Когато го прегърнах нямаше как да му кажа всичко.

Притиснат до неговото уморено и отпуснато тяло отново почувствах онзи сладникав мирис на засъхнала от работа пот.

Аз щях да стана същия.

Обаче засега все още си бяхме в ролите, той като баща, и аз като син, но ей богу, не ни се отдаваше много.

 Така и не успяхме да си станем близки като приятели, и може би така и трябва да е.

Между мъжете много неща не бива да се казват.

 Не харесвам мъже, които са приятели с бащите си, и жени които доверяват всичко на майките си.

По небръснатото му лице никога не видях да се стичат сълзи. Замислих се, наистина беше така. Никога не бях виждал сълзи в очите на баща ми.

Майка имаше склонността към лесните сълзи, но не и той.

И на погребенията не плачеше.

 Като младеж беше погребал баща си, а после сам беше изровил костите му, за да пренесат гроба от потъналото село.

  Подозирах, че ако е плакал е било само тогава. Подозирах и, че тогава семето на съмнението бе проникнало у него, и беше го накарало да си задава важните въпроси. Беше несигурен. Човек който е сигурен не си задава въпроси.

В никакъв случай обаче нямаше стойката на твърд старец.

 Стойката му говореше за примирение, за благост, и ако действително имаше някакъв стоицизъм у него, то той беше скрит дълбоко в неговия характер и в простичките решения които е вземал за да живее живота си така както го беше живял – без много цвят, правейки най-доброто на което е способен.

  Човек прави това, което може, и толкова колкото може. Простичко е.

Отдавна беше предал властта за всички решения в ръцете на майка ми, защото иначе просто нямаше как да се живее нормално, макар абдикацията да не бе официално оповестена.

Той обичаше нормалността. Обичаше да не се вика, обичаше да не се кряка, обичаше да не се обижда...

Като малък аз ревях много. Ревях така, че махалата пропищя и ми излезе прякора Ревльото, но никога не ревях за майка си, а за баща си. Той ми липсваше повече, защото той беше този който се закачаше и си играеше с нас. С нас – с мен и със сестра ми.

 Сутрините се примъквах и се навирах в леглото между тях, и там блажено заспивах намирайки отново и отново вечното щастие и сигурност.

Някои неща и моменти не се забравят, макар на пръв поглед да няма нищо необичайно у тях. Просто моменти от нормалния човешки живот.

  После, като пораснахме, той не го каза, но ние разбрахме, че нямаше решение на живота. Понякога е хубаво да се правиш, че знаеш всичко, но той не искаше да лъже.

Нашият живот си беше наш живот, и не обичаше да ни дава насоки.

      -Как сте, попитах аз.

       -Всичко е наред, добре сме, каза той, и аз погледнах в очите му, които с времето бяха избледнели и бяха станали светло сини.

 Те се смееха и ме караха да се чувствам неловко. Той обичаше да се смее.

Времето кара хората да избледняват пък си помислих аз.

От косата, през набръчканата кожа на ръцете, очите, страстта и упоритостта, с времето всичко избледнява.

 Времето също кара хората да говорят на ние.

         -Ябълките дадоха тая година, много има.

    Има и праскови. С майка ти ще направим  малко сладко от тях.

     И въобще има. Ще има за ядене, и за ракия.

Дишаше тежко. Беше застанал на двора, както винаги бос, той цяло лято ходеше бос, по потник и  с късите кафяви гащета, сложил ръце на кръста.

      -Уф, жега, каза и удари две шепи вода на главата си. После си сложи шапката..

      -Ами жега ще е, сам си отговори.

Лято е. Така му прилича, какво толкова искаме и ние?

 От потника се подаваха побелелите косми които той си имаше откакто го помня.

Просто някои хора са космати, а други не.  Така застанал на двора ми заприлича на онова момче за чиито приключения  той често си спомняше говорейки за детството си на село.

Кръгът се затваряше.

  Сега стоеше пак там, на лозето, при земята, като последният оцелял мохикан от племето на тези, които не искаха много.

Като последният мъдрец, или като последният глупак, не че разликата е голяма.

  На погребението на вуйчо си спомни за смока, който бяха гонили по камънаците над село, как го бяха хванали за опашката и мъчейки се да го измъкнат от дупката го бяха скъсали.

После го бяха изяли. Заедно с още дузина косери, и една костенурка.

Тези хора си бяха индианци. А после се цамбуркали във дълбокия вир на реката, и как от реката цяло лято кожата им била в лишеи.

  Като остарее човек започва да си спомня детството, дори и да не е кой знае какво, и някак си интуитивно започва да чувства къде е било заровено онова съкровище, което е търсил цял живот.

 След това се занимава предимно с дивотии, ходи след фусти и феромони, и си мисли, че върши велики дела, докато в същност онова проклето и красиво нещо природата си го използва, за да е вечна.

„Тя“ да е вечна, не „ти“ да си вечен.

Даже не съм сигурен че това „ти“ съществува, но както и да е.

         -Ще останеш ли да вечеряме, попита той.

          -Не, отвърнах. Тази вечер ще излизаме семейно. И си знаех, че пак ще бъда разпъван на кръст, и пак ще ми бъдат задавани въпроси, на които всяка жена предварително знае отговорите.

  Той даже не попита къде и защо ще излизаме. Отдавна беше загубил вкус към подобни теми.

 После поседяхме под навеса. Не говорехме много. Нямаше какво толкова да си кажем, и само се повтаряхме.

Майка се чуваше как шеташе в кухнята. Това суетене и  въртене беше нормалното и състояние.

  От гората повя лек ветрец и донесе хлад. Листата зашумяха.

Аз не знам много, но знам, че трябва да мине много време преди една гора да почне да ти говори.

Отначало само смътно усещаш че там има нещо, а после притихваш.

Тишината, случайният повей на вятъра, шум от счупена клонка, проскърцването на стар стол, колкото да ти напомни за хода на времето.

Думи не ти трябват. Думите стават излишни.

Същото е както при любовта.

   -Ще тръгвам, казах.

   -Значи няма да останеш?

   - Няма.

    -Добре.

Той стана и двамата дойдоха да ме изпратят.

Леко накуцваше, имаше проблем в глезена и ходеше бавно, но той вече имаше проблеми почти навсякъде. Докато издържим, така беше казал.

Погледнах ги.

Не изглеждаха на хора които цял живот си задават въпросите „Ти мене обичаш ли ме“ и „Точно колко ме обичаш“.

Бяха нормални хора, малки, уморени, стари и усмихнати.

Баща ми, той си беше свършил задачата. Имаше ме мене.

И сега аз трябваше да намеря решение на въпросите, които той не беше успял да реши, макар да знаех, че е невъзможно.

Той ми махна и ръката му остана задълго вдигната.

Бях сигурен, че и той го знаеше.