Моят свят

В една от онези загадъчни вечери, когато вятърът отронва първите жълти листа на дърветата и природата, загубвайки лятната си буйна красота, започва метаморфоза към омайната нежна прелест на есента, аз бях сама. Взирах се в белотата на топлото мляко, което чакаше да бъде изпито, както всяка вечер досега. Но нещо ми липсваше и реших да прибавя лъжичка мед и щипка канела. Отпих от чудната напитка и сякаш амброзия ме изпълни с нова, божествена сила. До сутринта в главата ми вече беше забъркана каша. Спомени, реалност и фантазия бяха събрали за мен малките чудеса на деня и чаках само някого, на когото да ги разкажа.

         Събудих се по-весела от всякога и веднага се втурнах да търся розовите си детски очила с форма на сърца. Погледнах през тях, но не издържах и минута. Слънцето не ме заслепяваше с усмивката си, белите пухкави облачета, пръснати сред синия лазур, не бяха същите. И всичко беше розово - светло и тъмно, но само розово. Тогава захвърлих старите си очила и излязох от вкъщи, за да се полюбувам на пъстротата на света.

         Вървях по улицата, напълно забравила, че днес е понеделник и трябва да съм в училище. Внезапно дочух странен шум на скърцащо, полусчупено колело. Обърнах се и видях как момче с патерици лежеше безпомощно на асфалта, а колоездачът (беден клошар) отби встрани и падна на земята. Едно кашонче, пълно с всякакви неща, събирани сякаш от „нищото", се бе обърнало, а съдържанието му беше пръснато. Наоколо все още нямаше автомобили. Само един остър и пронизващ шум от бързо ходене с високи обувки. Съседката от моя блок отново закъсняваше за работа, но изненадващо този път спря. Докато клошарят помагаше на момчето да се изправи на крака, тя започна да събира пръснатите по шосето неща. А до нея лежеше изпадналата от колелото верига, заради която се образува нова, много по-ценна друга - веригата на доброто. Тя събра хората на забързаното сиво ежедневие, за да сътвори малко чудо, заради красотата на сърцата им.

         Събудена за нещо ново, продължих пътя си, като вече си спомних, че закъснявам за училище. Отидох точно за голямото междучасие. Из целия двор ехтеше песента „Бяла роза" на Славка Калчева. Едно огромно пъстро хоро събираше ученици и учители. Те всички обичат българското! Плетеница от потропващи крака възраждаше танци от минали времена. Усмивките грееха на лицата им, понасяха се високо и засияваха като свещен ореол над сградата. Те бяха нейният дух - нейното настояще и бъдеще, които пазят упорито сакралните ценности на миналото.

          Не усетих как учебните часове се изнизаха, звънчето би и като рояк от пчели всички зажужаха по коридорите. А моето малко пътешествие все още не беше свършило. Реших да се поразходя в Дунавската градина и да помисля малко за новата красота, която виждах. Пътят ми минаваше покрай древни римски разкопки, където учудващо се бяха събрали стотици хора. Любопитството ми надделя и останах да видя какво всъщност става. Вееха се български знамена, а няколко постера ми разясниха за какво е всичко това. Малки и големи изразяваха своя мълчалив протест. Сред тълпата била пусната мълва, че нова сграда ще бъде построена на мястото на вековната римска базилика. Духът на българина обединил всички да се борят, макар и мълчаливо, да съхранят историята и за да не позволят прогресът да унищожава корените на нашето минало.

         Удивена от случилото се досега, продължих да вървя към дома на моята баба. Исках да разкажа на някого това, което преди гледах, а сега вече виждах. Исках да усетя топлата и прегръдка и подкрепа, че съм права, че светът е пълен с красота. За жалост моята баба беше болна, но въпреки това, след като ме изслуша, тя ме заведе в близкия дом за деца (сирачета). Аз вече познавах някои от тях и те ми разказаха, докато играехме заедно, за дарението, което получили преди седмица по случай началото на учебната година. За всички имало по една книжка, нова чанта и обувки и един шоколад. Разглеждайки новите им придобивки, усетих как едно малко, може би 5-годишно момиченце протегна към мен ръка, за да ме почерпи с парченце шоколад. Изненадана го попитах:"Още ли пазиш това малко лакомство?", а то ми отвърна:"Аз го разчупих и за всеки ден оставих по парченце, за да имам нещо сладко до следващото дарение."

         Тези чисти, искрени сини очи и тъжната детска усмивка запечатаха в съзнанието ми думите на малката Зорничка. Само едно изречение ме приземи и остави в мен толкова различни емоции. Възторг и възхищение се смесиха с жалост и съжаление.