Може би някой ден...

Нощите с теб… Нежен ураган от чувства. Хиляди светлинки, светещи в сърцето ми…

Онези нощи… Достигнахме отвъд вселената. Сляхме се с вечността. Докоснахме се до звездите…

Вървяхме сами през мъглата... Наоколо нямаше никого. Беше тихо. И ние също мълчахме, крачейки по пътя, не осъзнавайки необратимостта на събитията. Защото чак след време разбрах – аз никога няма да съм същата…

Но… мъглата изцяло ни погълна. Листата на дърветата окапаха и ветрове задухаха в душите ни. 

Изписахме хиляди думи. Един за друг. И отново сме на пътя. Това между нас все още си стои. Недоизказано. Неизживяно. Като романа, който започнах, но така и не довърших. Като любовно писмо в бутилка, намерено от човек, който не оценява красотата на словото. Но ти си любимата история, която стои на нощното ми шкафче, и която препрочитам всяка нощ. Защото с теб сме заедно. В най-цветните мечти и най-нежните ми сънища… 

Може би някой ден и в реалността…