Ленка Черната беше едра жена - не само че имаше едър кокал, но и беше доста пълна. Наричаха я Черната, за да я различават от Ленка Русата. А и беше с гарваново черни коси, матово лице, изпъстрено с лунички и бенки, и с много, ама много черни очи - винаги усмихнати, блестящи и движещи се, толкова подвижни, че те караха да ги следиш и да не откъсваш своите очи от тях. Тя ме впечатляваше и с това, че ходеше леко и бързо. Наблюдавала съм я как играе ръченица - с леки, меки стъпки, без да отскача много. Притежаваше живост и жизненост, които не са особено характерни за едрите хора.

          Нушка, дъщеря й, приличаше на нея, но за четиринайсетте си години изглеждаше чудесно: нито пълна, нито слаба, а жизнеността и пъргавината й създаваха впечатление за грациозност, въпреки че имаше изгледи да наедрее като майка си. И винаги с неизменната усмивка в очите и на устните.

          Срещахме  ги къде ли не в квартала - или и двете, или поотделно. Бяха общителни, познаваха много хора и много хора ги познаваха.

          В семейството имаше още един човек - Йосиф, или Йоши - съпругът и бащата. Малко хора го бяха виждали. Знаехме само, че  е инвалид. Седи си вкъщи, но където беше Ленка, беше и Йоши:

          - Моят Йоши има златни ръце. Днес като е направил една баница, пръстите си да оближеш. Мммъ... Я да вървя, че наближава обяд и Нушето ще се върне от училище.

          Тръгва, а ти си мислиш за вкусната баница, която я чака вкъщи.

          .   .   .

          - А днес моят Йоши окоси тревата около къщата. Беше избуяла от дъждовете. Сега и цветята сякаш се усмихнаха, иначе бяха задушени и се губеха в зеленото.

          О, дали и аз да не почистя малко двора, че и моите цветя са потънали в тревата.

          .   .   .

          - Златни ръце има моят Йоши. Имаме един стол, останал от нашите. Харесваме го като спомен, а и защото е удобен. Но нещо се беше поразклатил, та вчера Йоши го потегна - стана като нов и пак се надпреварваме кой да седне на него.

          .   .   .

          - Никой не може да направи киселото зеле като моя Йоши. Вчера изми и попари кацата, а днес ще реди зелето. Искаш ли да ти дам като стане?

          .   .   .

          - Ей, хайде да те заведа у нас да опиташ баницата на моя Йоши. Не, не няма да се забавиш, та ние сме на една пряка оттук. Ела, Йоши ще се зарадва.

          Не можах да откажа и тогава видях Йоши. Седеше пред прага на къщата, припичаше се на пролетното слънце и преливаше от стола. Ако Ленка беше пълна, то за Йоши не знам какво да кажа - даже дебел е малко. Усмихна се приветливо и щастливо.

          - Ленке, ще почерпиш гостенката с баничка, нали?

          - Разбира се, Йоши, стига само съм й говорила за нея.

          Баницата беше хубава, но аз и досега се питам, Йоши ли вършеше всичко, за което говореше Ленка. На мен ми се струваше, че той не може и две крачки да направи. Знам ли!

          _   _   _

          После се попиляхме. На мястото на част от къщите с дворчета издигнаха жилищни блокове. Аз се преместих в друг квартал. Веднъж срещнах Нушка: "Здравей... здрасти... как си...". Беше станала учителка, омъжила се, имаше две деца. Не беше напълняла - добре изглеждаше. Покани ме:

          - Слушай, защо не ни дойдете на гости? В събота и в неделя ще бъдем в селската къща. На 15 километра е от града - няма и половин час с кола, има и градски транспорт, ще ти обясня. Да знаеш какви златни ръце има моят Ивчо...