Метафори и метаморфози

„Ще се спусна по склона, ще дойдеш ли?! Страхуваш ли се?! Какво толкова, нали аз ще го направя. Хайде! Не се колебай! Този шанс го има веднъж в живота...”

   Тя разпери ръце, сякаш бе птица и изчезна от погледа му. Дори не извика. А той – не трепна. Само примижа срещу слънцето и заби отново поглед в земята. Отдавна бе загубил желание  да се бори. Всичко преживяно до сега минаваше пред очите му като на кинолента. Ами ако пак сбърка, ако пак се разочарова... няма да издържи отново, ако се налага да минава пак през същия ад, който го беше накарал да забрави, че някога и той беше изпитвал щастие. Сякаш не сърце, а стар часовник биеше в него до пръсване. Познатата болка в главата му отново бе започнала да напомня все по-често за себе си и притъпяваше чувствата му. А имаше ли такива... ТЯ?! Какво да прави с нея?! Липсваше му, да, но това не беше достатъчно, за да я последва. Дали и тя беше като другите?! Никога нямаше да разбере това, ако не рискува, но, по дяволите, дали му се рискуваше изобщо. Така му се искаше някой друг да му отговора на тоя въпрос, макар че прекрасно знаеше, че само той можеше да си отговори. Няма смисъл да се залъгва. Когато често пъти получаваш болка в отговор на желанието и молбите си за щастие, ”да рискуваш” следващия път, е последното нещо, за което се сещаш. Та дори и Тя да си заслужаваше риска.

   Тя беше като свеж полъх върху горещия пясък на оазисите в човешката пустиня. Колко несъвместими неща. Като противоположни полюси. И колко ненавременно се беше появила, сякаш пък човек имаше право да поръчва кое, кога и как да се появява в живота му. Със сигурност Тя щеше да запали едно необгорено и необръгнало сърце, но неговото отдавна пазеше спомена за не една болка и не можеше да разпознае ничий повик, който се опитваше да го тласне към спасение. Очите му бяха сухи и бездънни като отдавна пресъхнал кладенец, неспомнящи си, че някога някому са дарявали радост и търсели такава. Дали все пак ще му помогнат да открие пътя към нея или ще продължат да гледат в земята, сякаш там бяха написани всички отговори, които търсеше. Той беше загубил себе си, а не знаеше това. И никога нямаше да намери пътя, ако преди това не преоткриеше себе си... Само така можеше да открие радостта от новите неща и да престане веднъж завинаги да пренася минали разочарования върху  хората сега.

   Стана, приближи се до мястото, откъдето се беше спуснала тя и погледна през очите на съпътстващото го от доста време недоверие. Колко страшно му се видя всичко. Ами ако, спускайки се, види лицата на всички онези хора, които го бяха наранили?! Дали няма да се предаде на спомените, които го бяха карали неведнъж да се чувства слаб и раним и да се върне обратно там, където се чувстваше сигурен, но сам?!

............................................................................................................................................

   Спасители в ръжта отдавна нямаше. Но Тя имаше сърце... ”Ще скоча, аз няма да живея с орлите”...