Завърших средното си образование във Френската гимназия и през цялата година до абитуриентският си бал се отдавах на забавления, купони и срещи с приятели. Смеех се, разказвах забавни истории, танцувах в дискотеките и посрещах утрото по барове и кафенета.
Но зад всичко това се таеше тъга и болка от липсата на един човек.
Опитвах се да не мисля за него, да не извиквам образа му в съзнанието си, смятайки, че така ще го забравя по-бързо.
Но се лъжех.
Мартин ми лиспсваше много.
Липсваше ми, когато заспивах вечер и щом отворех очи сутрин. Липсваше ми в онези часове, когато оставах сам със себе си и със спомените по-едно изгубено щастие и отминала любов.
Никой от двамата не се опита да се свърже с другият, сякаш очаквахме това да се случи от само себе си. Просто ставаш една сутрин, излизаш и виждаш, че другият те чака отвън и се усмихва... Красива приказка, но само приказка.
Казват, че времето лекува и притъпява болката и така стана и с мен. С времето спомените утихнаха и се оттеглиха някъде ...