Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков 4

Глава втора

„Който пази тайна, трябва да пази тайна, че има тайна за пазене.“

Френсис Бейкън

Бомбай - понеделник, 4 февруари 2103

- И така - откри срещата на Висшия медицински съвет към Всеобщата глобална медицинария председателят му доц. Сидар Ореши, - събрали сме се, за да обсъдим непрестанно растящия процент невъдворяеми сред залавяните въдворенци. Цифрите сочат, че докато през 2085 процентът на въдворяемите е бил 86,3, през 2090 е спаднал на 81,6, през 2095 - на 78,4, през 2100 - на 74,5, а през миналата, 2102, вече е бил едва 70,9!

- Нищо неочаквано - намеси се проф. Клаус Цвинглер. - Растящата резистентност на планетарното население към декатрона независимо от непрестанната поява на нови негови модификации е била прогнозирана още през 2063 от уважавания от всички нас д-р Роже Рокар.

- Доколкото мога да изчисля - включи се и д-р Ан-Мари Крол, - ако досегашната тенденция се запази, някъде към 2125 процентът на въдворяеми вече ще е под 50. Права ли съм или бъркам някъде?

- Съвсем права сте, д-р Крол - потвърди Ореши. - Ако това се случи обаче - добави, - Всеобщата глобална медицинария ще бъде поставена в позиция да се отбранява от вероятно все по-разрастващи се искания за разформироването й от страна на множащите се невъдворяеми.

- Какво предлагате? - осведоми се проф. Александра Короленко. - Ако започнем фронтална атака срещу заразните зони с цел да ваксинираме цялото им население, рискуваме само да ускорим собствения си край, предизвиквайки в тях масови бунтове с непредвидими последствия, вкл. с непремерено висок риск същите да бъдат пренесени на територията на самата Медицинария!

- Именно - съгласи се Цвинглер. - Струва ми се, че единственото, което сме в състояние да сторим към този момент, е да се съсредоточим в разработването на нови модификации на декатрона с надеждата, че все някоя от тях ще даде видимо по-добри резултати от останалите.

- Да „стреляме в тъмното“ и нищо повече ли?! - възрази Крол. - Значи да разработваме все нови и нови модификации на декатрона с безпочвената надежда, че невъдворяемите случайно ще се окажат по-слабо резистентни към някоя от тях, така ли?!

- А какво друго ни остава? - контрира я проф. Хасан Акбар. - Ситуацията е патова: или да произвеждаме нови модификации с надеждата някоя от тях да сработи, или, поемайки още по-голям риск, да атакуваме фронтално заразните зони.

- Има трета възможност - внимателно поде Ореши.

- А именно? - повдигна вежди Крол.

- Да наложим постоянна блокада на заразните зони и значително да увеличим броя на ловците на въдворенци - поясни Ореши.

- И докъде бихме стигнали, ако го сторим? - изрази съмнението си Короленко. - Процентът на невъдворяемите все повече ще расте в самите заразни зони и обстоятелството, че те ще си остават там, не ще им попречи в определен момент да опитат да пробият блокадата и да проникнат в Медицинарията, давайки гласност на исканията си в целия свят.

- Заслужава си да се обмисли - замислено отрони Акбар. - Ако блокадите са солидни, можем да сведем вероятността за пробив през следващите няколко години почти до нулата.

- Само почти до нулата и то само за няколко години?! - почти се изсмя Крол.

- Та това значи да обявим отбой още преди да са дръзнали да помислят да ни нападнат! - подкрепи я и Короленко.

- Не сме сигурни дали вече не са дръзнали да го помислят - уточни Ореши.

- В смисъл? - осведоми се Цвинглер.

- В цели 67 от всичките установени до момента 738 заразни зони е констатирано видимо намаляване броя на жителите им - поясни предходните си думи Ореши.

- Как така?! - учуди се Акбар. - Какъв е процентът на намаляване и къде се е дянало въпросното население?!

- А защо не знаем за това? - запита и Короленко, уточнявайки: - Поне аз не знам.

- Ние също - потвърдиха Цвинглер, Крол и Акбар.

- Военните ме информираха едва вчера - обясни Ореши. - Наблюденията им били само от последната една година и искали да бъдат сигурни, преди да ни осведомят.

- Какво значи това „само“?! - повиши тон Акбар. - Само през последната една година е установен недостиг на население в някои от заразните зони, така ли?! А как, защо и откога всъщност изобщо е започнало да има - а не само да се констатира - такъв?!

- Имам уверението от самия генерал Ян Щрудел, че до няколко дни ще ни представи подробен доклад за работата на подчинените му по въпроса - побърза да опита да ги поуспокои Ореши.

- В такъв случай какво правим тук днес, преди да разполагаме с този доклад?! - възнегодува Короленко.

- Губим си времето, какво друго! - присъедини се към нея Крол.

- Проблемът е - призна Ореши, - че не можем да сме напълно сигурни в предоставяната ни от военните информация.

- Твърдиш, че е възможно част от тях да не са на наша страна, така ли? - вербализира Акбар питането и на останалите трима. - Ако е така, на чия страна биха могли да бъдат? На тази на враждебните към нас политици ли? Надявам се - изсмя се, - че не допускаш да са разпрострели влиянието си сред населението на заразните зони?...

- Допускам всичко - изгледа го твърдо Ореши. - Когато се касае за бъдещето на Всеобщата глобална медицинария, допускам абсолютно всичко!

- Значи има четири възможности - опита да обобщи Крол: - военните да играят с враждебните нам политици, да го правят с част от населението на заразните зони, да го правят едновременно и с едните, и с другите заедно или поотделно или изобщо да не го правят? Точно ли се изразих?

- Не бихте могла да се изразите по-точно, д-р Крол - потвърди Ореши.

- Значи, доколкото разбирам, днес сме се събрали тук да дадем картбланш на нашата, медицинската тайна полиция, да започне да разследва военните, така ли? - осведоми се Акбар.

- Трябва да решим дали да го сторим - коригира го Ореши.

- А не би ли било прекалено опасно да го сторим? - изгледа многозначително Ореши Короленко. - Ако сред военните има разцепление - продължи тя - и ако изтече информация за това, че ги разследваме, не рискуваме ли да загубим прекалено много - опасно много, коригира се - от тях?

- Рискуваме, разбира се - съгласи се с нея Ореши. - Ако обаче не започнем разследване на онова, което всъщност се случва в редиците им, не бихме ли поели още по-голям риск, позволявайки влиянието ни сред тях фатално да намалее без даже да усетим?!

След тези му думи в солидно подсигурения срещу външни подслушвателни устройства кабинет настъпи дълбока тишина.

- Не е неудачно да рискуваме - наруши я накрая Крол, - стига рискът да си заслужава.

- Какво е подсигуряването ни срещу възможно изтичане на информация? - намеси се Цвинглер.

- Максимално в рамките на предвидимото - даде единствения възможен отговор Ореши. - Ако решим да стартираме процедурата по разследването, с него ще се заемат само двестате най-добре обучени специалисти от секретния отдел на полицията ни.

- В рамките на какъв срок би било реалистично да се очакват резултати? - поинтересува се Короленко.

- Специалистите от секретния ни отдел смятат - „изстреля“ Ореши, - че биха могли да се справят за около месец.

- Без да поемат каквито и да било излишни рискове ли? - информира се Акбар.

- Разбира се - кимна Ореши.

- В такъв случай - замислено вметна Цвинглер - може би наистина не би било зле да им дадем шанс да опитат.

Оказа се, че останалите са съгласни.

- И така - закри срещата Ореши, - предлагам точно след две седмици по същото време и отново тук да се съберем, за да обсъдим доклада на военните относно намаляването на населението в някои от заразните зони.

Предложението му бе прието с единодушие, след което и петимата напуснаха кабинета, завръщайки се към рутинните си задължения.

Изчаквайки вратата да се затвори след последния напуснал, който някак логично - председател бе все пак - се бе оказал Ореши, протоколиращата заседанията на Висшия медицински съвет към Всеобщата глобална медицинария в продължение на вече повече от 5 години стенографка Кристине Кьолер изключи прожектиращия случващото се в заседателния кабинет монитор, плъзна папката с направените записки по бюрото пред себе си и удобно се облегна в тапицираното кресло, откъдето бе проследила и стенографирала заседанието. При това неволно скицира в съзнанието си образите на тези петима стоящи на върха на планетарната медицинска - а може би все пак по-правилно би било да се каже „политико-медицинска“ - йерархия управленци, включвайки в анализа си и допълнителната информация за всеки от тях, с която разполагаше.

Наскоро навършилият 59 председател на Висшия медицински съвет към Всеобщата глобална медицинария доц. Сидар Ореши бе с мощно телосложение, ала и с вече силно прошарена коса и дълбока бръчка в средата на челото. Макар младежкият блясък в черните му очи да не бе угаснал съвсем, сянката на настъпващата старост вече тегнеше в погледа му. Бе типичен бюрократ, което го правеше особено подходящ за заеманата от него длъжност. Дълго обмисляше решенията си, но вземеше ли такова, отстояваше го с премерено, ала устойчиво и неотслабващо упорство...

Четиридесет и осем годишният проф. Клаус Цвинглер бе с жив, остър поглед, с вечно леко присмехулно изражение и с контрастираща с дребния му ръст голяма глава, „кацнала“ някак глуповато върху твърде тесни за размерите й рамене. Тази диспропорция караше околните да не го вземат насериозно и да споделят пред - или с - него неща, които не биха разкрили пред по-солидно изглеждащ човек. Последното, както и лицемерният му талант да се впуска в страстна защита на инак неинтересуващи го или чужди нему убеждения, го превръщаха в идеалния шпионин. За това, разбира се, значително допринасяше и изявената му - ала ловко прикривана зад внимателно дозирани и изричани на място доверителни слова - склонност да сплетничи и интригантства...

Винаги напрегната, пряма и импулсивна, четиридесет и една годишната проф. Александра Короленко бе най-младият член на Висшия медицински съвет към Всеобщата глобална медицинария. Защитила професура по клетъчна микробиология в медицинския факултет на Парижкия университет „д-р Роже Рокар“ едва на тридесет и шест, тя се отличаваше с остър като бръснач ум и със съответстващо нему интелигентно изражение. Твърдият й характер и изявената й амбициозност, за чието наличие „загатваха“ волевата й брадичка, стиснатите й в твърда линия устни и острите й, ъгловати черти, издаваха присъщия й уклон към лидерство, към каквото Короленко открито се стремеше. Не бе особено красива. Около й обаче „витаеше“ нещо неуловимо, някаква необяснима аура, която й придаваше чар и караше околните несъзнателно да й се подчиняват, да я уважават и - не рядко - даже да я харесват...

Петдесет и една годишната д-р Ан-Мари Крол имаше вид на попрехвърлила средна възраст стара мома, каквато всъщност си и беше. Русолява, с леко лениви сиво-сини очи и бледи черти, не впечатляваше с нищо, освен, може би, с твърде пронизителния си леко писклив глас и със сравнително високия си - бе метър и осемдесет и два - ръст. За разлика от Короленко, не бе особено амбициозна. Това се потвърждаваше от често леко отегченото й изражение, от плавните й и несигурни движения и от склонността й лесно да отстъпва под натиска на мнозинството...

Петдесет и седем годишният проф. Хасан Акбар бе мургав брюнет със сплетена на плитка дълга брада и буйни мустаци, иззад които надничаше едно - въпреки напредващата му възраст - почти гладко, набраздено от едва забележими тънки бръчици открито лице. Властната му осанка и горящите му черни очи му придаваха респектиращ вид. Бе рязък в действията си и категоричен в изявленията си. Стаената в дълбокия му тътнещ глас мощ придаваше солидна тежест на думите му даже в случаите, когато изричаното бе периферно или незначително. Това караше някои от колегите му в Истанбулския университет „д-р Али Аталай“ да се шегуват, че дължи защитената си в същия професура не толкова на приноса си в науката, колкото на професорския си глас...

Рязко откъсната от мислите си за членовете на Висшия медицински съвет към Всеобщата глобална медицинария от продължително прозвучал далечен клаксон, Кьолер се размърда в креслото, хвърляйки поглед към холофонния си часовник и установявайки, че е време да си тръгва. Преди това обаче трябваше да напише дневния си отчет и тя побърза да го стори, за да не закъснее да прибере четиригодишната си дъщеричка от детската градина, до която й предстоеше да шофира във вечерния трафик не по-малко от половин час.

* * *

Торонто - четвъртък, 7 февруари 2103

- Събрали сме се - обяви португалският председател на ръководството на Планетарната политическа конфедерация Ернесто Пинеда, - за да изслушаме доклада на испанския ни колега Франциско Гайо относно работата ни сред населението на свободните зони.

- Преди да пристъпя към него - незабавно взе думата споменатият Гайо, - държа да ви информирам, че събраната от тайните ни служби информация относно въдворяемите потвърждава тенденцията към спада им в сравнение с невъдворяемите. Последните данни сочат, че през миналата 2102 подлежащи на въдворяване са се оказали само малко над 70% или, ако трябва да бъда по-точен, 70,9% от заловените въдворенци.

- Ако трябва да чакаме този процент да падне под 50, ще ни се наложи да понасяме игото на Медицинарията поне още 20-30 години! - посочи очевидното японският представител Хоши Кагава.

- Така е, г-н Кагава - съгласи се Гайо, - но всички в тази зала знаем, че при борбата си с Медицинарията няма как да разчитаме на този спад. Въпреки това - добави, отбелязвайки очевидното - споменатият спад е в наша полза, нали така?

И така - продължи вече с доклада, - започналото преди 5 години прехвърляне на боеспособни мъже и младежи от свободните зони в четирите точки на планираната атака продължава както досега. През последните 3 месеца на миналата 2102 - конкретизира - в района на Персийския залив са били прехвърлени общо 12 748 боеспособни мъже и младежи, в района на Хелзинки - 7 988, в района на Сидни - 10 327 и в района на Япония, Корея и Китай - 33 615. Или всичко - 64 678, от които към момента на доклада, а именно - при това се „консултира“ със самия доклад - 20 януари тази година сме загубили общо 177 души поради смърт по неочаквани причини, от което излиза, че армията ни в периода октомври-декември 2102 е нараснала точно с 64 501 души.

За сравнение, да припомня - продължи, - за тримесечието юли-септември същата година тя бе „набъбнала“ общо с 63 328 боеспособни мъже и младежи.

Като обобщение може да се каже - заключи, - че общата численост на армията ни в момента е 986 433 души, докато по данни, извлечени от тайните ни служби, общият брой на военните и полицаите в силовите органи на Медицинарията възлиза на малко над 20 000 000 човека.

Докладът бе последван от краткотрайна тишина, нарушена от китайския представител Цяо Тан, чиито думи само вербализираха очевидното:

- Още сме твърде слаби за схватка с Медицинарията.

- Ако разчитаме на изненадата, може да се окаже възможно да постигнем несъпоставимо повече, отколкото изобщо смеем да си мечтаем - възрази френската представителка Катрин Верние.

- Нужно е да действаме внимателно - вметна Кагава. - Ако сред висшите представители на Медицинарията изтече информация за армията, която събираме, ще ни смачкат като слон - муха!

- Съгласен съм - предпазливо се намеси италианският представител Джовани Донатело, - ала ако продължим да я караме с досегашното темпо, рискуваме да си останем под „ботуша“ на Медицинарията най-малко още четвърт век!

- Да опитаме лекичко да ускорим процеса на събиране на боеспособни мъже и младежи, повишавайки допълнително бдителността си - предложи руският представител Игор Глухин.

- Имам по-добро предложение - намеси се председателят Пинеда. - Защо, вместо да ускоряваме и без това твърде рискованото прехвърляне на мъже и младежи от свободните зони на територията на Медицинарията, да не започнем да действаме направо в рамките на самите свободни зони?

- Това пък е още по-опасно! - възрази Верние. - Ловците на въдворенци разполагат с техника, която е в състояние да засече присъствието ни още преди да сме започнали да „посвещаваме“ местните в „изкуството“ на войната!

- Не и ако го правим в достатъчно гъсти гористи участъци и по време, докато край съответната свободна зона не се навъртат ловци на въдворенци - контрира я Пинеда.

- Дааа - проточи Тан, - май си заслужава поне да се изпробва почвата за едно такова начинание.

- Точно това е, което предлагам - оживи се Пинеда. - Предложението ми е - продължи - да проведем тримесечно проучване на тази възможност и едва след това, ако преценим, че обстоятелствата го позволяват, да пристъпим към реализирането й.

Останалите единадесет члена на ръководството на Планетарната политическа конфедерация единодушно дадоха зелена светлина за започване на споменатото проучване. Сетне тръгнаха да си разотиват. Докато напускаха залата, Пинеда и Кагава си смигнаха, при което първият за кой ли път реши, че преценката му да държи в тайна от останалите 10 свръзката им в петчленното ръководство на Медицинарията е правилно.

Понеже към февруари 2103 тези дванадесет души бяха на върха на планетарната политическа йерархия, не би било излишно да бъдат описани накратко.

И така: въпреки масивното си сто и дванадесет-килограмово туловище и напредналата си възраст, шестдесет и три годишният председател на Планетарната политическа конфедерация и оглавяващ португалския й отдел Ернесто Пинеда полагаше максимални - и поне донякъде успешни - усилия да поддържа спортна форма, а умът му бе бърз и проницателен. Умееше да е дипломатичен, ала не прекалено. Винаги готов да изслуша събеседника си, самият той говореше рядко, но когато го правеше, думите му тежаха. Не бе флегматичен, ала и даваше да се разбере, че не бърза за никъде. Емоциите рядко „избиваха“ на обикновено „каменното“ му изражение, а когато това все пак се случваше, биваше за кратко и мимолетно. Винаги опитваше да мисли с няколко хода напред, като същевременно си даваше сметка колко рисковано би могло да се окаже това. По отношение на правилата бе „буквояд“, ала далеч не винаги - от усърдие да ги спазва. Тъкмо напротив: държеше на стриктното придържане към „буквата“ им с цел да си запази възможността - според случая - да ги заобикаля, деформира или игнорира според желанията си през „луфтовете“ на пропуснатото от тях.

Четиридесет и девет годишният председател на испанския отдел на Конфедерацията Франциско Гайо бе сприхав и импулсивен. Често менеше позицията си според това откъде „духа вятърът“. Винаги защитаваше със страст онова, което още в следващия миг бе готов също толкова страстно да отрече. Изказванията му често пъти биваха непремерени, което го правеше неподходящ за медийни изяви. Обичаше малките удоволствия в живота. Пиеше често, ала рядко се напиваше. Четеше много - кой знае защо, предимно очерци и мемоари. Демонстрираше умерен - ала устойчив - интерес към хазарта и - поне засега - успяваше да поддържа крехък - и затова опасен - баланс между съпругата си и двете си любовници.

За четиридесет и осем годишния председател на японския отдел на Конфедерацията Хоши Кагава често казваха, че има „змийски“ очи. Обикновено ги държеше притворени, като зениците му представляваха две тесни цепки. В съчетание с нападателната му поза, те му придаваха свиреп вид. Говореше рязко и отсечено, придружавайки думите си с бурни жестикулации. Бе авантюрист по природа, ала не прекаляваше с рисковете. Не обичаше лесните победи. Победеше ли обаче, държеше да е окончателно. Омаломощаваше врага си бавно и методично и едва когато почувстваше, че последният не ще може да се изправи, приключваше с него.

Наскоро навършилият петдесет и четири председател на китайския отдел на Конфедерацията Цяо Тан даваше вид на спокоен и уравновесен и през повечето време действително бе такъв. Погледът му бе ведър, обрамченото му с къдри от вече сивеещи коси насечено от ситни бръчици лице често пъти - жизнерадостно, а дългите му, завършващи с широки длани и фини пръсти ръце - тънки и гъвкави. Бе висок и кльощав, а гласът му - тънък и тих. Когато се ядосаше обаче, което, макар много рядко, все пак се случваше, крясъците му напомняха кучешки лай с едва доловима - ала дразнеща - писклива нотка.

Ако петдесет и две годишната председателка на френския отдел на Конфедерацията Катрин Верние трябваше да се опише с една дума, тази дума би била „пухкава“. Бе доста ниска - едва метър и 60 - и възпълничка - килограмите й се колебаеха между 85 и 90, - със свободно спускаща се по раменете й все още не наченала да побелява тъмноруса коса и с кръгло лице, от което открито гледаха две дълбоки като вирове тъмносини очи. Бе чувствителна, но това не й пречеше да проявява твърдост в случаите, когато го смяташе за наложително. Често не бе съгласна с околните, ала го показваше само тогава, когато преценяваше, че изразената й позиция би имала ефект. Като цяло бе реалистка, но с „тлеещи“ под повърхността идеалистични „въгленчета“. Мекият й и дълбок глас будеше симпатия, ала и същевременно - поне донякъде - внушаваше респект.

Петдесет и шест годишният председател на италианския отдел на Конфедерацията Джовани Донатело бе „актьор“ по природа. Сепваното му от чести тикове лице винаги бе твърде неспокойно. Менеше настроенията си - и неизменно отразяващите ги свои изражения - с плашеща лекота. Бе страстен привърженик на ефектността. Бе смел, ала смелостта му често пъти бе непремерена - или твърде плаха, или прекалено безразсъдна. Личният му лекар бе констатирал, че е хиперактивен. Поради избухливостта му обаче не смееше нито да му го съобщи, нито да го впише в медицинския му картон. Отношението му към личните му телохранители бе двойствено - ту ги хокаше за прекаленото им усърдие, ту ги обвиняваше в небрежност. Това бе причината, поради която текучеството сред тях бе наистина огромно - задържаха се на длъжността си средно по 3 месеца.

Шестдесет и една годишният председател на руския отдел на Конфедерацията Игор Глухин бе завършен консерватор. Благоговееше пред спокойствието и реда. За него нямаше никакво значение кой ще е в основата на последния, стига да го поддържаше стабилно и ефективно. Изражението му бе уморено, погледът - блуждаещ, а обрасналото му с гъста брада лице - замислено. Бе песимист по природа. Бе дълбоко убеден, че както и да се променят, в основата си нещата си остават същите. Не мразеше хората, ала всячески се стремеше да страни от тях. Притесняваше го непрестанният стремеж на мнозина към - според него - неминуемо предизвикващото хаос и безредие тежнение към новото и непознатото. Вярваше, че присъствието му в ръководството на Планетарната политическа конфедерация в смутни времена като неговото допринася за стабилността и мира, независимо каква насока щяха да вземат събитията в последна сметка.

Петдесет и осем годишният председател на африканския отдел на Конфедерацията Абеди Айвази се владееше до съвършенство. Бе харизматична личност. Подчинените му едновременно и го боготворяха, и неистово се страхуваха от него. Очите му „пронизваха“ събеседника му като кинжали и постоянно го държаха нащрек, принуждавайки го да се „оплита“ в собствените си твърдения. Това помагаше на Айвази често да удържа победи в словесни битки. Съществен негов недостатък бе, че прекалено много си вярваше. Това го правеше уязвим за неомагьосаните или - както ще видим - разомагьосаните от харизмата му. Не обичаше да дели властта си с други. Затова - пак както ще видим - правеше всичко възможно да си осигури тоталното подчинение на подвластните си.

Петдесет и три годишният председател на латиноамериканския отдел на Конфедерацията Хосе Хименес бе жизнерадостна личност. Независимо от белязалите го 3 дълбоки бръчки, лицето му често грееше в усмивка. Макар да не го показваше, личеше, че бе преживял много. Дали защото бе загубил битката с живота или, тъкмо напротив - защото я бе спечелил, - полагаше максимални усилия да не драматизира ситуациите, в които попадаше. Бе сговорчив и - затова - трудно забележим. Ето защо мнозина от подопечните му в латиноамериканския клон на Планетарната политическа конфедерация го обвиняваха в прекалена пасивност. Други - пак по същата причина - го считаха за гарант на мира в региона. Обичаше да се смесва с обикновените граждани и да се държи като тях, често пъти пренебрегвайки предупрежденията на телохранителите си. Това му бе спечелило солидна подкрепа от страна на населението в региона му и именно тя възпираше противниците му да поискат отстраняването му от заемания от него пост в ръководството на Конфедерацията.

Шестдесет и пет годишният председател на северноамериканския отдел на Конфедерацията Уилям Харисън бе обладан от свирепо - да, именно свирепо, защото бе точно такова - властолюбие. Някои го отдаваха на факта, че бе израснал в сиропиталище. Други допускаха, че, както се изразяваха, „просто природата му е такава“. Допълнително уголемени от очилата с дебели стъкла, без това големите му вечно влажни очи с бавно подвижни зеници успешно прикриваха злия му нрав. Ръцете му бяха къси и дебели, а дланите - силно окосмени и с дебели пръсти. Имаше яко телосложение, някак странно контрастиращо с флегматичността на движенията му и с леността в погледа му. Говореше бавно, акцентирайки всяка дума. Това придаваше едновременно и тържественост, ала и смехотворност на изричаното. Мисълта му обаче бе бърза, находчива и комбинативна - факт, който го правеше особено опасен противник.

Петдесет годишната председателка на австралийския отдел на Конфедерацията Маргарет Робъртс бе мъдра в същинския смисъл на тази дума. Изпълненият й с топлота поглед бе ведър и спокоен, а облото й лице с меки черти - предразполагащо към споделяне. Често скръстените й ръце и леко приведената й фигура по време на разговор издаваха, че не пропуска нито дума от изричаното. Не си падаше по ефектността нито в думите, нито в делата. Бе прагматична, ала не до степен да не отчита необходимия ефект върху действителността от човешката глупост. Нещо повече: никога не пропускаше да калкулира последствията от последната във всеки аспект на живота. Може би затова се ползваше с огромното доверие на населението в поверения й субконтинент. Въпреки сговорчивостта си - или, напротив, тъкмо поради нея - се стремеше не към компромис, а към съгласие; не към баланс на загубите и печалбите на страните в даден конфликт, а към възможността всички да спечелят без да търпят съществени загуби. Именно на гореизброените си качества и - в добавка - на финия си усет за умереност и дипломатичност, дължеше шеметната си политическа кариера, „катапултирала“ я на върха в Планетарната политическа конфедерация.

Шестдесет и две годишната председателка на немския отдел на Конфедерацията Кийти Акерман бе с твърд характер, издаван от две „студени“ като късчета лед гледащи втренчено искрящи черни очи. Имаше остри черти, издължен като клюн леко сбръчкан нос и свити в тясна цепка тънки устни. Гласът й бе рязък и груб, а тонът на изричаното - често - наставнически. Не бе сключвала брак и - което бе далеч по-важното - никога не си се бе представяла омъжена. Това просто не бе нейната „писта“. Тази, в която „бягаше“ - от самото начало, още от студентските й години - бе политическата кариера. Това бе причината да запише специалност „Политически науки“ в Берлинския университет, носещ името на един от най-изтъкнатите специалисти от началото на медицинарското планетарно управление проф. Рихард Щаубе. Започвайки като студентска политическа активистка, бе преминала през всички равнища на немския клон в Планетарната политическа конфедерация, случвайки й се - логично - за всяка следваща позиция да се конкурира с мъже. Така бе придобила закалката на обигран политически играч, благодарение на която се бе добрала до настоящия си пост на самия връх на Конфедерацията...

Именно тези дванадесет души с една - както ще видим - кръвопролитна замяна, плюс петимата членове на Висшия медицински съвет към Всеобщата глобална медицинария, с които се запознахте по-рано, главнокомандващият на планетарната армия ген. Ян Щрудел, с когото предстои да се запознаете скоро и приятелят на последния д-р Рудолф Бауман, който ще навлезе в историята ни малко по-късно, ще са в основата на предстоящите през следващите девет месеца и половина драматични събития от глобален мащаб.

* * *

Подсигурен видео канал Бомбай-Торонто - вторник, 12 февруари 2103

Цвинглер:

Започват да подозират нещо.

Кагава:

Не е неочаквано. Констатирали са намаляването на населението в някои от свободните зони ли?

Цвинглер:

Ореши току-що ми изпрати доклада на военните по този въпрос. Смятат, че намаляването на населението в споменатите в него 67 зони е започнало преди около година и че липсващите жители възлизат на между половин и един милион.

Кагава:

Бих казал, че преценката им относно количеството на намалялото население във въпросните зони не е много далеч от истината.

Цвинглер:

Има нещо ново - любопитно е.

Кагава:

Изнамерили са разновидност на декатрона от ново поколение?

Цвинглер:

Успокоително е, че вероятността да се случи е малка. Взехме решение тайната ни полиция да започне да разследва военните. Ореши смята, че са в съюз или с вас, и/или с бунтовни елементи в свободните зони.

Кагава:

Интересно. А не се ли опасява, че ако изтече информация за това разследване, подкрепата на военните за Медицинарията може драстично да намалее?

Цвинглер:

Опасява се, разбира се. Решихме обаче, че ще бъдат използвани възможно най-добре обучените служители в тайната ни полиция.

Кагава:

Колко ще трае въпросното разследване?

Цвинглер:

Засега около месец. Междувременно в понеделник се събираме, за да обсъдим доклада на военните за намаляващото население на свободните зони - пращам ти го.

Кагава, след неколкоминутно мълчание:

Доста подробен и професионален е.

Цвинглер, рязко сменяйки темата:

Ако питаш мен, военните са неутрални. Подкрепят Медицинарията само защото в момента тя е на власт и - най-вече - защото - в добавка - доста здраво държи тази власт или поне така изглежда.

Кагава:

Не съм сигурен. И с просто око се вижда, че властта на Медицинарията съвсем не е чак толкова стабилна, колкото може би би изглеждала на страничен наблюдател.

Цвинглер:

Половинвековна е все пак.

Кагава, през смях:

Въз основа дори на бегли наблюдения всеки невъдворен с помощта на декатрона разумно мислещ човек би заключил, че да се разчита на тълпа от полулуди диваци съвсем не би могло да бъде достатъчно здрава опора за която и чиято и да било власт.

Цвинглер:

Не знам... Дано да си прав, друже, дано.