Ако отворите един тълковен речник или енциклопедия срещу думата микроб най-вероятно ще откриете, че
“микроб” означава “миниатюрна форма на живот, микроорганизъм”. Човешкото тяло е дом на хиляди микроби. Те живеят по кожата ни, в устата ни, в цялата ни храносмилателна система.
Според учените в човешкия организъм живеят повече от 400 вида микроорганизми, а общият им брой е по-голям от броя на клетките в тялото ни...бля бля ля бля
   Всъщност този разказ е за едно торище. Да, едно най-обикновено, силно миризливо и изпълнено с доста история място. Там живееше и нашият герой. Той беше микроб. На всичкото отгоре беше малък микроб едва на няколко часа, казваше Боп. "Ех, Боп, стари приятелю!"
   В обществото на микроорганизмите (микробите) живота никак не е лесен. Всичко и навсякъде около тях е храна, а това пораждаше най-големия въпрос -"какво да изям". Много микроби - философи тъпчейки се разсъждаваха по въпроса, но така и не стигаха до консенсус. Едни бяха на мнение, че винаги трябва да се изяжда само най-вкусната и прясна тор, докато други смятаха, че отлежалата е по-полезна и отричаха всякакви пресни храни. Едни вярваха, че торта трябва да се яде разделно т.е. да се отделят кравешките от овчите лайна, а други се тъпчеха наред. И макар всичко и навсякъде около тях да бе изобилие от "вкусотии", войни се водеха само и единствено за храна.
   Една сутрин Боп се събуди. Стана от леглото и се запъти към кухнята, откъдето се чуваха виковете на майка му.
- Боп, ставай ще ти изстине закуската!
- Идвам, мамо. - каза Боп, след което слезе по стълбите, а очите му се взираха в чиниите изпускащи пара.
Боп беше злояд, а да си злояд в общество от ненаядници беше странно и невъзпитано. Всички го мислеха за особняк и често го отбягваха.
- Не ми се яде сега. Трябва да тръгвам за училище. - В училището на микробите не се изучаваха много предмети. Предимно Ядене, Плюскане, Надяждане и други подобни, които те учат как да се храниш повече и да не оставяш на другите.
- Защо не си като другите деца? Защо все трябва да те моля да ядеш? - хранейки се, се разплакваше майка му. - Къде сбърках, Боже?!(мляс, мляс) Толкова ли нямаш уважение към майка си?!(оригване)
- Мамо, аз излизам. - каза Боп и тръгна към училището. 

                                                               * * *

- Герге, айди ве, изрови малко тор и напълни проклетата количка!
Чу се "Ииъп" Герги напълни лопатата и я изсипа в количката. 


                                                               * * *

    Както си вървеше по тунела за училище Боп усети, че земята се разтресе. Стените се поклащаха бясно, а тавана се сгромоляса. Тогава всичко свърши.
    Боп се събуди. За момент бе помислил, че умира, но после, като че ли всичко отново светна и той се изправи. "НЕЩО" изключително много заслепяваше очната му клетка. "Какво можеше да бъде толкова светло, та да те заслепи" мислеше си Боп. След няколко секунди той успя да раздели светлината от тъмнината и картината взе да се оформя. "Но как" мислеше той "Как е възможно да се оформя щом нямаше форма", "Какво е всичко това пред мен" нямаше никаква представа, но знаеше, че е хубаво. Цял живот Боп бе чакал този момент, когато ще зърне нещо толкова невероятно, та чак немислимо. Той не бе виждал никога през живота си толкова цветове (по обясними причини познаваше единствено кафявото). Незнайно как, той се бе изкачил върху торището, а пред него се разкриваше един нов свят. Свят без тавани и стени, без тунели и дупки, един свят толкова голям, а Боп беше толкова малък. Но....
   Изведнъж огромно и свирепо ръмжащо нещо мина покрай Боп, който се беше така филосфски замислил, и го закачи с едно от пипалата си. Без дори да се усети малкият микроб полетя на крака на една муха. Мухата бързо се издигна над торището и отведе малкия пътешественик в безкрая на небесата. 
   Тя мина покрай гори и поля, над лозя и овошки, над нивя нашарени с жълти слънчогледи и узрели натежали жита. "Невероятно" Боп нямаше думи за всички тези "неща". За него си бяха просто някакви неща, но красиви и чудни. Той се носеше във въздуха и съзерцаваше, удивляваше се, не разбираше, но бе открил един нов свят, което го караше да се чувства щастлив.
   По едно време мухата влетя в някакво странно и затворено, познато на Боп, място. Тя започна да кръжи бясно, което определено смущаваше малкия микроб. Когато... 

                                                              * * *

- Айде, ве, Киро, удри я таа муха, мама и стара! - Провикна се иначе спокойната Гинка.
С един отсечен и отработен с годините удар палката на Киро залепи мухата на стъклото. Палката се оцапа, а бедното същество стана на пихтия. 

                                                              * * *

   Тогава нещо светна.