Моята душа
Чувстваш се ужасно? Нали? Няма нужда да ми отговаряш, знам отговора. Мислиш си, че при теб е най- зле. Грешиш.
В мен има толкова тъга.
Тя се събира, събира, аз се опитвам да го крия, да го навра в най-тъмната част от душата си, да го натъпча, да го смачкам както мачкам целофана от дъвка, да го затрия там някъде в тъмнината и да се надявам ТО да не изскочи от тъмната си дупка.
То е някакво нещо оприличаващо моята тъмна половина. Да, и аз си стоя в тъмна стая, осветлението е изключено и там в тъмнината блестят само двете отражения, които са сълзите на моята празна, куха душа, а в гллавата си чувам скърцането на острие, символизиращо болката, която надминава психическите и физическите бариери на допустимото. Докато лилави пламъци горят около мен и правят живота ми една непрестанна болка, всеки миг и всяка песъчинка, която пада в стъклото на моя пясъччен часовник е като болезнена игла, която се впива бавно, но сигурно в гърлото ми. Да, това е ТО или болката, която прилича повече на същество, което сякаш ме изяжда отвътре, гризе като малка мишка, гризе, гризе и се чува само едно глухо скърцане, като на стериопор. Тя е като кариеса в зъба - яде все по-навътре и по-навътре. Зъбът става черен и постепенно той, кариесът го завзема. Трябва да се извади и ако се досещаш, зъбът е моята душа, а кариесът - болката в нея.
© Вероника All rights reserved.
