„извинете, колко Ви е часът?”       

„не знам”

„проверете, моля”

„Девет и петнайсет.”

„сутрин или вечер?”

„на обед.”

„ма, моля Ви се! Трябва да знам колко е часът!”

„Един и осемнайсет.”

„ама Вие току-що казахте...”

„тогава Вие попитахте друго. Нормално е при различен въпрос, да бъде даден различен отговор, нали?”

„а... сутрин или нощем?”

„какво сутрин или нощем?”

„сега ден ли е или нощ, Ви питам!”

„ами не знам. Не съм оттук.”

„Вие като Ви гледам и часовник нямате...”

„нямам.”

„тогава защо ми казахте колко е часът?”

„защото Вие настояхте да знаете...”

“пфу. Довиждане.”

„съмнявам се.”

„сбогом тогава.”

„о, я не намесвайте Бог! На него положително не му се занимава с нашите срещи и раздели.”

„мда...”

„това се казва вътрешна хармония...”

„каква хармоника?”

„синя.”
„е, защо пък синя?”

„защото там, отдето ида, хармониките са сини...”

„отде, впрочем, идете Вие?”

„от тук, наблизо.”

„нима? Колко близо?”

„не зная. Не съм оттук. Озовах се на това място, защото ме повикахте.”

„не си спомням обаче защо Ви повиках...”
„а нима това има такова значение, вижте колко хубаво си говорим. ”

„струва ми се, че мълча много отдавна...”

„така е. Но нима това пречи на хубавия, смислен разговор? Мен ако питате, напротив. Напротив. Когато мълчим, научаваме понякога повече, отколкото, ако говорим.”

„да, наистина...”

„това вече е в разрез с моите разбирания за смислен разговор.”

„а колко дълбок?”

„а, няколко сантиметра, нищо сериозно... все пак за какво питахте?”

„ма не може да ми отговаряте, без да сте сигурни, какво Ви питам!”

„нали Ви отговорих, значи може...”

„за разреза питах...”

„за кой разрез?”

„за онзи, дълбок няколко сантиметра.”

„да, спомних си...”

„нима?”

„не съвсем... но защо тъй дразнещо задълбавате в ненужни детайли!?”

„детайлите са нужни... дяволът е в детайлите, Вие знаете...”

„казахте това просто така. Първото няма нищо общо с второто”

„може да продължим тъй, ако Ви е угодно.”

„светло синя подаръчна хартия с бели мечета по нея.”

„моля?”

„морков.”

 „добре ли сте?”

„в зависимост от възможностите за левитация над Небивалата Земя, днес или утре... най-късно вчера.”

„ама какво Ви стана тъй изведнъж?”

„казахте, че може да си говорим безсмислици в случай, че ми е угодно и аз сметнах за уместно направо да започна, за да не губя ценното Ви време.”

„откъде Ви дойде на ума, че времето ми е ценно?”

„ами започва да ми се струва, че бързахте за някъде в началото...”

„в началото ли? А в кое начало по-точно, моля?”

„в самото начало.”

„а, в самото начало, най-вероятно е било въпрос на ценно време да се родя, преди да е станало твърде късно...”

„най-вероятно... аз все пак имах предвид началото на нашия разговор.”

„да... тогава аз бързах... за... някъде... но за къде, уви – не мога да си спомня.”

„обикновено се бърза, заради самото бързане. Отдавна никой не помни за къде, всъщност, бърза... обаче бързат. Сякаш времето би се свършило.”

„а не би ли?”

„би. Ако се скараш с него и то реши да си тръгне преди Краят да е дошъл...”

„особено като се знае, че краят в повечето случаи върви много бавно, заради ревматизма в ключицата си...”

„добре е още да се знае, че Времето въобще не обича да се опитват да го гонят. То държи винаги да е първо в дългото бягане с препятствия и ако се опитваш да го догонваш, то, чисто и просто, те нокаутира с пета в брадичката. Но ако съвсем не държиш да се качиш на стълбичката, все ще се уредиш с някоя поощрителна награда.”

„вижте, приятно е тъй да си говорим, но...”

„ако е заради това, че аз много се разприказвах, може да млъкна...”

„не, това не би било в природата Ви.”

„щом казвате...”

„наистина, това продължи твърде дълго за една най-обикновена сцена от мозъчната ми налудничавост... Вас, впрочем, има ли Ви наистина?!”

„истините на хората са различни... а и зависи колко наистина... и кое е наистина и кое – не. Въобще това е твърде сложно...”

„усещам, че Ви губя... говорете по-силно, моля!”

„фантазирайте, обувайте си топли чорапи и никога не оставяйте нищо недо...”