МОЛИТВАТА, КОЯТО МИ СПАСИ ЖИВОТА

В далечните години на моята младост, когато работех в Либия, преживях, може би, един от най-странните епизоди от живота си. То, сред пясъците на африканската пустиня, може да ти се случи какво ли не, но тази случка наистина е за разказване.

  Работех към свързочния департамент на полицията в Бенгази. Такъв ми беше договорът.

 Един ден ме извика шефът на управлението и ми нареди да замина за град Бейда; 

оттам се обадили, че имат проблеми с радиовръзките. Обикновено пътувах из страната със самолет, щото дестинациите между населените места са големи, но за по-малки разстояния предпочитах да ползвам кола. Считах го за по-безопасно.

 До град Бейда има-няма 200 километра. Щяхме да пътуваме по прочутата магистрала, която свързва Тунис с Египет, правена навремето от италианци. Бяха ми казвали, че на нея, близо до град Бейда се намира най-високият виадукт в Африка и наистина бе така: намерих го на картата, където пишеше, че от основите на двете подпори на моста до върха им височината е 384 метра, а дължината му над пропастта около 400 метра.

 Когато се наложеше да пътувам по работа, обикновено с мен идваше един много симпатичен лейтенант. Беше приятен като човек, говореше разбираем английски език, бъбрехме си по пътя, даже бяхме станали нещо като приятели.

 Този път обаче, шефът на департамента, полковник Ахмед каза, че лейтенант Халил е зает и че ще пътувам само с шофьора. Казвал се Мустафа.

   След два часа служебното пежо вече летеше по магистралата за Бейда. Шофьорът, един необичайно спретнат полицай, около петдесетгодишен арабин, се оказа приказлив, като доста добре се справяше с английския език.

 Времето беше прекрасно, пътят широк и удобен, не мръднал от страхотните африкански жеги, понеже, както ми обясни Мустафа, покритието било смес от асфалт и бетон. От лявата страна на пътя се виждаше морето, а от дясно се мяркаха невзрачни пустинни храсталаци. Пристигнахме без проблем. За около час отстраних повредата и поехме обратно към Бенгази. Когато наближихме виадукта, който наистина бе страхотно съоръжение, помолих Мустафа да спрем, за да го разгледам. Той каза, че няма проблем, щото след малко, точно в 6 часа след обяд му била молитвата. Забравих да кажа, че през цялото време ми говореше разни неща, включително и това, че е палестинец, че имал многодетно семейство - шест деца - че либийците са мръсни, мързеливи и долни като хора, но останал тук, понеже в Палестина се водело непрекъснато война – ако имало затишие с израелците, то се биели помежду си; разказваше ми и други неща, които или не ме интересуваха, или не разбирах за какво става въпрос. Постоянно повтаряше, че бил набожен и че вярвал в Аллах много. И че не либийците, а Аллах му помагал. От нямане какво да кажа, щях да се пошегувам, като го попитам дали Аллах му дава заплатата, но си замълчах, щото от нашенци знаех, че арабите са отмъстителни, ако ти нямат страха.

  Мустафа спря пежото в единия край на виадукта, аз слязох и тръгнах по моста, зяпайки морето от огромната височина. Гледката наистина бе страхотна. Отидох до средата на моста и хвърлих поглед в пропастта. Въпреки че перилата бяха метални и както изглеждаше солидни, не се дори опрях на тях от страх да не са изгнили. Все пак бяха изминали около четиридесет години от строежа. Позяпах още малко и тръгнах да се връщам. Мустафа беше постлал килимчето, коленичил бе и се молеше съсредоточено на неговия си господ. След около десетина минути свърши, прибра килимчето, дойде при мен и запали цигара. Взирайки си в далечината на морската шир, която блестеше като позлатена от лъчите на залязващото слънце, каза:

 - Сър, бях решил да те застрелям.

Погледнах го с неразбиращи очи, щото мислех, че не чух добре какво каза, но той повтори: - Когато беше по средата на моста, мислех да те разстрелям и хвърля тялото ти в морето, но часът за молитвата беше вече настъпил.

 Този път вече чух съвсем ясно какво ми каза. А и нямаше как - бях само на два метра от него. Машинално погледнах към кобура му и видях, че пистолета си е там и че кобурът е закопчан. За секунди пребледнях. Краката ми се подкосиха. За бягане не си и помислях - къде щях да отида в тая пустош? Мина ми през ума да се метна на пежото, щото видях, че ключовете си бяха още на таблото и да избягам, но се сетих, че той щеше мигновено да стреля и с основание – крадях служебен автомобил. И то полицейски. За беля не се мяркаха коли нито в едната посока, нито в другата, да не говорим за пешеходци. Вече претръпнал попитах:

 -  И защо?

 Каквото и да ти обясня, няма да ме разбереш. Не те мразя, защото не те познавам, но някои неща в нашата религия са по-особени. Както и да е, точно в 18 часа по залез слънце всеки ден се моля на Аллах.

 Въобще не го слушах. Ръце, крака, всичко в мен трепереше. Машинално тръгнах към колата и от нямане какво друго да кажа, рекох:

  - Ще тръгваме ли?

  - О, да! - каза той – Вече може да тръгваме. Видя ли колко е висок виадукта? И как изглежда морето от високо. 

 Целият се тресях, но си давах вид на непукист, щото мисълта, че можех да го гледам сега от птичи поглед беше още в главата ми.

  До Бенгази седях до моя благодетел и си мислех за какво ли не: и най-вече какво правя сред тая пустош с един луд арабин. Мустафа също си мълчеше. Сякаш се връщаме от погребение. Когато влязохме в двора на поделението, от мен се изтръгна такава въздишка на облекчение, сякаш не бях поемал въздух поне час. Вече, смятайки се в безопасност, попитах шофьора:

 - Мустафа, каква бе това което ми каза на виадукта? Наистина ли смяташе да застреляш един непознат човек, хей така без нищо ? Не беше ли някаква шега?

 - Не, сър – рече той сериозен. – Отивайки към Бейда бях твърдо решил, но на връщане, когато се молех, попитах Аллах какво да правя. Той ми каза, че не е време за жертвоприношение сега и че ще сторя грях, ако го направя.

 Заобиколени от полицаи, които пушеха на хлад, продължих:

  - Виждал ли си Аллах?

  - Не - рече той. - Нито Аллах, нито пророк Мохамед съм виждал. Но често си говорим.

   Говорел си с Аллах и с пророк Мохамед?

И, слава Богу - си рекох - че само си говориш с тях: кой знае какво щяхте да направите тримата срещу един ортодоксален атеист.

 Тогава бях такъв – атеист. Сега съм вярващ християнин. Благодарен съм на Господ, че се намеси в моя полза в най-подходящ момент.