Тик так,тик так...
      Часовникът неумолимо отброяваше последните минути до полунощ.До момента,в който мечтите и щяха да станат реалност или когато всичко щеше да се сгромоляса в краката и.Ето,сякаш потънала в мисли,неусещаща нищо около себе си,неосъзнаваща какво става в този момент,тя стоеше притихнала.Като ураган връхлетяха всички спомени,всички моменти,прекарани в страстна надежда,очаквайки го...О,тя още помнеше първата им среща,още помнеше пламъчето в очите му,гордия му поглед,колосалния мъжки силует,изправил се пред нея.Още тогава,за секунди взираща се в тези тъй пламенни очи,тя разбра всичко.Сякаш се гмурна в глъбините на съзнанието му и потъна някъде дълбоко,някъде,където никой дотогава не бе успявал да проникне.И там,под коравата обвивка,се криеше едно сърце.Сърце,вледенено от неосъществени надежди,сърце,очакващо своя спасител.
        Изведнъж студена вълна я обля,сякаш стъпки приближаваха отдалеч,стана и студено.В старата плевня имаше течение и тя стоеше точно в средата.Но как беше възможно това ? Спомняше си ясно,че затвори вратата след себе си.
        Ето,старата камбана в църквата отсреща заби 12 пъти.Тя инстинктивно се обърна.Да,беше затворила портата,а сега тя зееше широко отворена и там стоеше....там стоеше той, вперил смолисточерните си очи в нея. Аврора започна да диша учестено,сърцето и трескаво заби,ръцете и се изпотиха изведнъж,тръпки преминаха по цялото и тяло,крайниците и изтръпнаха.
         О,как беше чакала този момент,как беше се надявала  и как той приемаше в съзнанието и най-различна форма.Тя си беше романтична натура,строгото,еднообразно поведение на съпруга и я задушаваше.Постоянно повтарящото се ежедневие отдавна и беше дотегнало,но трябваше да се примири.Да загърби завинаги мечтите си,да заключи най-съкровените си блянове дълбоко в душата и да хвърли ключа.А бе толкова щастлива...някога.Сякаш оттогава мина цяла вечност.
            И ето сега той стоеше пред нея.Тя не знаеше какво да прави,гледаше виновно надолу,опитваше се да прикрие нарастващото вълнение,топла червенина се беше разляла по лицето и.А беше толкова красива.Разпуснатите и допреди час коси,сега грижливо прибрани ,тънкия, полупрозрачен халат,обрамчващ стройното и тяло.На фона на старата плевня изтлеждаше тъй нереална.Като името си...Аврора,Аврора...
           Минутите течаха,но никой от тях не правеше крачка напред,никой не помръдваше.Тя от смущение,той от опиянение.С всяка следваща среща му се струваше,че се разхубавява все повече и повече,копнееше да я прегърне.
            И ето,той пристъпи.Тя вдигна очи.Край,нямаше връщани назад...Вкопчи се в прегръдката му.Усещаше всеки мускул,пулсиращ от вълнение.Допирът с горещата му кожа я подлудяваше.Гладка,шоколадова.И тези ръце,толкова мощни,сега нежно я притискаха към него.Сякаш се страхуваше да я пусне.Стояха така безмълвни,а времето си течеше.Струваше им се безкрайно,сякаш бяха прашинки в огромна пустиня и животът им щеше да продължи вечно.
           Той протегна ръка и разпусна косите и.Гъсти,лешникови коси,копринено нежни,ухаещи така приятно.Погали я,тя се притисна още по-силно,почти недоловимо повдигна глава и потърси устните му.И дойде моментът на забрава,на необяснимо блаженство.Усети как я положи на меката слама долу и промълви нежно:"Завинаги!"
              Тик так,тик так...
              Пак проклетият будилник.И тази аларма,нямаше ли да я остави намира,поне веднъж да се отдаде напълно на мечтите си.Нямаше как,трябваше да тръгва за работа или шефът и пак щеше да мърмори недоволно.Как го мразеше само.Не точно мразеше,по-точно ненавиждаше плоския начин,по който целеше да я подчини.Ех,а беше толкова щастлива...някога, в съня си.