Глава дванадесета

                                                                Бизнесменът

   Топъл септемврийски ветрец се промъкна през открехнатия прозорец в Минчовата стая, борейки се с мощните течения, образувани от гръмовното му хъркане. Но... плътна завеса от благовонно ухание на джибри, като неумолим страж, спря порива на неканения гост и бързо го прогони. Обаче не успя да възпрепятства пропълзялото, като хищник към набелязана жертва невидимо безпокойство, бавно да се промъкне в съзнанието на източника, от който бликаше изобилния аромат и да измести спокойния му, здрав сън. Изпълнен от необясним душевен смут, Минчо се събуди. Притеснен огледа стаята, провери дали бутилката си е на мястото и с недоумение измърмори :

       -Тая не е влизала... К’во ми става?!? ...

Обаче не се тормози дълго с тягостни размишления, а пристъпи към действие. Надигна шишето и пое солидна доза успокоително. Ех, как волна и необуздана, душата му се измъкна от хладната прегръдка на гнета! Как жизнерадостно, безгрижно и игриво затрептя!... Силно въодушевен, той скочи пъргаво от леглото, готов за нови подвизи, които да прославят името му навеки. Нахлузи един анцунг и изпълнен с нечовешки сили, с куркащи от глад черва, забърза към кухнята. Спря стъписан до отворената и врата. Телевизорът работеше, а Яна, седнала удобно на един стол пред него, плетеше пуловер.

       - А, ма ти не спиш ли, ма? – спонтанно се отрони от устата му.

       - О, мъжленце, добро утро! Тъкмо на време идваш! Ела, седни и слушай – говорят за ползата от пъдпъдъчите яйца и за доходността от бизнеса с тях!

       - Я ми сипи да ям, ма! Най-добре донеси и тенджерата, че съм гладен като змей!  

Яна му напълни една чиния с яхния, като остави на масата и съда с гозбата, че да си досипва.

Докато  се хранеше, той се заслуша в разговора на репортера с един фермер, който обясняваше колко лесно и евтино е отглеждането на тези птици. “ Ми да, това е точно за мен – малки грижи, големи доходи!” – мислеше Минчо – “ Яде по двайсе и пет грама храна на ден... Като му сипя едно кило – и го забравям! “

       - Яно,- рече възбудено той – що не си направа една ферма и аз, ма? Какво ще кажеш?

       - Хубаво,защо не? И яйчица лечебни ще си хапваме, и месото им – деликатес! ... Чакай, къде хукна?!? Първо вземи да прочетеш малко литература за тях, та да знаеш какво да правиш!

       - Че какво има да знам, ма? Нали го гледах оня – храни и събира яйца! И прави пачки!

       - Ох, Минчо-о, всичката ти работа е такава... Вземи, че първо се ограмоти, за да си наясно с нещата. Това е животинче и, като всички  други – иска грижи!

- Ма оня...

       - Ма ”оня” , дето само храни и събира яйцата, първо се е погрижил за всичко останало – клетки, поилки и хранилки – за удобствата за него и птиците! За това изглежда лесно...

      - Ха! За колко няма да скова една клетка, ма? Знаеш ли, Ленчето от магазина, всеки ден по колко щайги изхвърля? Това са ми безплатни материали! Днес ги почвам, а утре вече ще чуруликат в тях и добитъците!

      - Дебела кратуна имаш, Минчо, много дебела... За това нищо не ти се получава... Прави каквото щеш!

Бизнесменът не чака друга покана и моментално изприпка до работилницата. Измъкна верният велосипед “Балкан”, сложи в щайгата, закрепена на багажника, няколко празни чувала и го подкара към магазина.

Лена тъкмо изпращаше микробуса, който и караше хляба. Видя нашият човек и много се зарадва  :

      - О, Минчо, много сме ранобудни! При мен ли идваш?

      - Брей, Ленче, много си хубава днес, ма! – каза задъхано той – Идвам при теб, да говорим за бизнес! – и започна подробно да и разяснява начинанието си.

      - Добре! - каза въодушевена тя, след като го изслуша внимателно – Когато започнат да снасят много, ще носиш при мен – в магазина – да ги продаваме! Ще направим реклама! Даже от съседните села ще идват!

      - Ей, Ленче, ако не бях женен – направо си те взех, да знайш! – щастливо изчурулика той и започна да набутва пластмасовите щайги в чувалите.

Три пъти се наложи да се връща, докато пренесе всичките у дома си. И запретна ръкави!

Изряза дъната им с ножицата за ламарина. После, след много прехвърляне на разни боклуци под навеса, намери няколко проядени от дървояди летви и дъски. Изкара от работилницата трион, тесла и пирони и започна да създава първата клетка.

Яна, облегната на прозореца в кухнята, наблюдаваше творческия процес, заслушана в чукането и честите му възклицания :

      - Ух, мамка ти и тесла... Това не е пирона, а пръста ми, ма! ...

 За минута всичко утихна. Но Минчо, с нови сили, изскочи от мазата и всичко започна от начало.

Привечер майстора ликуващо оглеждаше произведението си и доволно потриваше ръце.

      - Яно-о! – провикна се той – Я ела тука! И донеси едно яйце!

Скоро тя се появи и спря изумена пред творението на Минчовия гений.

     - Какво ще кажеш,а? Майсторлък, майка! – сияеше той.

     - Много е висока! – отсъди тя.

     - Как, ма? Оня каза – 180 см!

     - Обаче “оня” на тази височина имаше пет клетки, една над друга!

     - Че какво разбира той от птици, ма? Нали им трябва пространство?

     - И покрив – също!

     - Аз отгоре ще ги пускам вътре ...

     - И ще ги осакатиш!

     - Че нали са с крила, ма?

     - Ох ... И как ще ги вадиш?

     - Обръщам клетката с краката нагоре и бум – в разтворения чувал!

     - А храната с въже ли ще я спускаш? Къде им е вратичката?

Минчо се почеса умислено по главата.

     - И човекът бе направил подовете под наклон, за да се изтъркулват яйчицата на вън. Да не се цапат... – добави Яна.

     - Направил съм го, ма! Дай яйцето! – и докато женицата схване намерението му, той го пусна от тавана – Гледай сега! А, то се счупи ... Що си ми донесла пукнато, ма?

     - Минчо, - объркана и леко раздразнена, проговори Яна – хайде да се приберем, да вечеряме и да си лягаме. А утре ще отидеш в библиотеката и ще вземеш едно ръководство за отглеждане на пъдпъдъци, да се просветиш малко. Хайде, тръгвай! – и като го хвана за ръката, го помъкна след себе си.

                                                                                             _____________________________

   Слънцето, разбудено от Минчовите чукане и псувни, които се разнасяха над спящото село, учудено подаде глава над хоризонта и започна с интерес да наблюдава делата на този енергичен творец. А майсторът, около когото вече се търкаляха две  празни  бутилки, бе във вихъра си!

След като първо разряза сътворената вчера клетка през средата, за да станат две, с учудване установи, че едната остава без крака, които да я държат на разстояние от пода. Последва мерене, рязане, коване (и само няколко нецензурни думи) , и те станаха като близнаци.

      - Ха така! – мърмореше специалиста – Тя ще ме учи мене! Литература, ръководства... Ма, пиле-е, ти не познаваш бате си Минчо! Той когато е гледал пилци, ти още си мислила врабчето за орел ... Я виж какви красавици станаха само! ... А сега да се заема с вратите...

На бързо изряза в предната част на двете по един отвор, колкото да си провре ръката, ( но го направи на високо, за да не могат да излизат птиците ), закова пода на втория кафез и доволно потри ръце. Останаха само таваните. И понеже щайгите бяха свършили, бързо изрече една дъ-ълга благословия, изкара отново колелото и полетя към магазина. Трябваха му само още четири бройки.

      - Вземи и някоя отгоре, че знае ли се – може да потрябват! – говореше Ленчето, доволна и блажена, защото той отново бе при нея.

      - Ти съмняваш ли се в мен, ма?!? Всичко е изчислено! – гордо отвърна Минчо.

Но, за всеки случай, взе още четири.

      - Хайде чао, Ленче. Пък за за теб яйцата ще са по евтини! – намигна и палаво той и яхна велосипеда.

 “ Ех “ – унесено гледаше тя след него – “ Блазе и на Яна! Какъв мъж само...” . Точно в този момент мъжагата се обърна да и помаха и ... се заби право в контейнера с боклука. Лена се затича към него и му помогна да стане и да нагласи отново щайгите, изслушвайки цялата тирада от “ благопожелания “ , която се изсипваше като неудържимо свлачище. Когато всичко приключи, тя прошепна сладникаво и с премрежен поглед, отърквайки се в него :

       - Защо не дойдеш у нас някой път, да пием кафе ?

       - Ъ, аз не пия кафе, ма! – тъпо отвърна той.

       - Тогава донеси вино. Можем много да си говорим... – галеше нежно ръката му тя – За бизнеса, де!

       - Добре, ма! Но ще вземеш едно кило кренвирши, че много ми вървят с “ Мавруда “ !

       - Всичко, каквото поискаш !

       - Нека първо да подготвя фермата, пък после ще имам много свободно време!Тя бързо го целуна по брадясалата буза – за “довиждане“ – и развълнувана влезе в магазина, а Минчо радостно подкара колелото към в къщи.

       - Уха! Уредих се с безплатно мезе! И то- от любимото ми! – пърхаше блажената му душица – Че аз всеки ден ще ходя тогава! Е, мазата може да ми се поразсърди, но тя не ми дава безплатни кренвирши, нали?

Прибра се и се захвана с таваните. Толкова бе очарован от мисълта за поканата и мезето, че след като оформи рамките, несъзнателно ги закова за клетките.

       - И-и, какво направих ... Нали от тук щях да слагам храната ... – усети се той, но с доволна усмивка добави – Ма, това Ленче знае как да прикотка човек! – и на бързо ги разкова.

Добави им по една пантичка и ги закрепи отново на местата им. Огледа ги и получи прозрение :

       - Ама тия кренвирши съвсем са ми взели ума! Защо се мъчих да свалям таваните... Нали изрязах дупки, през които да ги храня! – и отново ги закова.

След това огледа произведенията си и изпълнен с гордост, закрачи към мазата, за да се поздрави достойно. След едночасово, стабилно приветствие, излезе с грейнал поглед и с два празни трилитрови буркана в ръце.

       - Така-а, - говореше си той – намерихме поилки, остава само да се измислят и хранилките... Но, какво само ги разнасям тези стъкларии, а не ги сложа вече в клетките?!?

Обаче дупките се оказаха много малки. Изряза нови – по-големи – и набута бурканите през тях, във всяка по един.

       - Тъкмо ще имат за цяла седмица да пият! – удовлетворено засия.

Но блаженството бе кратко...

       - Е-е, тези дупки са много големи и ще излизат през тях... Не трябваше да кова таваните!

Внимателно извади пироните от едната скара, като остави само тези на пантите. След това изряза парче от една свободна щайга, наложи го върху дупката и го привърза с тел. Повтори същата процедура и с другата клетка.

       - Това вече е друго нещо! – оглеждаше с любов рожбите на великия си творчески гений – сега да се напъна да измисля и хранилките, и – пей сърце!

Вече напълно удовлетворен, се насочи отново към мазата – за кратък размисъл. И когато излезе от там, отново носеше два трилитрови буркана, но този път пълни със зърно. Сложи и тях в кафезите и възхитен седна направо на земята, да им се полюбува. В умът си ги виждаше пълни с писукащи твари, снасящи купища яйца. А той, с издути от пари джобове, седнал царствено в кръчмата, пред отрупана с мезета маса и с кана червено вино в ръка, събираше завистливите погледи на непредприемчивите си съселяни...

Забърса от устата си потеклите лиги и измляска самодоволно :

       - Сега остана само да ви заселя! – и се устреми към кухнята.

 Яна още не бе приключила с гозбата и Минчо предвидливо прецени, че най-здравословно за него ще е да не се навърта около нея. За това излезе и се отправи към любимият си приют. Изведнъж го осени идея, която коренно промени плановете му. Влезе на бързо в мазата и от там веднага се упъти към комшията, който имаше компютър и можеше да му помогне.

       - Добре дошъл, Минчо! Пак ли си сгафил нещо? – посрещна го Ламбо, ухилен до уши.

       - Искам да провериш на компа къде най-близко продават пъдпъдъци, че да си купя няколко. – отвърна той и разказа на кратко за начинанието си.

       - О, комшу, вече на изискано мезе ли ще минаваш? А и с малко стимул от твоя страна- по бързо ще стане...

       - Подготвил съм се, бе! – засмя се Минчо и тропна бутилката с “ Мавруд “ пред него.

       - Уха! Ей, да си ми жив и здрав! Ела да свършим работата, пък после – да му седнем!

       - Тя е само за тебе – аз ще пътувам!

Ламбо шумно преглътна бликналото в гърдите му удоволствие и се зае с търсачката.

       - Ето, бе! В Плевен има голяма ферма – пиша ти адреса! ... Готово, заповядай!

       - Ей, Ламбо, голяма си работа! Аз изчезвам, че да хвана обедния влак!

       - Успех, Минчо! И като почнеш да колиш – викай да помагам! – извиси глас след него комшията и бързо махна капачката от бутилката.

                                           -------------------------------------------------

    Седемнадесет и тридесет часа. Влакът спря на спирката извън селото и от него флегматично слязоха няколко души. Сред тях особено изпъкваше един, чиито ръце бяха заети с два кашона, от които се чуваше непрекъснато писукане.

      - Ух, на батко пищящите пачки-и! – галено им говореше човека, мятайки скрит поглед към другите хора.

      - Минчо, пилета ли си купувал? – полюбопитства една жена.

      - Цял бизнес взех, Иванке! Скоро всички ще разберете! – гордо отвърна той и оставяйки я в недоумение, бързо закрачи към дома си.

Яна нетърпеливо го чакаше на пътната врата. Отидоха до клетките и Минчо извади първия екземпляр.

      - Я, какъв си ми красавец! – възкликна Яна – Дай ми да го погушкам!

До като тя му се радваше, бизнесменът извади следващото птиче и внимателно го пусна в клетката. А то, взе, че се промуши през отвора, оставен, уж само  яйцата да минават от там, и хукна из двора.

      - Къде, бе, ей?!? – Минчо бързо остави кашона на земята и припна след него.

Тъкмо го хвана, когато от кашона стремително наизскачаха и други и като изстребители се разпръснаха във всички посоки. Той бързо затвори кашона и пусна хванатото пиле обратно в клетката. А то отново се промуши – скок – и пак на вън! Минчо отново хукна из двора.

Яна, заливаща се от смях, гледаше как сновящия и насам-натам мъж, ловеше бегълците и пълнеше пазвата си с тях. А когато се наведеше повече, все някое успяваше да се измъкне и преследването започваше от начало, последвано от люти заплахи и цветисти псувни. Нощта се спусна, а циркът продължаваше. Но, всяко нещо си има край и спринтьора, вече на края на силите си, улови и последния дезертьор. Жена му отдавна си бе легнала, изцедена от емоциите, предизвикани от разигралото се шоу. Свирепо разлютен, разярен до лудост от преживяното унижение, той целия бе изпълнен само с една мисъл – “мъст! “.

       - О-о, ще ви покажа кой е шефът! Последната дума е моя! ...

На бързо прикова по една летва от долната страна на клетките, като стесни отверстието за яйцата, и пусна една птица. Тя успя само да провре главата си от там и бързо я скри вътре.

       - А така! Е-е, ма умен си, бе, Минчо! – усмихна се гения и бързо изсипа малките тарикати от кашоните, разпределяйки ги по равно във всеки един от кафезите. – Сега си лягам, а утре тук да е пълно с яйца! – изкомандва той и ги изгледа страшно, след което се отправи към спалнята, да се наслади на заслужената почивка.

    На сутринта, схванат и кисел, първо отиде да събере яйцата. Но, колкото и да оглеждаше, не откри нито едно. Единствено в бурканите с водата имаше по един удавен пъдпъдък. Минчо се ядоса и то - много:

       - Тази вода е за пиене, не за къпане! Като не можете да плувате – защо, изобщо, влизате в нея?!? Ама какво се ядосвам... – и с твърдото намерение по-бързо да си оправи настроението, оскуба удавниците и ги почисти от вътрешностите.

После извади електрическата скара, сложи я на масата под асмите и я включи в разклонителя, който се кипреше на един от циментовите диреци, овързан с тел. Изнесе от мазата едно шише с винце, сложи върху скарата мезето и се разположи удобно. След малко приятното ухание на печени пъдпъдъци се носеше из целия двор. Минчо откъсна едно бутче, поръси го с шарена сол и отхапа.

       - У-у, какви сте малки, а колко сте сладки! – млясна от удоволствие той и доовкуси хапката с няколко глътки вино.

Пътната врата се отвори и се показа Ламбо.

       - О-о, Минчо-о, с какво си умирисал рано-рано махалата, бе? –полюбопитства, облизвайки се, той.

       - Ела, комшу, да опиташ! – покани го скараджията, моментално отправяйки се към мазата за още “овкусител” .

Като се върна, седнаха на масата и се разприказваха. Ламбо бе много въодушевен :

       - Това е истинско бижу! Я разясни къде точно е фермата, че вече съм навит като пожарникарски маркуч, да започна да ги въдя!

След като обясни, той го поведе към клетките, тъкмо в момента, в който котарака Мицьо бе захапал главата на едно, любопитно надникнало през отвора за яйцата, птиче.

       - Мале-е, сега те убих! – ревна Минчо, грабна от земята един камък и с все сила го запрати към котака.

Мицьо пъргаво отскочи и се изпари като пръдня, а камъка проби пластмасовата мрежа и се заби във вътрешността на клетката. От там се чу силно изпискване. Бизнесменът отвори капака, бръкна и извади още едно, смачкано, пъдпъдъче.

       - Е, явно днес ще има мезе... – каза плахо Ламбо.

       - Ха! Че няма да ги хвърлим, я? Ей сега ги чистя и – на скарата! – отвърна бързо Минчо и не след дълго, отново седяха под асмите, а настроението видимо се бе подобрило.

Когато приключиха и с тези мръвки, домакинът разгорещено отсече :

       - Тъкмо взе да става весело... Я стой тук, да ида да колна още две! – и стана, отправяйки се с бърза крачка към кафезите.

Когато отново се върна, носеше като добавка и още две бутилки вино. И веселбата продължи. До обяд още няколко пъти ходи за мезе и вино, а шумното им пиршество отдавна предизвикваше любопитството и на най- отдалечените им комшии...

   ... Бе започнало да се здрачава, когато пируващите притихнаха. А тази съмнителна тишина събуди любопитството на кака Яна. Излезе на двора и погледът и залепна за чешмата. Навсякъде около нея се стелеше перушина, а вятъра игриво разнасяше няколко пухчета. В същото време Ламбо, след отчаяни опити да стане, се стовари от стола, като последната му мисъл, преди да се изтегне на земята, бе : “По безопасно за мен ще е, ако допълзя до вкъщи...  “ - и заспа. Минчо, прострян върху масата, стиснал в ръка недооглозгано бутче, спокойно си похъркваше. Скарата още димеше. Яна я изключи от загрелия разклонител и мърморейки, отиде да извика Стамат и Прокопи да приберат баща си. И само след минута, момчетата сръчно го натовариха в една строителна количка и си го откараха. От съседният двор се чу пискливия глас на Ламбовица :

       - Ето го, хубостника! Возят го като чорбаджия! От сутринта го няма! За хляб тръгна – на хляб стана! Цял ден на хората досаждаш, свиня такава! Но, сега няма да си хабя думите за тебе, защото си кух като бидон и нищо няма да разбереш! Ще те оставя да спиш в количката, че да изветрееш по бързо, а утре ще се разправям с теб! Само ми изтрезней...

       - Кой ти каза, че ша изтрезнявам, ма?... – изломоти завалено, с дрезгав глас Ламбо.

       - О-о, ще видиш, ще видиш ... – и се чу хлопването на врата.

Яна опита да разбуди Минчо, но, убедила се в безнадеждността на начинанието си, влезе в къщата и изнесе от там едно одеяло. Метна го върху мъжа си, мърморейки :

       - Да завия предприемача – да не изстине! Че, тогава кой ще върти бизнеса? ... – и леко разведрена от остроумието си, се прибра в къщи...

   ... През нощта стана студено. Минчо потрепера под одеалото и се размърда, а размътеното му съзнание направи отчаян опит да схване ситуацията. Огледа се, помига умно, оригна се и възмутено замърмори :

       - Ма, тая вече прекали! Взела ми леглото ... и отворила да става течение! Ми, ако са разболея, кой ша та гледа, ма?!? ... Щото, ако не съм аз... – и, уморен от толкова умствено напрягане, се отпусна върху масата и заспа отново.

                                                            ***************