Някога имаше едно момиче с мечта. Мечта, прекалено невъзможна да се сбъдне, но все пак истинска, блестяща, светеща в ума й като ярка звезда, падаща от нощното небе. Беше ли влюбена? Това любов ли беше всъщност? Можеше ли да бъде наречено така? Тя беше влюбена в празни илюзии. Влюбена в своето въображение. Влюбена в някого, който никога нямаше да бъде неин. Въпреки всичко тя го обичаше. И я болеше. Само тя си знаеше що за болка беше това, само тя я чувстваше всяка секунда и страдаше, само нейното сърце се свиваше всеки път, когато го видеше - без значение какво правеше и с кого беше. Но тя си го заслужаваше. Да, така беше. Преди това тя беше едно от тези момичета, които "никога не биха се влюбили в погрешния човек". Привидно безгрешно момиче, а всъщност - най-голямата грешница. И той я промени. Тя знаеше ли как? Не. Но той определено беше "погрешен човек". И още повече - беше невъзможно да бъде неин.

Какво мислиш сега, мила моя, повече ли боли отпреди? Или вече е невъзможно? Какво е чувството да го видиш такъв? Изглежда толкова различен? О, наистина ли!? Какво си обеща, мила моя? Помниш ли обещанието, което направи в навечерието на Нова Година? Че ще забравиш, "въпреки всичко"? ПОМНИШ ЛИ? Защо продължаваш да се измъчваш, мила моя? Струва ли си? ТОЙ струва ли си?

И така, тя най-после разбра, че беше невъзможно да го има. За сега. Защото това глупаво наивно момиче знаеше прекрасно, че пак ще мисли за него, в същата нощ. И следващата и тази след нея... И на другия ден и през всяка шибана минута от живота й. И знаеше, че ще си каже някога - по-късно, когато болката не е толкова силна - "Няма нищо невъзможно. Вярвам, че мога да го направя. Може и да го срещна някой ден. Ние може и да бъдем заедно. Няма нищо невъзможно."

Защо го правиш, мила моя? Не е ли по-лесно просто да забравиш? Защо той е толкова специален? Не е ли той този, който те наранява през цялото време? Не е ли?

Никакви думи не могат да го опишат, но те не са и нужни. Само погледнете лицето й, когато го види. Трябваше да го видите онзи път, когато го зърна. Дали беше разочарование, възхищение, любов... или просто безкрайна болка? Отново?

Изправи се, мила моя, знам, че е трудно да го преодолееш, но поне се опитай да се преструваш. Плачи, но първо се увери, че никой няма да те види. Мечтай си, но се увери,че този, който целуваш всяка вечер, не носи неговото лице. Съжалявам, мила моя, но никой не може да ти помогне.

И така, тя продължи своята тъжна песен и извиси гласа си, защото той й беше казал да го направи. Тя никога нямаше да го има, но щеше винаги да го желае. Какво беше това? Гадна шегичка на живота? Или на съдбата? Не е смешно, защото наистина я болеше. Сега тя живееше в живот, пълен с болка -  другите винаги щяха да бъдат сравнявани с него. Или пък можеше да избере смъртта - бърза и безболезнена, но също така напълно излишна, защото той така и нямаше да разбере за нея. Тъжно, а? Но не толкова, колкото лицето й.

Защо всеки те пита защо си толкова слаба и винаги изглеждаш уморена, мила моя? Как може да бъдат толкова слепи?

Тя харесваше това, което беше видяла. Нещо повече- дори започна да го обича по-силно. Но не беше ли това, което я убиваше? Разбира се,че беше. Точно затова, когато го видя, тя започна да плаче. Сълзите й- тежко падащи върху бледото й, някога красиво, лице. Нямаше причина да плаче- само образа му, само страстта... Защото  той не беше нейн и никога нямаше да бъде. Тя го осъзна.

Огледай се наоколо, мила моя! Можеш да се скриеш, но не можеш да избягаш. Още от началото знаеше,че няма да стане. Ти не си единствената, която ги иска. И има толкова много други - по-добри от теб. Защо той да заслужава твоята целувка, когато има толкова много в запас?

Напълно бездиханна, тя падна на земята. Гласът му, лицето му, странният му поглед - в ума й. Мечти - отново и той беше там. Колко жалко беше да си го представя в своето легло!

Тези ръце никога няма да те докоснат, мила моя! Те никога няма да те пожелаят! Това тяло никога няма да те иска, мила моя! Той никога няма да бъде с теб!

Това, което най-много я тревожеше беше, че той си стоеше, някъде там, без изобщо да знае за съществуването й. И още повече - той си имаше собствен живот - забързан и вълнуващ, пълен със странни хора, странни моменти, но не и с мечти за невъзможни неща. Защо беше толкова трудно? Той беше същият, като нея - само, ако знаеше! Тайната й беше разкрита - тя мразеше скучния си живот, мразеше всичко - всичко, освен него. Ревността беше това, което я дразнеше, не любовта. Ако не беше неин, не трябваше да бъде на никого друг.

О, мила моя, колко си наивна всъщност!

Болеше, болеше, болеше... Ядеше я отвътре. Прекалено труден, прекалено безнадежден, прекалено идеален за нея... Прекалено влюбена, прекалена ревност, прекалено много болка... Тя знаеше, че ще бъде дори още по-трудно - следващия път, когато щеше да го види. Щеше да се самозалъже и после да съжалява. Не беше негова вина - беше нейният ум.

Как можеш да кажеш, че той не е погрешния човек?! Ей, мила моя, мисля, че не се чувстваш добре. Ти вече не си ядосана, не, дори не си тъжна. Следите от сълзите ти са още върху красивото ти лице, но той отново започва да се превръща във "възможна мечта, въпреки че е прекалено трудна за постигане." И аз мисля, че ти вече не го искаш, мила моя, ти не го беше пожелавала от дълго време. Всичко, което искаш сега, е мъжът от мечтите ти, който "случайно" има неговото лице. Ето за това те боли, когато го видиш такъв.

Беше ли той наистина толкова груб, колкото тя си мислеше? Това не беше ли просто истинската му същност? Вероятно неговият начин да избяга от суетата? Няма значение, това ще бъде забравено. Но не и от нея. Защото всеки ден той й махаше от дълбините на ума й. Тя можеше и да забрави за това, но той щеше да се върне и да й напомни за съществуването си.

Той не те нарани, мила моя, ти сама се нарани. И разбира се, вината не беше негова. Вината никога не е била негова, нали така?