Aug 14, 2014, 5:58 PM  

Минчо (живот и страдание) - 4 

  Prose » Humoristic
915 1 3
7 мин reading

Глава четвърта 

 

Бодигардът

 

Цяла нощ Минчо не можа да мигне от вълнение! Ляга, става, крачи напред-назад из стаята, докато не започна да се развиделява. Тогава се мушна в банята и много време се бръсна и къпа. Все пак днес е първият работен ден и трябва да остави незабравимо впечатление у лелките, госпожите и децата в градината. Излезе освежен и застана пред огледалото. И като се започна едно ресане... Наляво бретона, надясно бретона, на път, назад... Как ли не я прави, пуста коса, но все не беше на ниво! Достигнал ръба на нервен срив, се сети за любимата си зимна ушанка. Извади я от гардероба, повдигна висящите наушници и ги завърза над нея. Нахлупи я и ахна възхитен:
-Това е! Супер съм! - и се зае с тоалета си.
Кака Яна старателно бе изгладила ухаещия на “Ленор” черен панталон, който само чакаше Минчо да скочи в него. Но капризният мъж само го изгледа скептично:
- В тази жега? Та аз ще се сваря в него! - и затърси усилено късите си панталонки.
Намери ги смачкани под леглото и след пет минутен неуспешен опит да си спомни какво правят там, махна с ръка и се зае с гладенето им. Такива ръбове им избара, че комар да кацне, на две щеше да се разполови! Обу ги и установи, че ръбовете ги е направил не отпред и отзад, а отстрани - отвън и отвътре. Но въпреки че така приличаше на щъркел с кльощавите си крака, той се хареса (макар само да се свличаха, пусти гащи). Нахлузи любимата си протрита тениска и пак се огледа. Нещо липсваше... Разбира се! Може ли пазач без тояга? Нали трябва да всява респект!Моментално изхвръкна навън и в погледа му се наби един хубав кол от лехата с домати. Засили към него, като събаряше и мачкаше всичко, изпречило се на пътя му. Изтръгна го от пръстта направо с привързаното за него стъбло с домати. И усети полепналата по краката му мокра пръст. (Кака Яна цяла нощ бе поливала насажденията). Набързо зашляпа обратно по калната вада, радостен, че още не бе обул любимите си цървули, а е бос. Очисти кола от растението и плодовете и забърза към огледалото с мръсните крака. Дълго се гледа, като прехвърляше кола от едната ръка в другата, слага го на рамо, под мишница. Дори го натика като самурайски меч под тениската, надрасквайки гърба си. Но, все не му изглеждаше представително!
- Ще потърся друг! - каза и вече газеше в калните вади. И така - още три пъти...
Накрая в пристъп на отчаяние строши и четирите кола и едва не заплака:
- Как ще отида без тояга? Какъв пазач ще съм аз, като не всявам респект?!?...
Тогава мъдра мисъл посети измъчената му гънка! И само след минута мотиката на Яна остана без дръжка...

-----------------------------------------

Ето го наш Минчо, гордо крачещ към детската градина. Стъпва напето под палещите лъчи на слънцето, с накривена на главата ушанка, нахлупена над кретенска усмивка, без два предни зъба. В протрита, смачкана фланелка с надпис ”Това е мъжът”, под долната част на която висеше парче сезал, здраво стегнало късите, с интересни, нестандартни ръбове, панталони. От тях излизаха две криви космати щеки, кални в долния си край, напъхани в износени цървули, в предния край на които любопитно надничаха пробилите си дупки, с месеци нерязани нокти, наслаждавайки се на гордата осанка на господаря си и на чистия въздух. На кръста му висеше манерка с “лекарство”, а дръжката от мотика в кльощавата му ръка изглеждаше като нейно естествено продължение. Вече ясно се чуваха радостните детски гласове, скърцането на люлките в двора и бъбренето на госпожите. Спря пред вратата на плътната ограда, опипа калпака, стисна здраво кола, пое дълбоко въздух, отвори я и влезе. За миг всичко притихна и настана гробно мълчание, последвано от неистови писъци и панически бяг към сградата със занималните. На двора останаха само загубилите говорните си способности госпожи. Децата, скупчени пред прозореца на стаята с играчките, надничаха уплашено и шепнеха, за да не ги чуе “онова нещо”:
- Това е Торбалан, мама ми е разказвала...
- Не е! Торбалан е дебел! Това е вирус!...
Госпожите, още онемели, гледаха Минчо, а той с гордост си мислеше: ”Дали не всявам респект и страх, а? С мен градината може да е спокойна!”.
- Добър ден на всички! - каза усмихнат той.
Най-после една от госпожите проговори:
- Минчо, ти ли си? Не ни плаши така, бе, човек!...
- Нали трябва да съм страшен, щом ще ви пазя!
- О-о, човече, ти трябва вечер да пазиш от крадци, не денем да плашиш децата!Кметът не ти ли обясни?
- Бе, каза май, човекът, но нещо ми се губи... - и с неудоволствие се обърна да си ходи.
- Чакай! Довечера в осемнадесет часа ела. Тогава си тръгваме и ще ти оставим резервните ключове.
Минчо си тръгна без настроение. Защо цяла нощ не спа и се конти толкова много?Даже се окъпа извънредно... Но споменът за пищящите деца бързо възвърна самодоволната усмивка на лицето му!
- Бе, опасен съм си аз! Само се показах и дворът се опразни! А ако имаше крадци - през дувара щяха да минат от ужас! – смеейки се с глас, се отправи към дома си.
Отвори пътната врата и това, което видя, го накара да изтръпне! Кака Яна, намръщена като градоносен облак, се носеше из лехите и оправяше, доколкото бе възможно, поразиите на бодигарда. Минчо стоеше до вратата, мъжествено опрян в тоягата, в очакване да преживее истинската наслада от мига, в който ще види ужаса в очите на жена си, щом тя го зърне. И това се случи... В първия момент замръзна, изненадана от външния му вид, чудейки се да се разплаче ли, да се разсмее ли, или... да му начупи дървената глава! А Минчо си рече: ”Ето! И тая се скова от ужас!”
- Ела ми тук, бе, палячо! - отърсена от шока викна тя - Виж се, бе, смешник такъв - приличаш на бостанско плашило! Аз за какво ти приготвих дрехи? Я ми ела... - и тръгна към него.
Минчо светкавично прецени, че тя сега се опитва да прикрие страха си, а той така и така е облечен - може да постои в кръчмата, докато стане време за работа. И с много бързи крачки се изнесе.

---------------------------------------

Точно в седемнадесет и петдесет и пет с моряшка походка и блестящ поглед влезе в детската градина. Взе ключовете от чакащата го жена, изфъфли ”довиждане” и с голямо усилие на волята успя да фокусира ключалката, а само след няколко опита - да вкара ключа в нея. Превъртя го и вече спокоен се отправи към площадката за игри. Намести се в една детска люлка и се залюля. Тихото ù поскърцване бавно го унесе. Отпусна се и - бам - заби нос в пясъка!
- Що са бийш, ма?!? - уплашено извика той, гледайки опулено и сложил в защитна позиция ръце пред лицето си.
Но когато осъзна, че не е вкъщи, а на работа, се успокои. Но, за всеки случай, реши да влезе в сградата. Още от вратата усети приятно гъделичкащата обонянието миризма на ориз и мляко, която го накара да осъзнае колко е гладен. Жените бяха сварили ориза за закуска на децата.
Бързо намери кухнята.
- Оха, тук ще се живее! - рече той, гледайки голямата тенджера, от която се носеше сладкото ухание - И манджа са ми оставили! Топла-топла!... - и и се нахвърли като гладен вълк на агне.
Двадесетина минути в кухнята се чуваше само блажено мляскане, а след това:
- О-ох, не мога повече! Издух се като бременна хлебарка! - пъшкаше Минчо, опипвайки вече доста отдалечения от кръста му корем. - Тия жени много хубаво готвят! Ако продължават в този дух, ще ме угоят и за Коледа Яна ще колне мен, а не прасето! Ха, ха! Я сега да видя къде да полегна малко, та да разбере яденето, че цар го е яло! - и с тежка стъпка затърси спалното отделение.
Откри го и се тръшна на най-близкото легълце. Само краката му останаха да стърчат над таблата в единия край...

---------------------------------------

Сутринта в осем без десет пристигна дежурната по кухня. Още от двора чу бумтенето в сградата и помисли, че токът е спрял и агрегатът се е включил.
- Добре, че закуската на децата е готова и само ще мина да им я разсипя по паничките, като дойдат! - каза на себе си и влезе в сградата.
Веднага разбра, че шумът идва от спалното, а не от агрегата. Предпазливо надникна и погледът ù попадна върху стърчашите космати клечки, от дупките в цървулите на които се кокореха любопитни пожълтели ноктенца.
- Минчо, ставай, че след малко ще дойдат децата! Ставай, да изчистя и оправя! - раздруса го женицата.
Той се изправи като пружина, а размътеното му съзнание се опитваше да схване ситуацията - “това не е Яна,аз не съм вкъщи... Бре, да не съм мърсувал с тая?...” - помисли си уплашено, получавайки стомашни позивни, и буквално изтрезня.
- Ставай и се прибери вкъщи да се наспиш. Работното ти време свърши.
- Сега, ма! Само да огледам района за последно! - и изскочи навън, държейки се за корема.
А горката женица вътре се чудеше какво е станало със съдържанието в тенджерата:
- Какъв е тоя ориз? Много се е свил, като е изстинал...
Пък Минчо, вече клекнал в тоалетната на двора, без особени напъни, успешно се отърваваше от уликите...

*****

© Шо Цветанофф All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • "-Това е Торбалан, мама ми е разказвала...
    -Не е! Торбалан е дебел! Това е вирус!..."
    :D

    Бедните дечица! Минчо нанесе съкрушителен удар като с лопата върху крехкото детско образно мислене.
  • С къси гащи и ушанка посред лято, наквасен порядъчно, беззъбно нахилен...мъж мечта! Как да му устоя? Ми не мога
  • Твоят Минчо ми прилича на Тошко Африкански и го чета с интерес.
Random works
: ??:??