Между небето и земята (Из "Откровено за лудостта")
***
Пристанах на светлинното стълкновение между небето и земята, притискайки свежото многообразие от цветните ухания на птичите трели, разбудили нощта. Не мога да ги преодолея. Някъде в далечината времето твори съпреживяна носталгия. Усещам я с преситеното си съзнание и окрилено се вливам в потока зрима феерия от сънувани залези...
Колко тихо нощта се стеле във вените на нищо неподозиращите предели на сетивата ни!
Звездни завети се разстилат върху плътта ми и рисуват жадувана близост с неприкисновена наситеност. Рисуват образи, които спомените татуират безвъзвратно в съзнанието ми. Цветни са! Като приливно превъплъщение на размазана стихийност... като утринно разбуждане... като звуково блудство с иначе привикналия навик да чувам органичните проявления на материята...
Оставям ги да се насладят на смирените ми телеса. Да татуират безвъзвратно извратеното си чувство за време и да променят измеренията на настоящето. Така ще продължим да се самозалъгваме с взаимна потребност и ще съпреживяваме дългите пътища на съзнателните ни стремежи към необятните измерения на непонятното...
Върховна наслада! Пошла призрачност размива пръстовите блудства над закърнелите ми очаквания и прониква дълбоко в разораната безизразност на утробата ми. Осквернената ми жизненост се отпуска под напора на завладяващата непорочност на съзиданието. Светлината твори уродливото в мен... притиска с лъчите си първите образи, изникнали всред разпилените частици от разпадащата се чувственост... и дави писъците... в безмълвно отричане на негласното споразумение за неприкосновеност.
На сутринта абортирам зората и склопвам очи... за да не ослепея от зараждащата се надежда... за по-добър свят!
19.04.08
Пловдив
