Намерих го. Или той ме намери. А може би "намирам" изобщо не е правилната дума. Аз поне нищо не търсех. Беше ми добре в илюзорния ми свят. Въпреки болката, която сама си причинявах, не исках никаква промяна. Не търсех нищо. Преди имах склонността да се връщам в миналото или да гледам далеч в бъдещето. Сега бях изцяло тук и сега, в настоящето. Сама с болката си. Оставях я да ме завладее напълно. Прибирах се вкъщи и не ме интересуваше никой и нищо. Само аз и болката. Сякаш бързах да се прибера, за да мога да й се отдам изцяло, да усетя как ме завладява, как забива нокти в сърцето ми. Понякога се питах възможно ли е да съществува подобен душевен мазохист като мен. Вместо да отчитам положителните неща в живота и ежедневието си, аз предпочитах болката и страданието. Беше ми трудно. Наистина не е лесно да живееш с болката, всяка вечер да плачеш и дори най-близките ти хора да не знаят какво става с теб и защо си в това състояние. И как да знаят, как да им кажеш, че се самоизмъчваш. Опитваш се ...