Моята история за нашата среща

Моята история за нашата среща

Вървиш си сама по улицата... Мъглата показва и състоянието на ума ти - напълно неясна мисъл, която както влагата прониква във всички кътчета на съзнанието ти - човърка и наводнява застоялата сила на ума ти... Вятърът преминава през тялото ти, пронизва душата ти и отнася със себе си малко по малко пламъка на живота ти... Винаги си била устойчива на студа, но този път имаше нещо, което срина съпротивата ти към ниските температури... Не знаеш какво е, но аз мога да ти кажа... Нещо загадъчно... нещо, което няма как да се види или докосне... То е онова, което е сринало съзнанието ти... не те оставя да заспиш... Онова, което те кара да се напиваш във всяка друга такава мрачна нощ... това, което даваше и отнемаше вкуса на живота ти... то е твоя сянка, която те преследва неотлъчно... Това е самотата... Студена, бездушна... носеща единствено несекваща, безпощадна и агонизираща смърт... Виждаше отражението й, когато се погледнеш в огледалото... Виждаш я и сега - всяко дърво е далечно, недостъпно и отхвърлено от другите... точно като теб самата... Сякаш вятърът сега те избягва... Заобикаля те и студа... Дори светлината вече не е насочена към теб - няма я твоята сянка... Но самотата все още е с теб... макар и в сърцето ти, все още властва над душата ти, погълнала е съзнанието ти... бушува из тялото ти и си играе с теб... И изведнъж... нощта стана още по-тъмна... а мъглата сякаш реши да ти покаже колко силна може да бъде тази убийца - самотата... Чудиш се какво става ли? Защо изведнъж вятърът се усили - става ти все по-трудно да дишаш... сърцето ти прескача, ала душата ти тлее... тлее... и продължава да тлее... единствена, неповторима, стояща в безпощадния и смразяващ огън на самотата... Смразява сърцето ти, а душата ти изгаря на клада, построен от убийцата... Но ти не се предаваш - прибираш се към своя приятел, ала неговите ласки те карат да искаш отново да излезнеш навън... Ти така и правиш... Започваш да ходиш - безцелно, неориентирано и сякаш безсмислено... Търсиш нещо... Не знаеш какво, но аз мога да ти кажа... То няма мерна единица... Не се вижда или докосва... Но силно се усеща... Може да те накара да се самоубиеш или да не искаш никога да умреш... И докато се чудиш какво е... Напълно неочаквано някой се блъсна в теб... а може би ти в него...Но какво точно стана в този момент... Дори ти самата не можа да разбереш... Заледените окови на сърцето ти бяха разкъсани от горещия му поглед... По мозъка ти отново се засилиха импулсите на живота... А душата ти сякаш за момент успя да излети до небесата и с гръм и трясък, разрушавайки всеки спомен от самотата, се върна в тялото ти! Но кой е той? Откъде се появи? Защо и той е в това изоставено дори от Бога място... ? Всички въпроси, всички думи и движения сякаш се изпариха, когато той реши да ти се извини... Попита те дали си добре... а ти просто стоиш, онемяла... обезумяла... но най-важното - променена! Сега Слънцето грееше в очите ти, бурята се превърна в ситен топъл летен дъжд... а вятърът вече те галеше по лицето, носейки аромата на нещо ново... Какво е то? Май не знаеш... Но аз мога да ти кажа... Ти го търсеше, имаше нужда от него... всяка вечер се молеше да го имаш... Но така и не разбра как да го наречеш... В онзи момент не само ти бе променена... Аз също се промених... Още като се сбълскахме, имах чувството, че нещо огромно се издигна и изпари... олекна ми... така сякаш досега не бях жив... Не бях и предполагал, че сърцето ми може да бие така свободно, без да сковава гръдния ми кош... За мен, след като погледнах в очите ти, за да ти се извиня, животът започна... на нова страница... с нов шрифт... Но най-важното - с нов аромат... Сега вече знаеш как се нарича това, за което си копняла... това, за което хората биха убили и без което биха умрели... Това, скъпа, е Любовта! Чиста, хармонична, красива, ненаситна, изящна, но най-важното - моята любов към теб! Обичам те, Цени!♥