Студен вятър подухваше във влажната януарска вечер, когато излязъл от лекции, младият студент Симеон Любенов закрачи по кишавия тротоар на една от кривите улички в посока Орлов мост. Ледът се топеше и водата в зиналите по асфалта трапове криеше опасности както за коли, така и за пешеходци. Канализационните шахти мъчно смогваха на стичащите се потоци кал.  Топло облечен и в добро настроение, младежът въздъхна облекчено и с бързо темпо се отправи към свободната от задължения и лишена от задръжки студентска зона на София. Той бе слаб за своите 21 години с леко изнежен вид, нисък, рус, с обло малко лице. Високите скули караха и тъй леко дръпнатите му очички да се присвиват като на хитър туземец, а широката и често усмихваща се уста му придаваше детски чар. Вдлъбнатата навътре брадичка  и малкият чип нос като на игрива маймунка, издаваха лек и небрежен характер.

   За да изпълни със съдържание, различно от академични размишления, краткото разстояние до автобусната спирка, младежът често прибягваше до едно многократно изпитано средство за отвличане на вниманието . Като всеки общителен млад човек, той бе свел надолу поглед, вглъбил се напълно в  своя популярен Айфон 7. Скъпата вещ блестеше с меката си така позната успокояваща и упояваща светлина. Симеон не обичаше да прекъсва връзката си със света независимо от времето и мястото. Затова и не бе чудно, когато усети марковата си бяла маратонка пълна с вода, подгизнала чак до връзките. Локвите могат да бъдат коварни. Много коварни. Но въпреки всичко, нека си признаем, какво са капризите на времето за един духовит млад човек пред чат с добри приятели?

  Минавайки покрай стъклата на едно от малките кафенета, група млади хора усилено размаха ръце, за да привлече вниманието му. Напразно. Вперил немигащ поглед в малкия екран, той бе всецяло отдаден на фейсбук другарите си, техните статуси и житейски неволи.

   -   Ехх, не ще да пие бира с нас, сигурно си пише с някоя мадама, хехе.

  Продължавайки своя път и избягвайки със силата на провидението дупки и бордюри, младежът не успя да предотврати една случайна среща. Младо, късокосо момиче, натоварено с торби и книги, налетя изневиделица като черна нинджа из тъмното върху нищо неподозиращия студент. Шумен сблъсък, разхвърляни партакеши; засрамена и шокирана, девойката лежеше по гръб върху натрупана пряспа мръсно-жълтеникав сняг. Симеон успя да извърне лявото си око от дисплея и неприлично загледа разчекналото се създание. Гледката му създаде болка. Усилието да задържи дясното си око на екрана, а лявото върху разтворените крака с приповдигната пола, едва не му струва перманентно кривогледство. Лицето му се изкриви в страшна поза с горящо ококорено око. Едвам успя да смотолеви:

   - Ъъ, извинете, да ви помогна нещо…

Дребното момиче се стресна. Кръвта се отдръпна и смрази със зловеща бързина иначе руменото ù лице. Сякаш пожълтя. Правилните ù черти бяха загрозени от нескрит ужас. 

-  Не, нее, благодаря, сковано и с трепет изговори тя. Машинално вдигна книгите си и без да губи време с припряна, забързана походка се отдалечи без да погледне назад.

 Младежът повдигна  равнодушно рамене. Странни хора, къде гледат… и се държат като подгонени гъски, да не смееш да ги пипнеш. А не беше лоша… Ако можех да ù намеря фейсбука…

 - На който не му върви в любовта, ще му върви на карти… или все ще му паднат пари от някъде, утеши се с тази всеизвестна мисъл Симеон и се усмихна под мустак.

  Продължи да крачи напред в тъмницата, попивайки бездънни локви с крачолите си, отново унесен в светлия свят на мобилния си телефон и с надигащ се за хазарт нагон. Инстинктивно зави при турското посолство и тръгна към близкия светофар, сякаш напътстван от мъдра програма. Обичаше да играе онлайн покер, рядко му връзваше, но след такава случка, защо да не си  опита късмета… Започна да си тананика нещо и да подритва някакъв камък. Чакаше флопа. Чудесно, още една купа му оставаше за флъш.  В изблик на рефлексна радост силно изрита камъка под паркиран наблизо дипломатически автомобил. Припна, захвана по-широка крачка и неволно започна да се клатушка леко самодоволно настрани. С широка усмивка, вирнато от  удоволствие малко носле и прегърбен врат, той зачака светофара и развоя на играта.

 -  Днес е супер ден, май ще ми провърви…

 В същото време един дебел кожен портфейл без утежняващи съвестта документи за самоличност, отритнат седеше заврян в тъмнината под една кола…

 Симеон Любенов слезе на Зимния дворец. Не забеляза колко бързо беше стигнал. Стори му се, че едва преди малко се бе качил на 280. Изгуби малко пари, но поне не си пропиля времето да зяпа през прозореца като някой пенсионер. Тези опулени създания с мътен поглед и движения на ръждясал Робокоп винаги са му разваляли комфорта в градския транспорт.  Затова по-добре да си гледа в телефона. Подмина малкото пазарче и се насочи към вътрешността на квартала. Джиесемът продължаваше да озарява щастливото лице с нездрав жълтеникав вид. Връщаше се в квартира, в която не го чакаха дори гупи, но за щастие, все пак място, нелишено поне  от топлината на парното в студените зимни нощи.

 Скръбни стонове огласяха тясната улица. Жално мяукане се процеждаще през студения въздух. Две мършави котенца в кашон бяха захвърлени на хорската милост на ъгъла на един блок. Клетите създания трепереха от студ, само святкащите им големи и гладни очи молеха човеците за грам човещина. От нея ги спаси прозаичната вещ – слушалки. Симеон беше преминал на музикална вълна. Нека всеки да се грее на парно и да бъде здрав.

  Младежът подмина животинките, но с това приключенията му не свършиха. В тъмната нощ, на височина от осем етажа го дебнеше нещо мрачно и зловещо, нещо влажно и студено като ръцете на смъртта. Ледена висулка дълга като копие и тежка като топор. Провидение и зла съдба.

 Хрущящ звук и четири пет малки висулки се отделиха и паднаха на десет метра пред взиращия се със сухи очи в екрана студент. Той вдигна очи. Погледна нагоре.

   -   Хмм, тук някъде трябва да има покемон.

Погледът му се плъзна по падналите висулки без да им обърне внимание. Направи още няколко метра напред. Светлина се отрази като сърп, не като коса от огрятия от телефона лед.

    -   Ей, тая гад не се показва, пуууу.

Крачка наляво, свистене на бръснач, крачка надясно, пукот, съскащ звук от гилотина.

Симеон Любенов бе закован на място. Страшното се случи и леденият къс се сгромоляса над главата му. Още тридесет сантиметра и щеше да остане без нея. Студентът стоеше неподвижен и безмълвен. Айфонът се изплъзваше от дясната му ръка. Това го сепна. Аха да цопне където не трябва. Макар и разумен атеист младежът със странно одухотворен вид се прекръсти, държейки в същата ръка с треперещи пръсти вездесъщия продукт на Епъл.

    -  На който му върви в живота – така е…

С тази мъдрост на главния герой завършвам своя разказ.