Кирпичена къща - дигната на около метър от земята.

Кат - две стаи по петнайсет квадрата и още толкова сачак.

Кара таван - накован с тънки дървени летви, замазани с чоп.

Чопът е смес от слама и хума или накълцани кълчища и вар.

Под – пръстен, всеки месец за чистота баба го хлепеше с кал.

Замазвайки, оставяше с пръсти дълбоки бразди от красиви полукръгове.

Докато съхне, витае хладният мирис на прясно изровена пръст.

Накрая простира върху пода белвинените дилки на хасъра.

Белвината е бялата листна обвивка на царевичните кочани.

Зад вратата е окачен фенерът с вечно напукано одимено стъкло.

Тук задължително се оставят два незастлани квадрата.

Когато мъжете влизат с цървули, да не стъпват на хасъра.

До вратата, върху кирпичени тухли, стои печката за готвене и отопление.

*

Цървулите се правят от осолена свинска кожа, намазана с кереч.

Навива се на руло с косми навън и окачва нависоко - заради кучетата.

Така престоява зимата, докато солта проникне в кожата и варта изгори епидермиса.

Пролетта космите се изстъргват с нож и кожата се простира да съхне.

Накрая се разкроява и нарязва, според размера на ходилото на крака.

Първо се зашива откъм върха на пръстите с усукана кожена връв - чакмата.

Това е носът на цървула, а отстрани на чакмата се нанизват кожени върви.

Така двайсетина дни престояват затегнати върху дървен калъп.

До коляно краката се увиват в навуща, а двете върви се завързват около глезена.

Самите навуща се закрепват с черни кожени тасми, боядисани със сажди.

Навиването на тасмите около навущата беше изкуство и привилегия за всеки мъж!

Не напразно момите първо се взираха в краката на ергените!

Майсторското „източване” на тасмите подсказваше доколко момъкът е тертиплия!

Демек, какъв е характерът му, навиците, изобщо дали е по реда си…

*

Всяка година за Коледа се коли 150-200 килограмово прасе.

Колкото по-голямо е прасето, толкова повече е сланината.

Топи се в казан и излива в петнайсет литрови тенекии.

Зачервените пръжки, прегорените осолени джумерки, се заливат с мас.

Така запечатани стават на каварма и се консумират целогодишно.

Най-вече през горещото лято - за енергия и против изпотяване.

Пие се много вода, което пък регулира водния баланс на организма.

Без мас животът в една селска къща е невъзможен.

Олиото все още не знаехме - бяхме чували за него…

*

Отдясно на вратата и над печката, единственото малко дървено прозорче.

Отляво - голям дървен долап - място за хляб и посуда: тиган, тенджера, сахани…

До долапа - възсръб, това е скован на две нива гардероб, без врати, със завеса.

Най-отдолу беше боджакът с три долапа – място за бельо и стари дрехи.

На възсръба се подреждат всички дюшеци, завивки – зимни и летни.

Вечер баба ги постила върху хасъра и ние се боричкаме до насита…

Върху тях спим - баба, дядо, ако не беше на саите, аз и двете сестри.

Завивките - дебели вълнени юргани, а лятото памучени черги.

Възглавницата, дълга два метра, обща за петимата.

На стената, срещу вратата, в дясната половина, е малкият долап с три рафта.

Нещо като библиотека - място за тетрадки, учебници и 2-3 дебели книги.

„Дебелите” книги дядо и татко четяха през зимата.

Татко - седнал на трикрако столче, а дядо - с крака, заврени във фурната на печката…

Отначало ги карах да ми четат на глас, като ги редувах, че се уморяваха…

На девет години вече сам сричах над „Клетниците”и „Мъртвите сибирски полета”…

Отляво и по-ниско е окачена газената лампа.

Всяка вечер, преди запалване, баба задължително бършеше шишето.

Отдясно на долапчето виси кандилото – пали се в неделя и всички църковни празници.

Четяхме и пишехме легнали по корем, върху хасъра, олят с мастило.

Каменната плоча и калемът бяха история.

Сестрите все ме клеветяха пред баба, че съм разливал мастило.

Баба им вярваше, викаше по мен и постоянно гонеше да ме бие…

Аз плачех от болка, че не ми вярва, и когато баба изчезне, ги налагах с юмручета.

Те се превиваха от смях и твърдяха, че така им става по-добре…

Понякога, без дори да ги докосвам, те крещяха: Бабо, пък той ни бие!...

Заиграна отвън, тя се втурваше и ме погваше с аршинката…

Опитвах се да обясня, че ме клеветят, че не е истина, но тя вярваше на тях…

Това беше моят първи сблъсък с вродената женската солидарност…

*

Задължително всяка седмица баба замесва двайсетина самуна хляб!

Семейството е седемчленно - баба, дядо, майка, татко, двете ми сестри и аз.

Под нощвите задължително постила памучен белезникав месал.

Запасва чиста престилка и коленичи върху малка възглавничка.

След като замеси тестото, го покрива и оставя на топло да „втаса”.

После го оформя на огромни двукилограмови самуни.

Нарежда ги върху две постлани четирикраки дървени поставки с малки первазчета.

Накрая ги хвърля с плоска дървена лопата в обгорялата фурна.

Тя беше изградена в дъното на сачака, като самото огнище беше извън къщата.

Повече от половината хляб, предвиден за седмицата, изяждаше баща ми!...

Ей така, пред очите ми е „хапвал” по цял един хляб, все едно мекица!

Беше изключително силен - дядо не се майтапеше, като казваше, че той е третият ни вол…

*

Веднъж, на път за мелницата, колата, натоварена с десетина чувала, затъна в калта.

Улиците на селото имаха толкова кал, че по празници си „раздавахме” със саръци…

Това бяха четири метрови тънки чамови валки, на които се редяха низите с тютюн.

Окачвахме торбата с питка на края на саръка и я подавахме през оградата.

Калта в моето село беше пословична, дори и местният вестник писа за нея!

По онова време главен редактор на „Родопска борба” беше Манол Тодоров.

Бай Манол беше уникален зевзек, който сътворяваше ежедневно бисери…

Та изпратил новоизлюпен журналист да провери как стои въпросът с калта!

Нямало транспорт и нашият мераклия тръгнал кестерме през баирите.

Натоварва го млекарската каруца и го разтоварва точно срещу селската кръчма.

Слязъл и решил да прецапа бежком, без да подозира последствията...

Затънал до колене и с ужас разбира, че левият му крак е бос и обувката я няма!...

Зевзеците наскачали от кръчмата и започнали да дават акъл на ебанджията:

- А, тука!...

- А, там!...

- А, гмурни се по-дълбоко!...

- Няма да се плашиш, аз съм насреща!...

- Ако изгубиш гащите, ще ти дам моите назаем…

- Не му давай нищо, ще ги осере…

Целия охлепан в кал, журналистът през сълзи припявал: Как ще се върна бос в редакцията!

Неочаквано за сеирджиите, потърпевшият изревал тържествуващо:

- Еврика!... Ура!… Намерих ботуш! - крещял той,  обезумял от радост...

- Да, ама десен - изплюли злорадо зевзеците, изпикали се в локвата и заврели в кръчмата.

Вечерта пияниците три пъти преровили калта, за да открият другия ботуш…

Те не подозираха, че докато не изрови и втория, оня не си тръгна от селото!

*

След три дни излязъл материалът и журналистът отишъл да си получи командировката.

Счетоводителката го препратила при Главния за „справка”!

Неофициалният офис на бай Манол бил ресторант „Република”.

Младият журналист се източил с лъснати ботуши пред масата на редактора!

Бай Манол го поогледал от глава до пети, усмихнал се снизходително и заковал:

- Аз тебе на хаджилък ли те пратих, или да пишеш за калта в Синиджик?

Или ботушите, или командировката! Не може и двете…

*

Та веднъж, на път за мелницата, колата натоварена с чували, затъна...

Стоях върху чувалите като чучело и не помръдвах - не смеех да сляза.

Дядо, до шията в кал, обикаляше около воловете и ги ръчкаше с остена…

По някое време се появи баща ми, поогледа отдолу колата и ми каза да не шавам.

После се завря между задните колелета, пое дълбоко дъх и викна на дядо:

- Подкарай, Пенчо, ама полека! – Пенчо беше левият вол, а Ванчо - десният.

Дядо гальовно подкани Пенчо, ама за всеки случай му тегли една майна!

Колата изтрещя, а-а да се разпадне… чувалите се раздвижиха, воловете потеглиха!

Само десетте чували с пшеница тежаха най-малко петстотин кила!...

*

Сачакът е нещо като веранда, оградена с дървени парапети.

През лятото го ползвахме за трапезария – вечеряхме на хладина.

Когато имахме гости, тук се нареждаше голяма софра…

Освен фурната, тук беше чекръкът и станът, на който мама тъчеше.

Сачакът е преход към стаята на мама и татко.

В нея беше сложена спалня с големи бели табли.

Сватбен подарък от вуйчо Стойко, брат на мама.

До вратата имаше дървен гардероб, подарък от по-малкия брат - Петър Виената.

И двамата бяха прочути дърводелци в града.

В гардероба стоеше голям дървен куфар с „требовни” документи.

С този куфар навремето баща ми е тръгнал за казармата като млад войник.

В него се съхраняват всички важни семейни документи.

Прозорчето на стаята отвън беше с железни пръчки.

Влизането на деца в тази стая беше нежелателно и по изключение…

*

Отдясно на къщата са хамбарите - три огромни дървени гьоза.

Всяка година се пълнят с ечемик, пшеница, царевица…

Оттам с тенекиен шиник зърното се насипва в петдесет килограмови чували!

После татко ги мята с една ръка на гръб и товари колата…

Аз трябваше да помагам на дядо да ги закараме на Пейковата мелница.

Под сайванта, между хамбара и къщата, стои 500 литровата каца.

Всяка есен в нея боси мачкаме гроздето и се наливаме с шира…

През зимата възрастните пък точеха пенливо червено вино...

Бяло вино не се правеше, нито пиеше – бялото грозде беше само за ядене.

Виното задължително трябваше да бъде червено.

*

Пред къщата, под вековен орех, се кипри кладенецът.

Откъм улицата стърчи клозетът - изплетен от тънки дрянови пръчки, замазани с кал.

Отпред и отстрани къщата е белосана.

Отляво на къщата са сгушени дамът за животни и свинарника.

Зад къщата, от бял камък се извисява плевнята - те са покрити с прости керемиди.

Всички останали постройки и навеси са покрити с ръжанка!

*

Зад къщата и пред плевнята е харманът - тук се обработва всичко, произведено на полето.

Снопите, подредени на огромни купи,  се развързват и пръскат по хармана.

Житните стъбла се мачкат с колендро, теглено от кобилата.

Колендрото е огромен объл еднометров камък с половин метър диаметър.

Нанизано е на яка дървена ос, разположена в гнезда със смазка.

Камъкът-валяк се върти в тези гнезда и мачка бухналите стъбла.

Колендрото подготвяше по-лесното вършане с диканята на снопите.

Примитивният, но перфектен валяк се управляваше задължително от баща ни.

Децата не ни допускаха - беше опасно да попаднем под колендрото…

Диканята представляваше две половин метрови петнайсет сантиметрови чамови талпи.

Дълги около два метра, закрепени на три места с три напречни дървени гредички.

Предната час на диканята беше задължително завита нагоре, за са поема житните маса.

Отдолу бяха набити остри парчета от живачен камък - кремък, който нарязва стъблата.

Така се отделяше зърното и произвеждаше сламата за добитъка.

Върху диканята се слагаше огромен камък за тежест, а някой от нас подкарваше вола.

Недопустимо е диканята да се кара извън хармана - кремъците се изхабяваха и чупеха.

Сламата се прибира в плевнята с дървени гребла, където се „гъчи”, за да поеме повече…

Зърното се замита с огромни метли на голям куп и триори на ръчна веялка.

От веялката зърното се стича в чували и пренася в хамбарите…

Тук съм се родил!

*