Здравей, мило дневниче,

има нещо в неделя вечерта, което е наистина много, много депресиращо. Знам, и аз помислих, че е заради факта, че на следващия ден започвам училище. Но съм усещала същото и през ваканции. Не мисля, че е толкова просто… Може би е само чувството, че всичко започва отначало? Дори и да не започва, просто самото чувство…Че утре пак ще звънне тъпата ми аларма в 6 часа, пак ще искам да я хвърля през прозореца и да спя цяла вечност. Сякаш не съм спала никога през живота си и точно сега е най-удобният момент да го направя. Гравитацията и всички съществуващи сили се обединяват в един ураган от магия и мощ и ме теглят към уютния, топъл, удобен креват, но алармата ми казва, че трябва да ставам. Без обяснения, просто трябва да ставам. Точка. Трябва да напусна своята крепост и да се хвърля в студения, скучен и лош свят. Трябва да бързам да не закъснея да се видя със същите скучни хора, да върша така обикновените си задължения в училище. Трябва да отговарям на изискванията на Сульо и Пульо, които ме затрупват със задачи, които ме изцеждат. Без да им пука, че съм човек и имам нужда от почивка… И вече съм прекалено умряла отвътре, за да се боря с това. Изморена съм. Влязла съм в пералнята на ежедневието и се въртя там от Бог знае колко време… Дори не помня вече от колко... Всяка секунда гледам колко време остава, докато си събера боклуците от училище и се завлача като тюлен към вкъщи все едно съм смъртно ранена… Прибирайки се виждам котките край сивия ми блок легнали на припек, облизват се сладко, сладко... И си мисля колко по-прекрасно щеше да бъде, ако бях някоя от тези котки... Да ме храни по цял ден съседката от 1вия етаж, да се припичам на слънце... И така докато не стигна вкъщи... И какво правя в заветното „вкъщи”? Отварям си килийката, и започвам да уча, за да бъда отличничка, за да се гордеят всички с мен, за да следвам медицина и да стана човек, на когото да се възхищават… Мисля си как ще мине тази седмица, която е толкова тежка и ще дойде друга по-тежка… Казвам си, че свърша ли си задълженията ще мога вече да си почина, но никога не става така… Винаги идват нови и отлагам почивката за така заветния „някой ден”… Не мога да се справя с всичко, а толкова много ми се иска… И след тези трагични мисли се просвам пред компютъра или телевизора и просто зяпам. Нищо друго, само зяпам… Пренасям се в друг свят, който е също толкова скучен. (Прекалено съм малка, за да бъда приклещена от сивото ежедневие и да се чувствам толкова изтощена…) Накрая казвам на всичко: „ Абе, я си гледай работата!”. После лягам да спя… И това е единственият свят, който ми харесва. Чаках го цял ден… Толкова дълго и мъчително чакане… Единственият различен свят, единственият интересен, с приключения, нестандартен, дори понякога губи смисъла си, но на мен така ми се иска да се изгубя в този свят… Да потъна в сънищата… На място далеч от тук, каквото сама си изградя... Може да има хора. Ако не искам пък няма да има. Може да съм сама на самотен остров, да лежа на плажа и да слушам вълните, а те да се разбиват в босите ми крака, може да тичам из ливади, може да е лято и да лежа на сянка под короната на голямо дърво, може да бъде всичко, което изникне в съзнанието ми. Аз потъвам, и потъвам… По-дълбоко и по-дълбоко… ЗЪРРР