Молитва

Хрущялно-мозъчна се разграждам. И се вкусвам. С вкус на чисто кафе. Пия кафето си без захар. Изчистено-сънено... като неутолим копнеж.

Обичам неутолености. До хиперболизирано синьо. С малки копнежчета наоколо. И мъчности. А златото търси отражение в миглите ми. Като подтисната цялост. Готова да предаде рутинното си всеки момент.

Блазни ме шепотното, първичното... и тигровият инстинкт. Ще ме зазидаш ли между четири? Стени? Очи? Сезонности? Обичам полифонични тонове. Като усет. Или макет. Ще създадеш ли макет на личностите, вплетени в моя сюжет? Възпей хедонистичното ми начало. И всичко що е блян. Саботирай духовната ми надпревара с онзи, който не е прям...

Изричай ме във стъклописи. И ме жадувай - блуждаещо синя. Помни във мен сетивата и ме отричай - музикална робиня.

Спрях да се виждам в блондиненото. И в изгорялото русо. А жената била родена от гарванов дъх... и песен, носталгично изпята за морската пяна и преходно украсена... с молитви за плодородие - на есен.

Ще пожънем ли своята младост? Закъсняла. Обрулена. С морни краски. И безукорно внедрена... във всичко неусетно отминало. Обречи ме. На максимални изживявания (и цветност в усещания за разкош). Истинността ми не е измерима в проценти. А в неугасващо съграждаща любов.

Кога ще ме настигнеш в лудостта ми? В оная лудост - себеотричаща и завещана... ненасилена да съм и няма... с оная мощ на опростителя, след поредната изтляна нощ. Освети лицето ми с неопороченото... сега аз светя, а мислех за упадъчно светлото. И как то се преражда във зов.

Обвий ме с отломките на призрачното. Онова, което и с взиране не се долавя. А с пясъчно-сив обектив. Ще съумеем ли да опазим искреното? В низ от раздираности и сънища с банален мотив?

Тази вечер ти се явявам. До болка позната. В курсив. Предпочитам да съм цитирана. Упомената. В кошмарно-бездънните откровения. На някой загиващо искрен. Покрусен. Жадуващо-плътен. Но жив!