Монолог на един емигрант
“От 24 г. Съм в Америка. 24 г. Как звучи само? Толкова много време и толкова малко. Защо напуснах България всъщност? Но това не е важно. Какво не знаехq тръгвайки? Какво не знаех... България. Къде е България? Дали е в сърцето ми? Или просто е само географско понятие? Или с всяка книга на български се докосвам до нея, с всяко предаване по телевизията, с всеки български филм, с всяка родна дума, с всеки звук на български. Ако знаех за САЩ това, което знам сега дали бих тръгнал отново към щатите? Сега децата ми се чувстват “американци” говорят на английски и мислят сигурно на английски. Знаят и български, но като ги попиташ какви се чувстват американци или българи и те отговарят “не знам”. Нито американци, нито българи. Еднакво чужди и на българи и на американци. А аз какъв съм? След 24 г. Господи, какъв съм? Знам, че съм българин. Знам, че това ще умре с мен и никой не може да ми го вземе. За да поговоря понякога с приятели трябва да изминавам над 1000 км. За щатите това не е много. Тръгвам в събота сутрин и в неделя вечер се връщам. За една кратка среща, за няколко часа. С комшиите не говоря много, едно “Здравей” и толкоз. От вкъщи на работа и така всеки ден. Парите не стигатq за да дойда до България. Работя извънредно за да мога да си позволя да дойда веднъж на няколко години. Заплатата отива цялата още като я взема. Верно след това цял месец имам всичко. Но парите са... Няма хора, знам, че и в България са малко, но и тук са малко. Уж се срещаш всеки ден с много хора...”
© Беркант Ибрахим All rights reserved.
