Медицинариумът: любителски роман от Иван Бозуков

Глава пета

„Ще се огледаш в нечии очи

и ще си кажеш, че си само струна,

която нивга няма да звучи

в отблясъка на вчерашни лъчи,

а ще е кълн на утрешна фъртуна...“

Симон Фунтон, „Прободена пробудност“ - юли 2124

Трондхайм - четвъртък, 2 май 2103

- Ето че пак се срещаме, при това твърде скоро, г-н Вестенгард - разтърси ръката на домакина си капитан Рандълф Мелвил. - Помня - продължи самодоволно, - че обещах следващият път да ви докарам 250. Е - подсмихна се под мустак, - само 243 са, но където 250, там и 243, нали?...

Турвал Вестенгард полагаше максимални усилия да запази спокойното си изражение по време на тези брътвежи. Затова ги пропускаше покрай ушите си.

„Господи! - терзаеше се мислено. - Този път разстреляните ще са поне 70-80, ако не и повече, може би дори... 100! Как да понеса тази трагедия?! - питаше се. - Как, как, как?!!!“

През главата му за кой ли път се занизаха спомените за случилото се с него след оная злокобна вечер на 17 март, когато бе станал свидетел на чудовищност, за чието съществуване изобщо не бе подозирал само броени часове преди това. Колкото и да опитваше, въобще не можеше да си спомни кога бе напуснал гората и как се бе прибрал. „Нишката“ на спомените му се възстановяваше от събуждането му някъде по пладне на следния ден, 18 март, когато с първото отправяне на поглед към прозореца бе фиксирал новонавалелия сняг.

Въпреки обилния снеговалеж и трудно проходимия от наслоилата се киша път, още същия ден бе поел към Трондхайм. Бе му отнело около два часа, докато се добере до оръжейния магазин в поселището. В качеството си на президент и директор на медицинариум имаше право да носи оръжие, така че не бе било проблем да се сдобие с такова. Бе си купил лъчев пистолет, спирайки се на - както го бе уверил продавачът - един от най-добрите и плащайки за него колосалната за такъв сума от 500 корондола. Проблемът бе, че никога не се бе докосвал до оръжие и съвсем не знаеше как се борави с това чудо. Ето защо, вече в късния следобед, се бе записал на курс по стрелба.

Бе се прибрал късно вечерта, мокър до кости, ала съвсем нехаещ за това. По-скоро машинално, отколкото защото изпитваше потребност да го прави, бе взел горещ душ, бе изпил четири силни кафета, бе се навечерял солидно и се бе тръшнал на дивана.

Едва тогава си бе позволил да започне да си съставя план на действие. Бе бил наясно, че известно време след преживяното през изминалото денонощие не ще е в състояние да се занимава с медицинариума нито за миг, по какъвто и да било начин и независимо от евентуалните загуби, които би претърпял в следствие от това. Положителното в случая бе, че бе имало кой да го замести. Отрицателното - че изобщо не би могъл да прогнозира дали би му било възможно да се върне към досегашната си дейност когато и да било за в бъдеще.

„На първо време - бе си казал - да се науча да стрелям, пък сетне ще видим.“

И той, разбира се, се бе научил. При това усърдието му бе било толкова голямо, че само две седмици по-късно инструкторът му по стрелба му бе казал, че и друг път бил попадал на упорити ученици, но в неговия случай упорството му било пословично. При това го бе попитал:

- Има ли конкретна причина толкова много да искате да се научите да стреляте?,

на което Турвал бе отвърнал, свивайки рамене:

- И да има, не ми е известна. Може би съм си сбъркал професията - бе добавил, подсмихвайки се, - ставайки вместо ловец президент и директор на медицинариум...

До средата на април бе свикнал да борави с лъчевия си пистолет толкова добре, че бе започнал да го чувства като продължение на ръката си. При това бе ставал все по-точен и вече бе бил в състояние да улучи безпроблемно мишена с диаметър 50 сантиметра от разстояние 30 метра!

Бе се завърнал към задълженията си в медицинариума едва на 22 април и оттогава до днес - 2 май - вече бе приел две групи от въдворенци. Не, не си бе причинявал повторно ужаса от наблюдаването на екзекуциите на невъдворяемите. И двата пъти обаче, незабавно след подкарването им от бъдещите им убийци, се бе напивал до несвяст. Уви - това бе единственият начин да понесе знанието си за тези убийства...

В събота, на 27 април, бе посетил дядо Луги и бе споделил с него душевните си терзания.

- Чувстваш, че не си в състояние да продължиш постарому, нали? - бе се усмихнал скръбно старецът. - Знаеш, че ако не си ти, мнозина други ще продължават с ваксинациите и така косвено ще сеят смърт сред невъдворяемите и въпреки това не желаеш да продължаваш да си причастен към тази машина за убиване, нали?

Турвал бе замълчал, ала по всичко личеше, че дядо Луги точно бе диагностицирал психичното му състояние в момента.

- Знай, сине - бе продължил старецът, - че сегашният световен ред просто е такъв и че - поне така изглежда понастоящем - вероятността скоро да бъде променен е нищожна. Освен това - бе добавил, улавяйки погледа на младия си събеседник и задържайки го в своя като в клещи - всеки световен ред по един или друг начин, пряко или косвено, съвсем истински или само психически, убива.

Знам - бе въздъхнал тежко, - че сегашният световен ред е далеч по-смъртоносен от много други. И аз - бе признал - неколкократно съм ставал неволен свидетел на екзекуции като наблюдаваните от теб и баща ти (няма значение кога и къде, просто се е случвало). Въпреки това се питам, имам куража да се питам, дали евентуалната промяна на сегашния световен ред не би наложила проливане на реки от кръв, „сеейки“ повече смърт в сравнение с причинената от Медицинарията за цялото й половинвековно световно управление!...

- Съгласен ли сте? - върна го в настоящето въпросът на капитан Мелвил.

- Какво? - примигна объркано Турвал, извинявайки се: - Бях се замислил за нещо и не ви чух...

- Питам - изгледа го с известна доза загриженост капитанът - дали има къде да разположите моите (при това думата „моите“ бе изречена с нескрито собственическо чувство) въдворенци до 5 май, когато по повод на празника бихме получили за въдворяването на въдворяемите сред тях цели три пъти и половина повече в сравнение с обикновено.

- Разбира се - кимна Турвал. - Площта на медицинариума е достатъчна за престоя им до неделя. Освен това - изгледа препълнилите пространството пред грамадата на медицинариума уплашени и същевременно уморили се да се страхуват хора - мога да им осигуря и храна. Не се притеснявайте - предвари евентуалния въпрос на капитана, - няма да ми излезе прекалено скъпо...

- Чудесно! - зарадва се Мелвил. - Вие сте забележителен човек. Жалко само - отрони, извинявайте за тази ми констатация, но това просто е очевидно, че някакво червейче ви гризе душицата.

Впрочем - предложи - искате ли довечера да пийнем и похапнем някъде в града? Няма да ви питам нищо - опита да го успокои, - не съм от най-любопитните. Просто определено имате нужда от разведряване, а аз - да поразпусна на твърда земя под краката си.

- Съжалявам - някак прекалено рязко отказа Турвал, - но в момента съм прекалено зает. Може би - опита да смекчи тона си - следващият път, когато ми докарате въдворенци...

* * *

От момента, когато преди двадесет и два дни се бе събудила здраво овързана с въжета в някакво голямо люлеещо се помещение, Елмина Торес не бе идвала на себе си. Бе била толкова отчаяна, че бе отказала да разсъждава върху сегашното си положение - просто спонтанно бе решила да не активира способността си да мисли. Вместо това се бе потопила в спомените си за прекарания си на остров Фаял цял свой досегашен живот и едничкото, което биха могли да забележат както нещастните й спътници, така и идващите да ги хранят и водят до тоалетна техни тъмничари, бе била бледата усмивка, която сегиз-тогиз бе плъзвала по устните й.

- Тая май се е смахнала от шока от отвличането - бе предположил веднъж един от последните.

- А може би просто винаги си е била такава? - бе допуснал негов колега, добавяйки: - Жалко, добро парче е.

Уви, на голямата лодка не бе била в едно помещение с Роберто. Бе го видяла едва на трондхаймското пристанище. Чак тогава нещо в главата й бе запулсирало болезнено, връщайки я в действителността, при което за пръв път от началото на кошмарните последни двадесет и два дни от живота си се бе запитала:

„Мигар това не е просто един лош сън?! Мигар се случва наистина?! Мигар става точно с мен и с Берто?!“

При това при офанзивата покрай свалянето им на пристанището бе опитала да се доближи до Роберто. Не бе успяла съвсем, ала погледите им все пак се бяха срещнали, при което устните му се бяха раздвижили, изричайки, сигурна бе била, съдейки по начина, по който го бяха сторили, че изреченото бе било... „Мини!“.

Вглеждайки се внимателно в него, тя с ужас бе установила, че го бяха били. Бяха го били много - толкова много, че пращялото му от здраве и сила само до преди три седмици тяло сега се бе превърнало в развалина! Толкова много я бе заболяло от това, че не се бе въздържала и бе започнала да пищи, нареждайки сърцераздирателно:

- Ооох, майчице! Защо, майчице! Какъв е тоя проклет кошмар, майчице! Берто! Берто! Бертооо!

- Хайде по-тихо! - бе я скастрил един от моряците. - Какво си се развикала като изоглавена?!

- Но това там - бе посочила тя към отдалечаващата се група на Роберто - е съпругът ми!

- Като ви ваксинират, ще се съберете - бе опитал да я успокои морякът. - Тогава циври колкото си щеш! Не го прави сега обаче, моля те, че и без това ме боли главата!

- Ами ако при единия от нас ваксината сработи, а при другия - не?! - бе опитала да се осведоми Елмина, идвайки на себе си напълно. - Тогава какво?! Ще ни разделите, така ли?! Освен това - бе добавила - той е бит, при това жесто...

- Хайде! - бе повишил тон морякът, прекъсвайки я брутално и дърпайки я за въжето, с което бе овързана и свързана с другите въдворенци. - Никой не ти е виновен, че не си напуснала заразната си зона сама, за да се подложиш на ваксиниране! Ама че ха! - бе се троснал, отклонявайки поглед от нея. - Не стига, че са окупирали сума ти прекрасни места по света, ами и с претенции, парцаланковците му с парцаланковци!!!

Всичко това минаваше през съзнанието на Елмина, докато тя и другите въдворенци биваха вкарвани през входа на медицинариума, като при самото влизане на всеки от тях от някакво невидимо устройство в тавана в близост до портала в скованите им в стеги лица бе впръсквана някаква лютива течност, явно дезинфектант. Влизайки в сумрачното помещение, тя се огледа за Роберто и след като в първия момент не го забеляза, сърцето й се сви от паника и ужас. Сетне обаче го видя и, понеже при влизането им бяха разхлабили въжетата, с които бяха овързани, успя да се приближи до него.

- Как си, Берто?! - по-скоро изстена, отколкото го запита.

- Добре съм, не се притеснявай - опита да я успокои той, като същевременно протегна към нея подутите си и изранени от явно скорошния побой ръце, при което един от служителите на медицинариума просъска:

- Не! В никакъв случай не се доближавайте един до друг! Още не сте ваксинирани, да ви вземат дяволите!

При това, за да бъде максимално назидателен, подритна с крак насочващите се към Елмина Робертови ръце, при което последният явно изпита прекалено силна болка, понеже простена болезнено.

- Мръсници! - не сдържа възмущението и отчаянието си Елмина. - Не виждате ли, че той просто искаше да ме прегърне! Само да ме прегърне, нищо повече, изверги проклети!

- Ти да мълчиш! - намеси се в защита на колегата си друг служител на медицинариума. - Не стига, че ви правим напълно безплатна услуга, въдворявайки ви в обществото, ами и непрестанно биваме хулени и обиждани от вас!

- Какво става тук? - внезапно прогърмя нечий глас. Съзирайки началника си, служителите на медицинариума се смълчаха. - Какви са тия напълно излишни обиди по адрес на въдворенците?! Ако не бяха те - извиси още повече глас Турвал Вестенгард, - как щяхме да си изкарваме прехраната?!

- Извинете, шефе! - смотолеви един от двамата провинили се негови служители. - Тя - при това посочи Елмина - ни се развика и ние...

- Да не се повтаря! - сряза го Вестенгард, кимвайки към един от най-доверените си люде сред персонала на медицинариума, който бързо се приближи, осведомявайки се:

- Да, шефе?

- Тоби - нареди му Вестенгард, - подбери, моля те, осмината от тридесет и двамата ни служители, които считаш за най-сигурни, спокойни и отговорни и им нареди да си разпределят караула тук до неделя, до когато ще ни гостуват всичките тия хора - явно имаше предвид въдворенците, - преди да бъдат ваксинирани.

- Да, шефе - кимна в отговор Тоби и се забърза да изпълни възложената му задача.

В същото време Турвал отправи поглед към смутителката на реда, срещайки надничащите иззад стягата й, изпълнени с благодарност, ала и с някаква сякаш с нищо несломима твърдост, черни като нощта очи на Елмина. При това, кой знае защо, почувства, че започва да се изчервява.

- Извинете! - успя само да смотолеви преди стремително да поеме с незнайно защо пламтящи страни към изхода на медицинариума.

Вече навън, продължи да бърза по просеката през скалите по прекия път към фиорда, сякаш бягаше от някого... или нещо. Бледото майско слънце „галеше“ лицето му, ала той изобщо не усещаше това. Откак - преди секунди - бе срещнал черните като въглени очи на въдворенката, сякаш нещо в него окончателно се бе „счупило“.

„Не мисли! - заповяда си. - Каквото и да правиш, не можеш, нямаш право дори да дръзваш да мислиш, че можеш да опиташ да я спасиш, ако!...“

И отново пороят, нощта, горичката, служителите на Медицинарията с подкараните пред тях овързани въдворенци, „лизналите“ мрака пламъчета, изскачащи от дулата на лъчевите пистолети, пламващите и миг след това угасващи, чезнейки, силуети на разстрелваните, ужасът, „сграбчил“ сърцето му през онази злокобна нощ и сковаващ го дъъълго, дълго след това, всъщност чак до днес, а и - почти сигурно - до края на нещастния му живот, посветен на машината за смърт, наречена сякаш подигравателно „Медицинариум“!!!...

Дойде на себе си едва на скалите над фиорда. Едва сега осъзна - с цялата тежест на това осъзнаване, - че „скъсването“ му с медицинариума - защото твърдо бе решил да „скъса“ с медицинариум „Вестенгард“ - съвсем нямаше да е лека задача. Освен всичко останало, освен че трябваше да си намери изцяло нов, при това несъпоставимо по-ниско платен - поминък, щеше да му се наложи и да оправдае пред местните служители на Медицинарията изоставянето на един толкова престижен и дълбоко уважаван в пределите й бизнес!

„Да - каза си, - ще бъде трудно - много, много трудно. Несъпоставимо по-трудно, трудно до невъзможност обаче - призна си за кой ли път - би било да продължа както досега, сякаш нищо не се е случило! Разбира се, че се случи! - възмущението у него наново „закипя“ с пълна сила. - При това по-добре да умра още в този миг, отколкото да позволя да продължава да се случва и с мое съучастие!“

Докато бурята в душата му се вихреше с пълна сила, погледът му машинално „улови“ видимата само за него просека към морето сред терасовидните скални образования над фиорда. Започна да се спуска, опитвайки да прочисти съзнанието си от всички, от АБ-СО-ЛЮТ-НО всички мисли. Не се получаваше. Въпреки неистовите му опити да ги прогони, две черни бездни „прогаряха дупки“ в съзнанието му. Погледите им се бяха срещнали за не повече от няколко секунди, ала ето, вече повече от половин час извиращата от очите й чернота го владееше изцяло, омаломощаваше го, поглъщаше целия му свят!...

„Защо?! - запита се. - Защо точно тези очи тъй съдбоносно ме уцелиха право в сърцето, разкъсвайки го на парчета?! Не знам - нямам ни най-малка представа. От оня злокобен 17 март досега съм виждал какви ли не сърцераздирателни неща по време на двете ваксинации, на които съм присъствал, наблюдавал съм - и двата пъти - с изпепеляваща душата ми болка отвеждането на обречените към горичката, сънувайки кошмари след това... Едва днес обаче, едва тези антрацитно черни очи превърнаха решението ми да изоставя медицинариума от смътно и далечно в близко и непосредствено!“

* * *

Не посмя да припари до медицинариума нито този, нито следващият ден, нито чак до вечерта на по-следващия, 4 май. Привечер на същия този 4 май обаче, след като се бе поуспокоил по време на следобедната си разходка по скалите над фиорда, набра достатъчно смелост да го стори.

„Как ли се казва? - запита се. - Как ли е името на притежателката на черните очи, чийто мрак не съм в състояние да отстраня от себе си вече повече от два дни?!“

На входа го посрещна Тоби, комуто - да припомним - бе възложил да постави подходящи хора за охрана на въдворенците.

- Как е, Тоби? - осведоми се.

- Като за толкова много хора - относително спокойно - докладва служителят му. - Предотвратихме няколко дребни спречквания, двамина възрастни колабираха без сериозни последствия, някакъв странник от екипажа на Мелвил влиза вече няколко пъти, подробно оглеждайки въдворенците и водейки си записки - даже в момента е вътре...

- Кой е тоя странник? - поинтересува се Турвал. - Има ли разрешение от Мелвил да се шляе тук?

- Да - кимна Тоби. - Ето разрешителното, подписано лично от капитана.

При тези си думи извади от джоба си някакво малко листче и го подаде на началника си, който, поглеждайки го, фиксира името и позицията: Първи ранг ловец на въдворенци Гари Рейнолц.

По случайност точно в този миг въпросният Рейнолц се появи на входа, хвърляйки разсеян воднист поглед към Турвал.

- Проверявате пропуска ми? - по-скоро констатира, отколкото запита, сочейки листчето в ръката му.

Турвал му го подаде, информирайки се:

- Защо сте тук? Служителят ми - кимна към Тоби - ме извести, че идвате вече няколко пъти.

- Вие сте директорът на това чудо - при думите „това чудо“ Рейнолц врътна глава към входа на медицинариума, - нали?

- Да - потвърди Турвал - и ви питам именно в качеството си на такъв.

- Имам поръчение от капитана да наглеждам „товара“ - отвърна Рейнолц, като при думата „товара“ едва забележимо се подсмихна.

- Сам виждате, че „товарът“, както, между другото съвсем неуместно, наричате гостите ни, е добре - леко раздразнено го изгледа Турвал. - Вие, разбира се - добави, - можете да продължавате да проверявате чак до часа на утрешната ваксинация, вкл. да го правите, оставайки да спите вътре...

- Уверявам ви - рязко реагира Рейнолц, - че не правя нещо незаконно, за да проявявате към мен, хайде да го наречем така, недостатъчно уважително отношение!

Турвал не намери за нужно да отговаря. Вместо това мина покрай Рейнолц и Тоби, потапяйки се в сумрака на медицинариума. Още с влизането го блъсна мирис на потни тела, смесен с едва доловимата миризма на изпражнения и урина, идеща от разположените във вътрешността на помещението тоалетни.

Първото, което стори, бе да потърси черните очи на смутителката на реда от преди два дни. В началото не ги откри, макар че тръгна да се разхожда между редиците седящи, клечащи или лежащи въдворенци. В следния миг трепна, улавяйки погледа на младата жена, който още щом очите им (неговите - „кацнали“ върху открито, ала явно угрижено лице, нейните - иззад стягата - се срещнаха, сякаш всмука, подчини и омаломощи съзнанието му, превръщайки него, президентът и директор на един от най-уважаваните медицинариуми не само в района на Трондхайм, но и в цялото Скандинавие, в безволева играчка в ръцете на една нещастна въдворенка.

- Здравейте! - спря се пред нея той.

- Здравейте - безстрастно се отзова тя, добавяйки също толкова безстрастно: - Благодаря за онова, което сторихте за мен и съгражданите ми. Оттогава никой не ни е тормозил, макар че на няколко пъти влиза и се разхожда сред нас някакъв ненормалник, който изобщо не ми харесва.

- Рейнолц - осведоми я Турвал, приклякайки срещу нея. - Казва се Гари Рейнолц, човек от екипажа на кораба, с който дойдохте, натоварен от капитана си да следи дали всичко с вас е наред.

- Ако смятате, че самото ни пребиваване тук не е нещо крайно нередно - ехидно отвърна тя, - значи всичко би трябвало да е наред. Нали така?

- Уверявам ви - опита да придаде максимална убедителност на гласа си Турвал, - че, доколкото зависи от мен, отношението към всички вас ще е максимално почтително.

- Знам, че мен няма да ме „хване“ - рязко смени темата тя.

- Какво? - примигна той.

- Декатронът - поясни тя. - Знам, че няма да ме „хване“.

- Как така? - поинтересува се Турвал. - Откъде знаете, че няма да ви „хване“?

- Просто предчувствие - обясни тя, - при това от онези (няма начин да не сте ги изпитвал), за които сте АБ-СО-ЛЮТ-НО сигурен, че ще се сбъднат.

„Боже, дано греши, Боже! - мислено се помоли той. - Знам, макар да не знам защо, че не ще съм в състояние да я изпратя на смърт!“

- В случая би било по-добре да грешите - изрече вместо това.

- Защо? - погледна тя към похъркващия в редицата въдворенци срещу нея мъж. - Най-добре би било и аз, и Роберто - при тези си думи кимна към мъжа - да се окажем неподатливи на ваксинация. Това е единственият начин да се завърнем на родния си остров, нали така?

„Колко ужасно! - потрепери Турвал. - Колко трагично ужасно е, че вместо на родния остров, неуспешно ваксинираните!...“

Нарочно не довърши мисълта си. Отказа да го стори. Вместо това запита:

- Той - посочи към мъжа, който тя бе нарекла Роберто - е Роберто. А вие?

- Елмина - отрони тя. - Елмина Торес, щастливо омъжена за Роберто Торес, чиято семейна идилия преди месец шайка бандити безпардонно разрушиха! При това точно в момента - вметна ехидно - един от тях клечи помежду ни и, ако и да съм му благодарна заради стореното преди два дни, започва да ме дразни с напълно излишните си и безпредметни въпроси!

- Извинете! - с мъка откъсна поглед от антрацитно черните й очи Турвал, рязко стана и по възможно най-бързия начин напусна медицинариума.

Междувременно здрачът на наближаващите бели нощи едва доловимо бе започнал да се сгъстява. Той обаче - осъзна президентът и директор на медицинариум „Вестенгард“ - бе несъпоставимо по-прозрачен и дори ефирен в сравнение със сковалия изтерзаната му през последния месец и половина душа непрогледен мрак.