Моят приятел ученият

Помня го от първи клас. Имахме час по трудово, трябваше да дойдем с малки дървени станове и да тъчем с вълнен конец. И, докато грижливо прехвърлях конеца от един ред на друг, той ме дръпна за рамото. Учудих се – работата изискваше не само съсредоточаване, а и напрегнат труд. Пък той…

Учителката беше отишла до съседния кабинет, никой не ни надзираваше, всички бяхме съсредоточени, а той… Той си хапваше баничка. Кога беше свършил, че и отишъл до лавката, и взел закуска без опашка,преди да се появят страшните четвъртокласници…

Погледнах към чина му. Върху малко метално скеле лежеше станът, една игла танцуваше по опънатите конци, а на кръглото вретено, взето вероятно от баба му, се навиваше шарено килимче.

Получи пчеличка за него. Учителката дойде, когато работата беше привършена, не видя сътворената от него машинка и остана доволна от тъкаческите му умения. На мен сложи плюсче за старанието…

И така – година след година. Химичката беше очарована от интереса му към предмета, но стоеше на нокти, когато той поискаше да направи опит. Биологът се шашардиса, когато моят приятел, вместо да реже жабата, взе, че й присади криле от намереното на улицата мъртво врабче и из стаята се понесе зелен метеор. Който падна накрая – добре, че Гената хулиганът си носеше прашката в джоба. А за физиката да не говоря… Какви ли не дийстващи модели не направи. Накрая училището се гордееше с прекрасния си кабинет, където можеше да се демонстрира даже работещ атомен двигател…

Заради което пристигнаха едни строги хора в костюми, поговориха с родителите на моя приятел и те се преместиха в столицата, където за него беше проведено специално обучение.

След като завърших висшето си, и аз останах там. Срещнах го случайно, после срещите зачестиха, старото детско приятелство се разви – виждахме се през няколко дни, говорехме си за какво ли не, само заобикаляхме темите за работните си места… Само веднъж спомена нещо за откритията си в далечен сибирски град, но после и това подминаваше.

Един ден той наруши  правилото. Пиехме кафе у дома, на масата имаше и торта – той си падаше по сладкото, когато моят приятел взе ножа и ми го подаде. Поиска да го мушна с него в ръката. Зяпнах шашардисан, отпуснах ръка. А той се засмя и… заби ножа в дланта си.

Всъщност, не заби. Защото ножът отскочи. После го насочи към окото си. И, докато хлъцна, ножът просто се плъзна по немигащото око…

Обясни ми. Сътворил машина на времето. Отнасяла го където иска и когато трябва – можел дори при сътворението на планетата да бъде зрител. И, понеже е предпазлив – измислил специални мехлеми, превърнали тялото му в бронирано. Снаряд да го удари в гърдите – сплескан ще падне.

Та сега избирал кога и къде да отиде, какво да види. Защото историята е огромна, планетата също, а интересът му… Просто необхватен.

Приказвахме си, разпитвах го.

После тойси тръгна, обещавайки да ми се обади в сряда…

Не се обади. И в четвъртък. В петък отидох до жилището му. Не можеше да се разбере кога е изчезнал – всичко си беше объркано, разхвърляно, с лек загар от прах. Типично ергенско жилище.

Само на бюрото лежеше листче. Прочетох написаното:

0

753 г. пр. н. е.

490 г. пр. н. е.

451 г.

680 г.

1492 г.

А отдолу, между две въпросителни – ?Големият взрив?…