Миг от вечността

- Малките малчугани те харесват, Тони. – усмихна се новият ми шеф.

- И аз ги харесвам. – отвърнах му доволна.

- Утре имаш почивен ден.

- Благодаря Ви.

- За нищо. Заслужи си малко почивка.

Трябва да си призная, че да съм аниматор по морето за сезонна работа ми харесваше много повече от касиерка в супермаркет или помощник-готвач. Но колкото и да бях възхитена от новите си приятелчета, една нощ, прекарана в плажния бар щеше да ми се отрази добре.

Затова без да се замисля си взех чантата и отидох до квартирата си да се преоблека. Облякох се с любимата си светло-зелена рокля, очертаваща извивките ми, сложих си и ярко-червеното  червило и удобните ми черни сандали. Спуснах си гъстата златиста коса, подчертах тъмно-кафявите си очи с малко очен молив и спирала, напръсках се с любимия си парфюм, и от момичето, което бях днес на работа нямаше и следа. Вече можех да се отдам на заслужената почивка достойно.

Запътих се към бара. Поръчах си коктейл. Седнах на едно място с лице към морето и се загледах в него. Тук все още нямах приятели, с които да излизам, освен ако не брояхме малките деца, които гледах по цял ден.

- Защо си сама на бара? – прошепна някой в ухото ми с плътен глас.

Отначало се стреснах, но после реших, че вероятно се е припознал и така и не се обърнах. Но нахалникът ми зададе повторно въпроса. Тогава се обърнах с лице към него.

- Извинете. Познаваме ли се?

Но в момента, в който го видях осъзнах, че ми е познат отнякъде…Сетих се. Това беше едно момче, с което се засичахме всяка сутрин в местния магазин. Признавам си, не изглеждаше зле. Беше с черна къса коса, едва набола брада, светло-кафяви големи очи, които сякаш можеха да те изпият с поглед. Все едно виждаше през главата ми и четеше мислите ми. Лъхаше ми на тежък, но доста приятен парфюм, беше облякъл небрежна карирана синя риза и сиви дънки, и беше висок около 180 сантиметра по мое мнение.

- Засичаме се всяка сутрин в магазина.

- А, да. Сега си спомних. – направих се на ударена.

През цялото време не спираше да ме гледа в очите. Стана ми страшно неловко. В един момент осъзнах всекидневните мъки на хората, страдащи от синдрома на Аспергер…

- Ти май не си от тук, а? – попита съвсем спокойно той.

- Откъде знаеш?

- Тук хората се познаваме. Но ти май нямаш местни приятели все още.

- Нещо такова. – измрънках аз.

Този как успя да ме разгадае толкова бързо. Мислех си, че съм по-загадъчна.

- Между другото аз се казвам Даниел. – стисна ми ръката, карайки ме да усещам ток по тялото си.

- Аз съм Тони.

- Май не си от много приказливите. – засмя се той.

- Зависи от ситуацията.

- Ако искаш да те оставя.

Не, не. Веднага трябваше да се взема в ръце.

- Не, обичам да си комуникирам с интересни хора.

- Не предполагах, че съм ти интересен. – намигна ми той.

- Исках да кажа…различни. –ох, защо винаги провалям всичко…

В един момент както си говорихме за най-различни неща, той ми подаде ръката си. Дойде ми като гръм от ясно небе, но въпреки това реших да я хвана.

- Искаш ли да се разходим по плажа?

- Да.

Двамата тръгнахме, хванати за ръце. Плажът беше самотен. Като мен през една голяма част от съществуването ми…но сега странно защо бях забравила за това чувство.

- Къде се отнесе? – засмя се той.

- Тук съм. – усмихнах се аз.

Двамата мълчахме, разхождайки се по кея. За първи път бях потопена изцяло в настоящия момент. Мълчахме, но се чувствах по-добре от всякога. Имах чувството, че си говорим без думи. И си дадох сметка за това, че ни има. Аз и той сме тук и сега. Дори и Слънцето да спре да грее, а птичките да не запеят повече, този летен бриз винаги щеше да ми навява спомена за вечността…