Jan 28, 2011, 1:56 PM

Memories of the blood 3 

  Prose » Narratives
884 0 0
19 мин reading

Колоната от четири армейски фургона, от ранно утро, тихо се движеше по сухата трева на степния път към крайната си цел. Слънцето вече падаше към хоризонта от обедния си заник, когато обкованите с метални обръчи дървени колела затрополиха по каменната настилка, която отвеждаше пътя до най-южната точка на Елфическото господство – крепостта Корека Еласия. Силуетът на крепостта се издигаше над местността. Тя беше построена там, където сухата трева на степта жълтееше крехка по пясъчните дюни на пустинята и където от древни времена малък извор поеше корените. С времето вятърът и слънцето бяха превърнали околността в прах, а малкото, което основите на крепостта бяха успели да задържат около себе си, се беше превърнало в полегат нисък хълм. Тактически мястото беше особено важно, защото само на седмица път на юг през дюните на пустинята се намираше заселеният от орки и укрепен оазис Корестан, който беше най-северната точка от владенията на Клановете. От векове двете раси воюваха за контрол над двете точки, като владеенето им щеше да отвори път през пустинята за победителите и да постави победените в бран.
Фургоните забавиха скоростта си, минаха покрай временните работилници, конюшни и казарми, и излязоха на плаца до самата стена на крепостта и се подредиха в редица. Само миг след като спряха, задните им врати се отвориха и от тях започнаха да излизат новобранците от военната каста. Придружаващият офицер извика команда и младите елфически пехотинци се наредиха в правоъгълник на плаца и зачакаха, а самият той застана на крачка пред тях. Безупречно застанали един до друг всички еднакво високи в излъсканите си брони и очи вперени напред, с шлемове свалени под мищница и дълги светли коси, прибрани на опашка, те бяха гордостта и ако оцелееха, щяха да се превърнат в елита на елфската военна доктрина. След минута пред строя застанаха трима елфи. Единият стоеше крачка пред другите в бойната броня на командир и пепеляво наметало. Шлемът му беше свален също като на новобранците и сребърната му коса се развяваше спусната свободно зад раменете. Очите му остро обхождаха строените редици и нито веднъж не се спряха на едно място два пъти. Зад него, отдясно, стоеше малко по-нисък елф, облечен в златната роба на жрец на слънцето, с изрядно сплетена руса коса, а на челото му беше вързана лентата със знака на огъня. До него, с подстригана до голо коса и татуиран по лицето и ръцете, стоеше облечен в сиво-синя роба жрец на луната. Командирът простря поглед към строя и с властен военен тон заговори на напевния елфски език :
- Новобранци, вие сте тук, защото сте кадетите с най-добрите резултати от подготвителната школа. Забравете това. Сега сте в пустинята и трябва да знаете само три неща – ако се отдалечите от крепостта, ще умрете, ако не изпълните заповед, ще умрете, когато орките нападнат, ще умрете. И още нещо - аз съм генерал Лисандер и аз казвам кога ще умрете. Зад мен са жреците Карпус и Бион. Те ще увеличат максимално времето, което ви остава до смъртта или ще ви помогнат да умрете като вземете със себе си десет пъти повече врагове. Сега вие ще бъдете разпределени по казармите, според отряда, в който сте зачислени, а утре ви очаква вашето приемно изпитание. Свободни сте!
Командирът свърши речта си, завъртя се на пети и заедно с жреците се насочи към крепостта. Дориан изпусна леко сдържания си дъх и освободи стойката мирно, беше леко нервен, но сега си наложи да се отпусне и да хвърли бърз поглед наоколо. Като всички от неговата раса, той беше роден с частица от живеца в себе си и притежаваше Усета. Дориан отприщи сетивата си. Сухия горещ въздух го обгръщаше като одеяло, слънцето разпростираше безпощадно лъчите си право надолу, като не оставяше нито едно петънце сянка. Звуците бяха замрели и се губеха заглушени, сякаш въздуха беше стена. Единственото, което изпълваше сетивата с присъствието си, беше крепостта. Тя беше като тъмно петно, което замъгляваше зрението, а аурата на древната магия, която беше впита в камъните при строежа, караше елфа да се чувства нищожен и беззначителен. Единственото движение беше движението на малките фигурки, които обикаляха наоколо - трениращи, работещи или почиващи си елфи. Усещаше се присъствието на жреците вътре, а силата на разума им изкривяваше аурите на околните им. Имаше и още нещо, нещо различно, което се усещаше на покрива на крепостта. Там се намираше отряда на скаутите и техните пегаси. Крилатите коне придаваха странен вкус, сякаш излъчваха вълни на смут около себе си. Това усещане идваше от тъжната съдба на тези същества, създадени изкуствено от древните елфи, тръгнали по пътя на ереса. Дориан, завладян от скръб и тъга, не усети приближилия се офицер и се стресна, когато новодошлият го потупа.
- Как ти е името, новобранец? – попита офицера.
- Кадет Дориан, сър. – каза той, изпънат в стойка „мирно“.
Офицерът погледана списъка, който държеше, и каза:
- Отиди в казарма номер 8 и намери капитан Касиан, той е новият ти командир. – офицерът се обърна и продължи към друг от новобранците, който стърчеше наблизо.
   Дориан се огледа. Беше с гръб към ковачниците и гледаше към крепостта, зад нея вдясно бяха тренировъчните площадки и стрелбища, а отляво в две редици бяха казармите. Той пое към най-близката врата, за да види номера й – оказа се номер 4 и точно зад нея се намираше тази, която търсеше.
Той стигна до вратата й, отвори я и влезе в сянката. За миг се почувства сляп, но острото му зрение се върна за секунда. До входа се намираха няколко пейки и малки маси, които служеха за заниманията на войниците, когато им останеше свободно време. Зад тях започваха войнишките спални, които представляваха хамаци, провесени на два реда един над друг и от двете страни на постройката, а по средата минаваше неширока пътека. Вътре беше почти празно, имаше само двама, които играеха на една от масичките, а на една от пейките трети лежеше в бронята си. Неговото лице не се виждаше, защото беше задрямал, държейки карта, която сега го беше похлупила. Двамата играещи прекъснаха заниманието си и се обърнаха към Дориан.
- Здравей, новобранец! – каза единия с лека усмивка – Капитана ли търсиш?
- Капитан Касиан, да, търся го. Зачислен съм към него.
Двамата войници се ухилиха и този, който беше проговорил посочи спящия на пейката и каза:
- Ето го капитана. И той е нов като теб, но не толкова пресен – успя да оцелее от предишната касапница.
Дориан се обърна към пейката, наведе се и бутна капитана по рамото. Спящият се размърда и картата се свлече надолу като погъделичка елфа по носа.
- Ей, какво, какво, тревога ли има? – скочи изведнъж разбудилият се офицер и бронята му издрънка от рязкото движение. – А! Не, новобранци. Задрямал съм за малко. Кой си ти, кадет? Я дай да те настаним някъде. – И капитанът заля Дориан със стотина въпроси за няколко минути. В последствие се оказа, че след последния бой осма казарма, която по подразбиране побираше осма рота, беше останала в доста умален състав. От четиридесетте войника бяха останали само двамата играчи и капитанът. От тогава Касиан беше очаквал с нетърпение новия набор, за да попълни ротата си. Като пръв пристигнал Дориан получи правото на избор на хамак. До вечерта казармата се напълни и лицето на капитана засия от радост.
   На другия ден беше времето на първия тест. След сутрешния сбор на плаца леките и тежките пехотинци бяха разделени и пратени на тренировъчните площадки или стрелбищата. Кадетите от ротата на Дориан бяха тренирани до съвършенство с копиеподобната нагината и меча катана, затова бяха зачислени в тежката пехота и сега бяха изпратени да се въоръжат с тренировъчните оръжия. В сградата на арсенала бяха подредени учебните катани, а отвън бяха подпряни нагинатите с дървени върхове. Капитан Касиан и двамата му ветерани бяха отстрани на площадката и наблюдаваха колоната кадети. Всеки от тях трябваше да премине през пет чучела с различна големина и екипировка веднъж с нагинатата и веднъж с катаната, като трябваше да се стигне до смъртоносен удар с не повече от пет движения. Дориан беше почти в края на колоната и беше нетърпелив да премине. Тъкмо когато кадетът пред него преминаваше през изпитанието, откъм стрелбищата се зададоха командир Лисандер и жреца Бион. Те застанаха до капитана да наблюдават теста. Кадетът приключи и влезе в строя от другата страна на площадката. Дориан стъпи в отъпкания прахоляк с втъкана в колана катана и нагинатата в ръце. Първото чучело имаше кожена броня и държеше брадва. Елфът замахна веднъж, за да блокира брадвата и с леко плъзгане удари главата на чучелото. Втората кукла беше облечена с плетена ризница и държеше меч и брадва. Двете оръжия изискваха блокада първо с острието, после с дръжката и в отворената пролука острието разпори корема на въображаемия враг. Третото чучело беше вече с шлем и кована броня, а в ръката си стискаше дворъчна секира. Дориан отново тръгна да замахва към оръжието, но в движение се наведе под обхвата на секирата и удари чучелото в дървения крак, изправи се и „обезглави“ куклата. Дотук всичко вървеше безпроблемно. Четвъртото чучело беше още по-бронирано, от едната страна имаше щит, а в другата държеше боздуган. Кадетът стисна дръжката и скочи към куклата. Върхът на нагинатата сочеше главата на противника в закана да го свърши с един удар. Но докато Дориан беше още във въздуха, до куклата се появи като видение, само за миг, лунния жрец Бион. Светът се замъгли, премигна и чучелото се раздвижи. Върхът на нагинатата се стовари върху щита и се пречупи, а елфът се приземи върху дръжката на отпуснатия боздуган. В следващия момент куклата засили ръба на щита си към главата на кадета, но той усети повея на въздуха, направи задно кълбо и се приземи, изваждайки катаната от канията. Последва звън, когато замаха на боздугана беше париран от острието на меча. Чучелото беше бавно и безмозъчно, но имаше цел и я изпълняваше безусловно. Елфът се движеше бързо около противника си и нанасяше бързи и точни удари, докато избягваше или отбиваше удари в отбрана. Само след секунди от дървото и щита започнаха да хвърчат трески и дори парчета. Щитът се разглоби и падна в прахта, но чучелото продължаваше да замахва. Накрая с един хоризонтален замах падна и ръката с боздугана, и главата на куклата. Тя остана права и неподвижна за миг, след което се запали. Пламъците лумнаха и Дориан примигна. Светът се замъгли отново. Кадетът стоеше неподвижен с извадена катана пред чучелото, което изглеждаше недокоснато, а в краката му лежеше прекършената нагината. Никой от околните не помръдваше и беше настанала тишина. С обичайната си каменна физиономия и без да продума Командир Лисандер се извърна и заедно с жреца Бион продължи огледа си.
- Достатъчно, кадет, марш в строя! – каза капитан Касиан и махна на следващия кадет да пристъпи на площадката. Дориан застана в строя и глъчката отново зазвуча в ушите му.
   Ежедневието се заниза сурово и тежко за новобранците. Те ставаха в зори, навличаха броните и не ги сваляха до вечерта, отиваха да тренират, ядяха по два пъти на ден, но обилно, и заспиваха в нощния мрак. Благодарение на този режим Дориан беше заякнал още повече отколкото в академията и се наложи да смени няколко от каишките, с които връзваше бронята си, защото беше започнала да го стяга. Всеки ден от върха на крепостта ездачите на пегаси излитаха, за да разузнават и наглеждат движението на орките. Един ден един от тях закъсня много и се прибра с вечерния сумрак, а офицерите се изопнаха и станаха нервни. Капитан Касиан се прибра омърлушен в казармата и каза на войниците, че се задава голяма пясъчна буря. Следващите дни се проточваха мъчително, сякаш очакването беше похлупило крепостта. Чак на третото утро след пристигането на вестта, на хоризонта се показа оранжевата мараня на бурята. До обяд вятърът вече навяваше първите дюни навсякъде, където пясъка успееше да се задържи. Всички получиха заповед да се приберат в казармите и да не излизат до второ нареждане. До вечерта бурята вилнееше с пълна сила. Вятърът свистеше и блъскаше пясъка по стените на сградите и шумеше като гласовете на хиляди мъртвешки гърла, които пищяха, викаха и ревяха в лицето на живите. Усещането за свръхестественост побъркваше сетивата на елфите и заедно със седенето затворени на едно място ги изнервяше и опъваше нервите им до краен предел. През нощта вятърът утихна и шумът спря – окото на бурята преминаваше над Корека Еласия. Трима ездачи излетяха от крепостта и полетяха във височините над бурята и се върнаха да докладват на генерал Лисандер. Новините накараха генерала да заприлича на вкаменена статуя. Орките следваха пясъчната буря, а ако се съдеше по силата и интензивността й, то оркските шамани я подклаждаха и за пореден път идваха да превземат крепостта. Дориан лежеше в хамака си и лъскаше шлема си, докато другарите му спяха или играеха на Битка със зарове и дървени фигури, а отвън трябваше да е сутрин, но окото на пясъчната буря беше преминало и сега по стените на казармата пясъкът отново свиреше смъртните си мелодии. Времето се точеше протяжно и дълго дори за елфите, които имаха слабост да се вглъбяват в дълбоки размишления, като че ли враговете им искаха да ги смажат още преди битката да е започнала. Капитанът отново лежеше и гледаше картата си и с всяка минута ставаше все по-смръщен. Елфите бяха търпеливи, но чакането можеше да убие духа на всеки, затова някъде към обяд Касиян даде заповед всеки да си намери партньор, да отвържат хамаците от единия край и да започнат тренировъчни дуели. В началото движенията бяха сковани и бавни, но постепенно с увеличаване на виковете на капитана, войниците се задвижиха в безупречен боен танц. Усещането за умора бавно започна да се натрупва в мускулите, докато отвън бурята губеше сила и постепенно стихваше. Мракът вече беше разстлал булото си над света, когато запотените, но ободрени войници излязоха извън казармата си. Пясъкът беше затрупал рамките на вратите до коленете, на някои ъгли стигаше дори до кръста. Каменната настилка беше насипана с тонове прашинки и щеше да отнеме дни, за да се изчисти съвсем, но сега нямаше време за това. Орките щяха да са тук с изгрева. Елфите служители, които поддържаха всичко в крепостта, получиха заповед да разположат големите стационарни щитове, които войската използваше в битка, в дъга на южното подножие на крепостта, а войниците се строиха в бойна готовност. Някъде високо на север една бяла звезда изгряваше на нощното небе.
   Зората завари елфите в очакване, подредени в стройни стегнати редици, три за пехотата и две за стрелците, прикрити зад стената от щитове, а зад тях, под сянката на цитаделата, бяха двамата жреци и генерала. Под линията на хоризонта се стелеше прахоляка, вдигнат от маршируващите орки. Шумът на тъпчещите ботуши се чуваше все по-близo и Дориан вече можеше да види оркските редици. Под първите лъчи на слънцето пробляскваха остриетата на зеленокожите. Те се движеха привидно хаотично, но всъщност оставаха на едно и също разстояние един от друг и не се разпръскваха. Те носеха кожени брони с метални плочки или плетени ризници. Някои имаха дървени щитове, а други носеха по едно оръжие в ръка. Въоръжението им беше разнобразно, но смъртоносно. Двуостри, двуръчни и едноръчни брадви, секири и боздугани. Извити или сатъроподобни мечове. Копия за хвърляне, ножове и арбалети. Дори покритите им с шипове ръкавици и подкованите им ботуши бяха оръжия. Зад редиците им два волоподобни земетръса с тътен теглеха тежка платформа. На нея в дървен трон седеше водачът на орките, а зад него голям и висок, гол до кръста орк отмерваше ритъма на марша по огромен хоризонтален барабан. Дориан усещаше басовите трептения на изпънатата кожа, която караше стомаха му да трепва заедно с нея. В отговор на барабана по фланговете отекваха плътните звуци на дървени рогове. Орките приближаваха линията на първия изстрел и тетивите на елфическите лъкове се изпънаха. Присъствието на жреца на слънцето се усещаше в тила, а волята на мага опипваше околните елементи. Тук в пустинята нямаше голям избор, затова Карпус се насочи към единствения неизчерпаем източник – вятърът още движеше прахта и триенето създаваше напрежение, и скоро на няколко места над главите на войниците запращяха искри. Вълна на безпокойство и объркване заля елфските редици, но нечия непоколебима воля се намеси, изпълни ги и сне колебанието – жрецът на луната се намеси в битката. Без да спират марша, орките преминаха невидимата линия, влязоха в обсега на лъковете и се затичаха с бойните си викове в атака. Първият залп стрели изсвистя във въздуха и заваля като градушка върху нападателите. Улучените падаха веднага и биваха стъпкани от останалите, които не спираха да тичат. Две кълбовидни мълнии прелетяха над стената от щитове и се врязаха в редиците на орките, а след тях оставаха само обгорени тела. Елфите продължиха да засипват нападателите със стрели, но орките бързо скъсяваха дистанцията и вече им оставаха метри до стационарните щитове. Първата редица елфи се придвижи като един и застана плътно зад стената, за да поеме атаката. Зеленокожите връхлетяха като вълна – някои минаха направо през щитовете, а други ги прескочиха и се нахвърлиха върху дългоухите. Войниците на господството се огънаха за секунда и може би щяха да се прекършат, но тогава втората редица елфи се включи в боя и задържа позицията. Тогава връхлетяха и останалите орки. Копия и болтове пронизваха защитниците, а елфските стрелци стреляха вече по единични цели. Повечето от щитовете бяха съборени или изпочупени, но линията им се запазваше от мъртвите тела, които падаха и от двете страни. Над нападателите от време на време падаха мълнии като гигантски мраморни колони, които оставяха черни дупки в пясъка. Като новобранец Дориан беше в последната редица на елфите, която чакаше момента да се включи в боя. Цялата сила на орките се беше изсипала върху защитния вал и елфската редица започна да отстъпва. На втората крачка назад и последната линия тежка пехота на защитниците се включи в боя, а орките за миг се отдръпнаха. Дориан нададе вик и се вряза в мелето. Свали един орк като го разпори с копиеподобната си нагината и докато първия се свличаше, успя да промуши втори във врата. Около него наставаше хаос – орките увличаха елфите в двубои и разваляха линията. Скоро той също се отдалечи от другарите си и се намери сред бегло познати войници и все повече се отбраняваше, отколкото нападаше. Дългата дръжка на оръжието му се стрелкаше напред, парираше и замахваше, като острието в края винаги улучваше целта. Един от капитаните на другите казарми се оказа близо до новобранеца и двамата застанаха рамо до рамо. Острието на Дориан се заби в гърдите на един зеленокож, но оркът успя да замахне, докато издъхваше и прекърши дръжката на нагинатата. Елфът остана слисан за секунда, но бързо се концентрира и запокити кола срещу един противник с едната си ръка, докато с другата извади меча си. Капитанът се обърна да погледне Дориан и му се усмихна в знак, че всичко ще е наред. В следващия миг дебел черен болт от оркски арбалет прониза офицерския шлем и главата му, запечатвайки усмивката на устните му. Капитанът се срути върху купчината умрели тела, а войникът беше наобиколен от дъга неприятели. Катаната му святкаше непрекъснато, като парираше и нанасяше удари сякаш беше мълния. Елфът не спираше да се движи и ръцете му ставаха все по тежки. Вече не беше толкова смъртоносен и се увличаше в дуели, които го забавяха. Докато разменяше удари с един орк, друг понечи да му отнесе главата с двуръчната си секира, но докато замахваше, една елфска стрела се заби в предмишницата му и още една в гърдите. И воин, и оръжие тупнаха на земята, а катаната разсече рамото на втория орк и той остана да бере душа на земята. За миг Дориан успя да се огледа къде се намира. Намалелите и елфи, и орки вече се намираха в пространството между крепостта и защитния вал, където бяха остатъците от стационарните щитове. Елфските редици се бяха разпаднали и тежки войници и стрелци се биеха рамо до рамо. Във въздуха свистяха стрели, онези, които нямаха повече стрели или лъковете им бяха прекършени, изваждаха извитите си фалкати и заедно с тежковъоръжените се хвърляха в боя. На едно място орките се бяха струпали около един елф, който обаче не държеше обикновени оръжия, а стискаше в ръцете си камшици от електрическа енергия. С всеки негов замах те пращяха във въздуха и разсичаха или изгаряха по няколко противника наведнъж. Боен вик от дясно на Дориан го предупреди да вдигне меча си за отбрана. Един орк, малко по-нисък и малко по-широк от елфа, го нападаше с бойния си чук. Тежката глава на оръжието мина със свистене покрай гърдите на дългоухия. Той направи крачка в страни и стовари удар в китките на орка и с второ движение поряза врата на противника. Наблизо един от нападателите удари противника си по скулата с металните шипове на ръкавицата си. Шлемът му се изтърколи в краката на друг елф. Бойната му брадва потъна в гърдите на падналия войник, тежкият подкован ботуш натисна тялото надолу, а силните ръце издърпаха острието обратно навън, разчупвайки ребра и жили. Оркът погледна кръвнишки Дориан, който беше заел отбранителна позиция над търколилия се шлем. Брадвата описа дъга и се насочи към корема на елфа. Катаната се наклони с бързо движение и блокира замаха. Двете остриета се срещнаха с звън и искри, но мечът не издържа на инерцията и се пречупи на педя над предпазителя. Вторият замах на орка щеше да раздели вертикално дългоухия на две. Дориан усети полъха на бръснещото острие, сведе се и се завъртя встрани, мина под рамото на орка, изправи се зад него и заби остатъка от меча си над плешката на зеленокожия. Безжизнените ръце изтърваха брадвата и тялото се свлече, а дръжката на катаната остана да стърчи от гърба му. Дориан остана без оръжие, но не и без противници. Поредният нападател идваше към него с дървен щит и оркски сцимитар. Елфът погледна в краката си и видя, че беше настъпил дръжката на бойния чук на орка, който беше повалил преди малко. Оръжието тежеше в уморените ръце на войника и той трябваше да вложи цялата си сила, за да замахне. Нападателят не очакваше такава атака и се прикри с щита си. Чукът уцели средата на щита и с пращене го разпердушини, счупвайки и ръката на орка. Той завика неистово и заразмахва с меча си към елфа. Дориан едва смогваше да блокира с дръжката, но противника му отстъпи, за да замахне и откри корема си. Елфът заби края на дръжката под ребрата, като изкара въздуха на зеленокожия, който се преви, след което на свой ред отстъпи и стовари чука върху главата на орка. Дориан погледна новото си оръжие и реши, че не се различава особено от нагинатата, с която беше свикнал, само тежеше повече и дръжката беше по-къса. Трима орки се движеха право срещу елфа и той се подготви да продължи схватката, но в този момент чу трептенето на тетиви и тримата противници паднаха покосени от стрелите. Елфите се бяха прегрупирали и изтласкваха нападателите обратно. Войниците заставаха рамо до рамо и сформираха редици, възвръщайки строя си. Дориан беше застанал вдясно от центъра. Някъде още по-надясно към фланга успя да види капитан Касиан и двамата ветерани. Наляво от центъра жреца Карпус беше останал сам заобиколен от димящи останки и овъглени тела, а на левия фланг генерал Лисандер начело на малка група стрелци и пехотинци връщаше загубените позиции. Дориан успя да убие още двама орки с новопридобитото си оръжие, когато над бойното поле се разнесе протяжен зов на оркски рог и нападателите преминаха в отстъпление. Стрелците дадоха последен залп, но орките бяха бързи и доста разредени и повечето стрели се забиха във вече мъртви тела. Поредната битка за Корека-Еласия беше свършила с победа за Господството, но на цената на много загубени животи. Щеше да отнеме дни, докато оцелелите разчистят полето, седмици, докато войниците се съвземат и режима се възтанови и месеци, докато пристигнат новобранците. Този път осма казарма беше останала с петима войника, но други три бяха загубили всичките си обитатели.

 

© Ивайло Радев All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
Random works
: ??:??