече са били инжектирани с декатрон и - следователно - по време на вземането на решението им за всеобщата му употреба вече не са били никакви медицински специалисти! Сетне, когато са се намесили все още неваксинираните с декатрон такива, вече е било прекалено късно! Вярно, опитали са да предотвратят катастрофата, ала едва след като декатронът е бил вкаран в мозъците на прекалено много хора, за да имат шанс за успех!

- Уверявам ви - изгледа го без вълнение Бауман, - че ако разполагах с броя хора, който вече многократно съм ви споменавал, много скоро бих имал добре обоснована хипотеза какво вероятно се е случило през зимата и пролетта на фаталната 2045 г. Впрочем - внезапно смени темата - какво всъщност чакаме?

Отговорът дойде под формата на сигнал от холофона на Щрудел, пред чийто поглед се разстла холограма на карта с числа във всяка от оцветените й в червено точки.

- Двадесет и четири медицинариума с прилежащите към съответния район центрове за адаптация на въдворенци - изрече той.

Бауман не каза нищо. Вместо това отпи от уискито си, загледан през прозореца към звездното небе навън.

- Знаеш ли какво ти цитирах току-що, Руди? - запита го Щрудел.

- Нещо, което е от ваша, а не от моя компетентност - предположи Бауман.

- Лъжеш се - усмихна се срещу него генералът и също отпи от уискито си. - В момента - обърна към него холофонното изображение на картата - пред теб е карта на нещо, което живо те интересува.

- Може би би било по-добре да ми обясните, вместо да ме карате да гадая - настоя Бауман.

- Така и ще сторя - обърна наново към себе си Щрудел изображението на картата, каквото и да представляваше тя. - Тази карта - обясни - е с мрежата на по-големите медицинариуми на територията на Медицинарията. Точките в червено сочат медицинариумите, които ни интересуват. Те показват, че от три парижки, пет берлински, четири истанбулски, два лондонски, 7 токийски и от по един бейрутски, занзибарски и трондхаймски медицинариуми са били отмъкнати колосално количество въдворенци, а именно общо 25 499, 17 255 от които - въдворени, а 8 244 - невъдворени.

- Да смея ли да се надявам, че... - облещи очи сякаш внезапно подмладилият се Бауман, като при това рязко се приведе към Щрудел, едва не разсипвайки уискито си, което генералът свари да задържи с ръка.

- Да - разсмя се главнокомандващият на планетарната армия, - не само смей да се надяваш, но и се стягай за работа!

- Боже, най-после! - продължаваше да го гледа изумено докторът. - Как е станало възможно това?!

- Нали каза - напомни му Щрудел с усмивка, - че, да те цитирам, на практика съм бил управлявал цяла планета!

- Искате да кажете - докопа чашата си и я пресуши на един дъх Бауман, - че мога да започна още сега, още тази нощ, на мига?!

- Не съвсем - отново се разсмя Щрудел. - Ще започнеш много скоро, но не и съвсем веднага. Всичко ще е готово до десетина дни. Само че...

- Само че? - изгледа го озадачено Бауман.

- Само че ще се наложи да попътуваш малко - поясни Щрудел, обяснявайки му. - Трябва да бъдем достатъчно дискретни. Съзнаваш - напомни му, - че това, което вършим, е крайно опасно от политическа гледна точка, нали?

- Не се интересувам от политика, но съм сигурен, че няма как да не е така - с крива усмивка отвърна Бауман.

- Ще пътуваш до Антарктида - уведоми го Щрудел. - Не се безпокой - пак се засмя, виждайки шокираното му изражение. - Ще работиш на широк периметър и - което, разбира се, е най-важното - на топло, на достатъчно, а ако пожелаеш дори на предостатъчно топло.

- А смея ли да запитам - поинтересува се Бауман - защо точно в Антарктида? Защо не на някое друго дълбоко скрито място, дори, бих го разбрал,да речем, в някой бункер?

- Защото - пак вдигна наздравица току-що напълнилият наново чашите им Щрудел - единственото място, където медицинаристите няма да се сетят да ни търсят, е един от наетите ни от тях участъци, който би трябвало да не става за нищо друго, освен за складиране на оръжейни отпадъци!