Nick Dracula – My confession

    Поглеждам огромната кръгла луна и ледени тръпки пробягват по цялото ми тяло. За първи път от десетилетия я виждам такава. Сякаш всеки миг ще се пръсне от напрежение. Нощта не е особено приятна за разходки, защото всеки момент може да завали, а студът е направо ужасяващ. Странно е, но за първи път от страшно много време усещам едно чувство, което го бях забравил. Страх!!? Да, аз се страхувах. Страхувах се от това, което го бях избягвал много-много години, но с което се сблъсквах всеки мой ден и то по най-бруталния и жесток начин. Става въпрос за СМЪРТТА. Бях забравил, че един ден може това да сполети и мен. А може би и никога, но това НИКОГА утре щеше да настъпи. Сега се сещам, че в онази нощ, в която го разбрах, беше същата като тази – студена, мрачна, зловеща и с огромна кръгла луна. Спомените минават като кино-лента пред очите ми. В началото има мъгла! Забравил съм почти всичко от зората на моето съществуване. ЗОРАТА! Мамка му, не помня кога за последен път съм споменавал тази дума. Дори бях забравил как изглежда изгрева.

     Още от дете в мен започнаха да се оформят някакви възгледи и разбирания за живота, които щяха да се окажат решаващи за моята съдба. Бях едно от най-непримиримите деца и често се биех с другите. Разбира се, че винаги ме спукваха от бой и ме малтретираха по най-жестокия и безкрупулен начин, за който тогава се сещах. А пък „другарките” (даже и няколко години след падането на комунизма обръщението „другарю” или „другарко” все още се използваше) не оставаха по-назад. Имало е и случаи, в които са ми разранявали задника със тръни. Може и да ви се струва невероятно, но това е истина. Късах се от рев, но това не помагаше. Тогава се научих да мразя до болка. Бях малтретиран от разни индивиди от ромски произход или така наречените „цигани”. Чувствах се като улично куче. Тогава може би и в мен се появиха първите симптоми на расизъм. Незнам как бих се определил в тогавашните ми години, но в сравнение – един пълен аутсайдер беше като супер фаворит пред мен.

     Тръгнах на училище и там си намерих истински приятели, но проблемите ми така и не престанаха.  Срещнах хора, които така силно ги усещах като част от мен, че прекарвахме почти цялото си свободно време заедно. Така както и аз, те също гледаха на малцинствата с презрение. Бяхме се захласнали по „Моята борба” на Адолф Хитлер и я прочетохме още на 7-годишна възраст. Имахме си и проблеми с джипситата и това разпалваше още повече етническата омраза у нас. Освен това си имах и малко по-лични проблеми, т.е. такива, които касаеха мен, а не приятелите ми. Става въпрос за тотално „игнориране” от страна на останалите. Никой не ме вземаше на сериозно, всички страняха от мен, подиграваха ми се за щяло и нещяло и ме караха да се чувствам като боклук. Годините минаваха, но живота ми почти не се промени. Казвам „почти”, защото редом с неприятните спомени, имах и доста приятни. За разлика от много мои връстници, а и изобщо от доста хора, загубих така наречената „девственост” на доста ранна възраст. Спомням си, че това се случи, когато съм бил в 5-ти клас. Не, че съм разбирал, какво точно става с мен, но знаех, че това което правя ми доставя върховно удоволствие и не исках никога да свършва. Момичето не беше нищо специално, а просто поредната курва. Тя ме научи на толкова много неща в секса, че цял живот ù бях благодарен, защото ако не беше тя, може би дълго време щях да си остана неопитен и пълен задръстеняк. От тогава нататък, живота ми потръгна по-леко. Проблемите намаляха, но не изчезнаха. Но стига за тях!

     Не знам какво се случваше с мен! Изпитвах някакво огромно удоволствие да гледам как някой страда. С „моите” хора сме убивали животинки и сме ги принасяли като жертвопринушение на някакви си наши измислени божества, а може би и на Сатаната или на някой друг.  Убивали сме котки, кучета, плъхове, птици и т.н. Мечтата ми беше да убия човек и това ми се бе превърнало във фикс-идея. Гледах филми с убийства, кръв и насилие и това ме караше да се чувствам страхотно.

     За първи път чух за вампири някъде в 6-7 клас и естесвено, че ставаше въпрос за граф Влад ΙΙΙ Дракула от рода Тепеш, но не помня как точно стана това. От тогава много се запалих на тази тема и не изпусках филм за вампири. Бях изгледал всичко на тази тема на DVD в градчето, където живеех и тогава си мислех, че знам много неща за тях, но няколко години по-късно се уверих, че знанията ми за тях са били нищожни. Мислех си, че знам много, но все още незнаех нищо за тях! В 10-ти клас чух за първи път за Лестат, за Таламаска и интереса ми пламна още повече.

     Дори и не предполагах, че съдбата ми бе отредила нещо изключително и живота ми щеше да се преобърне с главата надолу. Няколко дни преди съдбовната нощ бях наранен жестоко от момичето, в което бях лудо влюбен. Най- добрите приятели тогава бяха Мира, Александър и Джесика. И въпреки, че много ги уважавах и обичках, аз се чувствах някак самотен и неразбран от света. Докато не настъпи Съдбовната нощ!

     Беше доста късно през нощта, когато се прибирах сам след един купон. Минавах близо до една пейка, когато някакъв шум привлече вниманието ми. Загледах се към слабоосветеното място и забелязах, че на пейката има някой... или нещо, което бе вторачило поглед в мен и ме гледаше доста странно. За миг почувствах някаква сила, която ме теглеше нататък, но бързо се овладях, отвърнах поглед и продължих пътя си. Не бях направил и крачка, когато чух зад себе си глас: „Искаш го, нали?” Аз се обърнах изненадано и озадачено назад и погледнах онзи. „Копнееш за това от дълго време насам и дори си си вманиачил, че си такъв, нали?” – продължи той, без да ми даде право на отговор. „Ставало е въпрос за теб на няколко пъти на Върховния съвет. Аз лично те наблюдавам от няколко месеца на сам и очакванията ми се оправдаха. Готов ли си да бъдеш един от нас?” Аз го гледах доста учудено, но с изумение установих, че не изпитвах и частица страх. Просто едно безумно спокойствие бе обзело цялото ми тяло. „За какво говориш?” – изумих се аз. Той се изправи, приближи се до мен и ме погледна в очите. Светлината бе излючително слаба, но ясно различавах очите му. Да, те бяха пурпурно червени. „Имам позволението от Върховния съвет да те привлека в нашите редици, но само с твое съгласие.” – каза той, после внимателно се огледа и продължи. - „Само дано не съм си губил времето напразно!” Вече знаех, че този пред мен НАИСТИНА беше вампир. Този миг го чаках дълго време, но не смятах, че някога щеше да ми се случи. „Да, искам да ме направиш вампир!” – отвърнах аз. Той ме погледна хладнокръвно, сякаш очакваше да кажа това и рече, че един ден ще съжалявам за това мое решение, че живота като човек е най-ценния дар на света и ще загубя много ако наистина приема, но трябва да реша още сега. Това и аз го знаех пределно ясно, но такава възможност се падаше по-рядко и от веднъж в живота. За това въздъхнах и тихо прошепнах: „Давай!” Той се приближи до мен и сякаш усети как сърцето ми щеше да изхвръкне от вълнение. „От този момент нататък ти се разделяш с най-ценното, което притежаваш! То ще бъде там, но ти никога вече няма да го усетиш как бие! Запомни това чувство и този момент завинаги, защото рано или късно ще поискаш пак да бъдеш човек!” Той впи зъби във врата ми, а аз усетих как някаква безумна наслада обхваща цялото ми тяло. Грабна ме някакво силно опиянение и ме тръшна на земята в екстаз. Онзи ме погледна и каза нещо, което не успях да чуя. После сряза вената на ръката си, допря я до устните ми и усетих как малки капчици кръв се стичат от ръката му. „Пий или ще умреш!” – каза ми той. В този миг усетих безумен страх, но отпих няколко капки кръв. В същия момент някаква чудовищна жажда ме обхвана, аз грабнах ръката му и стръвно засмуках пурпурната кръв, която се стичаше от вената му. Той ме гледаше хладно и след секунди дръпна ръката си и извика: „Стига! Трябва да се контролираш.” Изведнъж започнах да се гърча в нечовешка болка на земята и да усещам как от вътре сякаш се разкъсвах. „Не се безпокой! – каза той. – Сега тялото ти се приспособява.” Няколко секунди по-късно болката се изпари, надигнах се бавно, но вампирът го нямаше. Огледах се плахо и си отидох у дома.

     На следващия ден с изненада установих, че не съм вампир, тъй като слънчевата светлина не ми вреди. Бях на кафе с една елитна ученичка, но дори не можех да се позная. По принцип си общувам много свободно с  момичетата, но сега беше някак различно. Преди никoга не ми се бе случвало, но след срещата тя ми предложи да отидем у нас с ясен намек за чукане. Отказах любезно с предлог, че имам неотложна работа и побързах да се прибера. Бях като гипсиран. Какво по дяволите ставаше с мен!!! Не можех да с позная. Отказвах предложение за секс.

     Вечерта с бандата се събрахме, обсъдихме емоциите от снощния купон и трябваше да измислим какво ще правим. Когато слънчевата светлина съвсем се скри, аз усетих силна жажда да гори устата ми. Знаех естествено, че не ми се пие вода и това ме притесни изключително. Чувах пулса и тътеба от сърцата на другите и усещах как изгарям от желание да се нахвърля върху някого и да му изсмуча част от кръвта. Овладявах се изключително трудно. Рано или късно трябваше да им го призная. Поне на тях! За това реших да го направя още тази нощ. Проблема беше, че не знаех как да го сторя. Събрах смелост, но реших като за първо време да кажа истината само на един човек. Човекът, заради когото се лутах между любовта и омразата, между истината и лъжата, между радостите и сълзите... Поне се надявах този човек да ме разбере и да не ме предаде... за пореден път. Извиках Джесика настрани и й разказах какво се бе случило с мен предишната нощ. Отначало тя естествено не ми повярва, но успях да я убедя. Беше вцепенена.

    Тя ми обеща, че няма да каже на никого, а и така ми се струваше по-добре. Но жаждата продължаваше да ме мъчи. Не издържах и реших да сторя нещо. Някъде след полунощ стоях в мрачните сенки на един парк с ясното съзнание, че ще отнема живот. Незнах как точно ще го направя, но вярвах, че инстинктът ми няма да ме подведе. И не сбърках... Всичко стана много бързо и хладнокръвно. Усещах как свежа кръв се влива във вените ми и усещах безумна наслада. И най-важното – жаждата ме напусна.

    След тази случка побързах да се прибера. Първото нещо, което ми направи силно впечатление беше, че ключът ми не влизаше в ключалката на вратата. Учудих се и позвъних на вратата. Поразих се, когато отвътре ми отвори някакво непознато момиче, което не бях виждал никога през живота си. „Какво има?” – учуди се тя. Аз не казах нищо, просто се обърнах и излязох от входа.

    Дълго време стоях замислен на пейката зад блока. „Какво по дяволите се случваше?” В този миг го зърнах отново. „Объркан си, нали?” – рече ми той. -„Идвам да те видя!” „За какво говориш?” – изумих се аз. „Ето как стоят нещата!” – въздъхна моят създател и продължи. – „Името ми е Магнус, французин съм по народност, но владея повечето езици от Източна Европа. Както аз снощи те направих един от нас, така и с мен се случи същото през далечния XV-ти век. Моят създател бе Първия. Така наричаме Върховния вампир. Никой не знае истинското му име, а и дори той не си го помни. Може би е роден към 3000 години пр. Хр. Той ми каза същото, което аз ти казах снощи. Реагирах също като теб...”  „От къде знаеш за мен?” – прекъснах го аз. Магнус ме погледна със смразяващ поглед и отвърна: „Наблюдавам те от няколко месеца насам и с всеки изминал ден подозренията ми се оправдаваха. Сигурно се питаш за какво говоря?! Ще ти кажа... Според мен ти си Избрания. Този, който ще сложи край на вековната война между вампири и върколаци. Виждам, че си учуден. Но дълбоко в себе си разбираш за какво говоря. След известно време ще ти обесня по-подробно всичко.” „Какво се е случило с дома ми?” – попитах аз. „В мига, в който ти взе своята първа жертва, живота ти коренно се преобърна. Твоето място в обществото веднага бе заето от друг човек. Ти завинаги си заличен от съзнанието на хората, освен... освен ако преди това не си споменал на някого за това, което ти се случи.” Аз изстръпнах. В този момент се почувствах най-самотния и отхвърлен човек на света. Мамка му, та аз дори вече не бях човек. „Когато дойде момента, ще те намеря!” – каза ми Магнус и изчезна в нощта.

   Аз също реших да изчезна от света. Реших да ограбя няколко богаташи и да се установя някъде. Това не беше проблем за мен. Установих, че притежавам много нови качества и повечето ми сетива бяха силно изострени. Времето течеше безмилостно бавно... Много пъти се разхождах сам през нощта и често срещах хора, които познавах, но те сякаш никога преди не ме бяха виждали. Годините летяха... Като че ли има някакво значение. Аз дори не се променях. На външен вид не остарях и с ден. А може би трябваше да съм на около 25-26г. В началото мислех, че искам да изчакам единствено Магнус да се завърне и да ме отведе в Ордена или каквото там се наричаше, но това, в което се бях превърнал ме бе дарило с нови сетива. Интуицията ми бе странно чувствителна и към най-малките неща, които се случваха или предстоеше да се случат. Някакво гласче вътре в мен крещеше, че Магнус не е този, за който се представя. Нещо в мен ме подканваше да потърся и други от моя вид. Да се свържа с някой, който няма нищо общо с моя създател. И тогава се сетих за една легенда от света на вампирите. Сетих се за някой, който едва ли съществуваше в реалния свят, но онова гласче ми казваше да го потърся. Става въпрос за кървавия демон от Ню Орлианс – Лестат. Но здравия ми разум говореше, че правилния избор е Таламаска. Това беше орден в Лондон, който се занимаваше с паранормалния явления. Втория вариант ми се струваше по-удачен, но и по-рискован. Беше опасно да ходя в Таламаска, без да имам особено голям опит като вампир. За това още същата нощ хванах нощния полет за Съединените щати и напуснах родината си.

    Пристигнах в Ню Орлианс малко преди изгрев слънце и единственото, което ми оставаше бе да се скрия някъде. Изкарах трудно деня и веднага след залез, тръгнах по улиците на града. Нямах и капка представа как да открия Лестат, а и незнаех дали изобщо е тук. Трябваше да оставя някаква следа и евентуално ако имаше тук вампири, те да ме открият...

    Нахлух в една дискотека и спретнах едно голямо кърваво клане. Като че ли ми пукаше, че някакви си там умирали! Не изпитвах и капка жал за това, което сторих. Веднага след това се скрих в градското гробище и зачаках евентуалната поява на Лестат или някой друг вампир...

    Но никой не идваше. Или поне не точно този, който очаквах. За мой ужас ме откри същество, с чиято раса ние, вампирите, водехме война. Да, това, което стоше пред мен и ме гледаше с безумна омраза в очите бе върколак. В този миг като светкавица проблесна в съзнанието ми думите на „Магнус” – „Наблюдавам те от няколко месеца насам и с всеки изминал ден подозренията ми се оправдаваха. Сигурно се питаш за какво говоря?! Ще ти кажа... Според мен ти си Избрания. Този, който ще сложи край на вековната война между вампири и върколаци. Виждам, че си учуден. Но дълбоко в себе си разбираш за какво говоря. След известно време ще ти обесня по-подробно всичко.”  Знаех, че върколака е по-силен от мен и в директна схватка можех сериозно да пострадам. За това се доверих на инстинкта си за самосъхранение и се „стопих” в сенките на нощта. Прекарах още няколко нощти в Ню Орлианс и се убедих, че тук няма да открия Лестат или той да открие мен. Незнаeх къде да потърся и онзи Магнус. По дяволите, трябваше да се свържа с някой вампир, който познава Магнус, за да ми каже кой всъщност е той.

    Едно ми стана ясно. Че Лестат не е в онзи орден на вампирите, в който е Магнус. Това малко ме обърка. Ако се води война между вампири и върколаци, едно разединение би било пагубно. Трябваше да открия или Магнус или Лестат и да ги убедя да минат под едни знамена. Ако все още тя е към групата на Лестат бе невъзможно да я открия. Бях много объркан. Да се свържеш с вампир се оказа по-трудно от колкото предполагах в началото. За това зарязах всичко е се върнах в родината си. Щях да чакам завръщането на Магнус...

    Годините летяха бавно. С всяка изминала нощ намразвах живота все повече. Бях изключително самотен! Всяка вечер се повтаряше едно и също. Събуждах се малко след залез, промъквах се през някой прозорец, нападах спящ човек и пиех от кръвта му. Не исках да привличам внимание, за това ги оставях живи. Раните им зарастваха за секунди след ухапването. След това дълго време се разхождах по улиците на градчето. Спирах доста хора, които бях познавал и правех всичко възможно, за да си ме спомнят, но уви, това бе невъзможно. Една привечер се събудих доста развълнуван и в главата ми звучаха думите на Магнус: „Ти завинаги си заличен от съзнанието на хората, освен... освен ако преди това не си споменал на някого за това, което ти се случи.”  Чак сега си спомних, че в нощта, преди да взема своята първа жертва бях споменал на един човек, за това, което се бе случило с мен. Не се замислих и за секунда... Трябваше на всяка цена да открия Джесика и да я накарам да си ме спомни. Това бе единствената ми надежда. Знаех я къде живее, за това след няколко минути бях пред блока ù с твърдото убеждение, че ще я чакам да се появи. Този път не чаках дълго. Видях как една кола спира точно пред входа. От нея излезе младо момиче. По дяволите, та това бе тя, точно такава, каквато я помнех. Беше станала дори още по-красива. Няколко секунди не отлепих очи от нея... Но изведнъж се случи нещо, което ме разтърси из основи. Тя отвори задната седалка и хвана за ръка... някакво момиченце!!! Всичко в мен крещеше да се разкарам веднага. Но не го сторих, все още. Инстинките ми подскаваха, че това е дъщеря ù. Момиченцето бе на около 2-3 години и поразително приличаше на майка си. Джеси заключи автомобила и тъкмо щеше да влезе във входа на блока, когато ме видя. Усетих страха в очите ù... Същия този страх, с който се бях сблъсквал толкова години наред. Същия този страх, който четях в очите на жертвите си. Онези очи, в които всяка вечер виждах отражението си. Страх, който ти подсказва, че трябва да се простиш със живота си. Но при нея бе малко по-различно. Имаше и от онзи страх, но примесен с нещо друго... с радост. Аз се приближих бавно до нея и я прегърнах. Тя се разплака в ръцете ми. „Липсваше ми! – казах тихо аз. – Незнаеш колко много ми липсваше!” Тя каза на момиченцето да се прибере и след това избърса сълзите си. „Изглеждаш... – започна тя, но вълнението не ù позволи да каже нищо повече.” „Все още на 19, нали? – усмихнах се аз.” „Ами-и-и... да, може и така да се каже – засмя се Джеси – Защо изчезна така безследно? И защо когато попитам някой дали те е виждал, той не може да се сети за кого говоря?!” „Ще ме поканиш ли у вас или тук да ти разказвам всичко? – подхвърлих шеговито аз.” Тя само се усмихна и ме подкани да тръгна след нея. След няколко секунди бяхме у тях. Стояхме до късно през нощта. Запознах се с дъщеричката и мъжа ù, който странно защо исках да пребия до смърт! След като дъщеря ù легна да спи, аз разказах на Джесика, за всичко, което ми се бе случило от онази проклета нощ до сега. Говорихме дълго на тази тема и на раздяла ù обещах да наминавам да я виждам по-честичко. Останах с впечатление, че въпреки бруталностите от моя страна, за които тя научи, Джеси изключително много се радваше да ме види...

    От тази скъпа за мен среща дори забравих да пия кръв тази нощ. Не че бях примрял чак толкова, но просто на следващата вечер се чувствах като изпраскан с мокър парцал.

    Изминаха се няколко дни, през които бях извън градчето. Главната причина бе, че очистих няколко джипсита и куките бяха по петите ми. Не че можеха да ми направят нещо, но не исках да издавам за съществуването на нашата раса. И когато се завърнах в града първата ми задача бе да отида при единствения човек, който ме познаваше истински. Вече се бях запътил към дома на Джес и... видях Магнус. „Трябва веднага да дойдеш с мен – каза ми той. – Часът удари!” „Защо се забави толкова много? – попитах аз. – Къде се изгуби през всичките тези години?” „Трябваше да проуча едни неща... Може би някой път ще ти кажа. А сега да вървим!” На една мрачна улица ни чакаше черна лимузина. Двамата се качихме и шофьора даде мръсна газ. „Къде отиваме, Магнус? – попитах аз.” „В щаб-квартирата на Върховния съвет – отвърна моя създател. – Трябва да те представя на Първия!” „А къде се намира това място?” „В Русия – отвърна малко разтревожено Магнус. – В град Курган.” „И защо е там?” „А ти къде искаш?” „Знам ли! Мислех, че може би се намира в Англия, Франция или пък Германия; не очаквах, че ще е в Русия!” „Има вражда между вампирите от Източна и Западна Европа. Тя датира още от времето на Втората световна война. Още от зората на нашето съществуване ние главно сме обитавали земите на Източна Европа и Балканите. През Втората световна война научихме, че нацистите са привлекли на своя страна нашите вековни врагове – върколаците. Тяхната главна цел бе тотален геноцид. Слуховете за концлагери и газови камери бяха измислени от самия Адолф Хитлер. Това разбира се бяха чисти глупости. Над половин милион евреи бяха хвърление за храна на върколаците. Нацистите се страхуваха от нас, вампирите, защото знаеха, че ние сме най-висшата раса. Нещо повече от боготворените от тях арийци. И за това Хитлер привлече на своя страна онази измет – върколаците. С тяхна помощ той се надяваше да ни унищожи. Но сметките му излязоха на криво. След смърта на Хитлер и провала във войната, тъй чакания Фатален сблъсък се отложи. Но много от нашия род бяха разтревожени от разделението на Европа и побързаха да се преселят на запад. От там започна и разединението. Сега, през 21-ви век, съществуват две големи общества на вампири – тези от Изтока и тези от Запада.” „Ами Лестат – попитах аз.” Като чу това име Магнус изстръпна. „От къде си чул това име? – извика той.” „Ами... – за миг се притесних, но успях да запазя самообладание – чувал съм за него от филмите. Съществува ли наистина такъв вампир?” „Вече не!” С моя създател говорихме на дълго и на широко на вампирска тематика. Той ми обясни най-подробно за Разделението. Спомена малко и за върколаците, за Таламаска, за Първия...

    Не след дълго пристигнахме в Русия. И така аз останах да живея там. Годините минаваха бавно и мъчително, а аз изключително рядко бях извикван в щаб-квартивата на Върховния съвет, но Първия така и все още не го бях виждал. Подучувах отсам оттам, че се готви война с върколаците или така наречения от Магнус „Фатанел сблъсък”. С моя създател се виждахме още по-рядко и единственото, за което той говореше бе да се пазя, защото аз съм бил Избрания.

    Спомените изведнъж изчезнаха. Огромната кръгла луна отново изплува бавно пред погледа ми. Страхът бе пуснал здрави корени в моето сърце. Утре щях да бъда убит от ССБВ (Секретните служби за борба с вампирите). Наистина го заслужавах. Та аз бях автор на една от най-кървавите страници в Човешката история. Намирах се в най-строго охранявания затвор на планетата. По мое мнение се намирах някъде в Средиземно море, но това бяха само догадки. Истинското му местоположение знаеха само ССБВ. Не можех да избягам, защото целия остров бе осветен от прожектори с изкуствена слънчева светлина и само ако си подада и пръста навън, ще бъда изпепелен. А малката тясна килия с единствено прозорче, гледащо на север бе подтискаща. Един път бях направил опит за бягство. Беше нощ и някой бе прекъснал електрозахранването. Това бе преди седмица. Но не успях. Хванаха ме и сега съм под двойно наблюдение... Луната е направо невероятна. Огромна е. Кървавочервена. Спомените изведнъж ме грабнаха отново...

    По моя преценка бяха минали около 15 години, но никаква война не се надигаше. Някой явно се стараеше да не бъда информиран на 100%. А и Магнус не ми вдъхваше доверие. Вампирската ми интуиция ми подсказваше да не му вярвам. Нещо в мен крещеше, че той не е личността, за която се представя.

    Самотата ме измъчваше. Реших да си намеря съквартирант, защото живота в крайните квартали на Москва ме подтискаше. А и Курган бе много далеч. Не смятах, че от Върховния съвет биха имали нещо против. Пуснах обява по интернет и зачаках желаещи. Явиха се повече, от колкото предполагах. Избрах едно младо момиче, на което казах, че съм студент и търся човек, с който да разделя наема. Казваше се Силвия. С нея се виждахме само вечер. Тя не знаеше почти нищо за мен, освен лъжите, които ù наговорих. Виждахме се само вечерта, когато тя се прибираше от работа, но това ми беше достатъчно. Чувствах се добре от факта, че мога да поговоря с някого без да се притеснявам от нещо. Когато тя заспеше, аз тръгвах на лов. Както всяка друга вечер... Една нощ бях извикан на Върховния съвет, където ми бе съобщено, че мога да се върна в родината си за известно време. При други обстоятелства щях да се зарадвам много, но тази новина я посрещнах малко разочароващо. Та какво щях да правя там?! Тук, в Русия, ми беше по-добре. Но причината, заради която приех, бе единствения човек, който знаеше моето истинско „Аз“. Но май съм се лъгал!

    Когато се върнах в родината си първата ми работа бе да отида при онова момиче и да я видя... след всичките тези години.

    Беше късно през нощта, когато позваних на вратата ù. Отвори младо момиче на около 16-17 години. „Джесика още живее ли тук? – попитах аз.” Момичето ме погледна доста странно и ми каза да вляза. Вътре видях, че има още едно момиче и едно момче на нейната възраст. Те ме наблюдаваха с неприкрит интерес. След всичките тези десетилетия, през които бях, съм и ще бъда вампир моето човешко излъчване почти се бе изгубило. Сега кожата ми бе бледа като на скандинавец, очите ми - кафеви с червен оттенък, а около мен миришеше на СТРАХ. „За какво ти е майка ми? – попита момичето.” Сега като се вгледах по-внимателно в нея, открих, че наистина бе същото момиче, което бях видял през онази далечна нощ, когато посетих за първи и последен път Джесика. „Искам да я видя – отвърнах аз. – Познаваме се от гимназията.” „Ти си Nick Dracula, нали? – продължи момичето.” Останах като гръмнат. От къде по дяволите знаеше за мен?! Ами да, беше много просто. Явно майка ù я беше светнала по въпроса. „Не се притеснявай, това са мои приятели. Те също са чували за теб, но освен нас тримата, никой друг не знае за съществуването ти. Или поне така си мислехме до скоро.” „Какво имаш предвид? – учудих се аз” Тя ме изгледа иронично и продължи: „Майка ми е мъртва. И знаеш ли кой е виновен? Очевидно е умнико! Това си ти. Не, не бързай да ме прекъсваш! Не ти искам жалките обяснения. Видях тялото ù. Беше разпокъсано по най-жестокия начин, за който тогава се сещах. Сигурно не знаш какво е едно 11-годишно момиче да види майка си мъртва!? Да, тогава бях само на 11, когато тя си замина. Експертизата показа, че тя е била разкъсана със зъби. Имало е следи от зъби по врата ù. Убил си я ти! И аз знам защо. Тя ми разказа всичко за теб. Още, когато си бил човек... и си я ОБИЧАЛ. Ти си просто един лицемер и глупак, знаеш ли?! Просто се чудя как си я накарал да ти повярва. И след като те е отрязала, ти си решил да отмъстиш. Е, умнико, ти успя. Но сега страдам аз... аз и баща ми. И сега какво? Дойде да убиеш и мен, така ли?” „Тя е мъртва!!? – прошепнах ужасено аз. – Но... аз...” Просто не намерих думи. Излязох по най-бързия начин. Бях като попарен. Но изведнъж всичко ми просветна. Бяха го направили Те! Знаех кои са виновниците и реших да действам сам. Щях да си отмъстя на всички, които ми бяха причинили цялата тази болка. Заклех се с цената на всикчко да запазя живота на трите хлапета, защото май сега те бяха единствената ми връзка с нормалния свят. След няколко минути се върнах обратно при тях. „Трябва да ми повярвате! – обърнах се аз към хлапетата. – Никога не бих сторил зло на човек, когото съм ценял. Просто защото е нелепо и тъпо да мразиш нещо, което преди си обичал. Наистина е тъпо! Знам кои са виновниците, но знам, че и вашия живот е в опасност. Те скоро ще научат, че съм говорил с вас и ще ви убият. Трябва да дойдете с мен на безопасно място.” „Никъде не искаме да ходим с теб, тъпако! – каза момчето. – И не ти искаме тъпите оправдания. Върви си и повече никога не се връщай обратно!” Явно трябваше да се справя по втория начин. Зашеметих и тримата. После ги стоварих в една отключена кола отвън и дадох мръсна газ извън града.

    Изгревът скоро щеше да настъпи. Дъщерята на Джес се свести първа. Отначало се стъписа, но бързо я успокоих. „Виж, наистина трябва да ми повярваш! – казах аз. – Не съм виждал майка ти от близо 15 години. Няма как да бъда аз убиеца, но съм 100% сигурен, че знам кои са го направили. Те ще потърсят и теб, даже и приятелите ти... И няма да имат покой, докато не ви убият. Те търсят и мен...” „Кои са тези Те? – попита тя.” „Върколаците! – отвърнах аз. – Нашите хилядолетни врагове. Войната между тях и нас скоро ще започне. Смърта на майка ти е, може би, началото. Те знаят, че само аз мога да ги спра по някакъв начин, който дори аз самия не се сещам. Трябва да ми съдействаш! Скоро ще настъпи денят, а аз мога сериозно да пострадам при контакт с ПСС (Пряка слънчева светлина). Ще ви отведа в щаб-квартивата на нашия орден. Той се намира в Русия. Ще се наложи да прекарате доста време, може би години, в компанията на вампири, но това е най-сигурното място в момента за вас.” „Добре! – въздъхна тя. – Ще ти повярвам само защото звучиш искрено, а и тези пурпурни очи не биха излъгали според мен!” Мамка му, очите ми бяха кървави. Нощта беше дълга и съм забравил да се нахраня. Казах на момичето, че ще се върна до половин час. Набързо задоволих жаждата си и бързо отидох пак при хлапетата. Другите още бяха в несвяс. „Как ти е името? – попитах аз дъщерята на Джес.” „Ивена – отвърна тя.” „ Приятно ми е Nick!” „На мен също!” В багажника на колата намерих някакви стари одеала и с тях покрих прозорците на задната част на автомобила, така че да не прониква вътре ПСС. Потеглихме за Русия.

    Изминаха няколко спокойни месеца. Хлапетата живееха добре в Курган, а аз ги навестявах доста често, тъй като все още живеех в Москва. Магнус ме упрекна, че съм разкрил една добре пазена хилядолетна тайна, но успях да му охладя бързо страстите като му разказах какво се е случило.

    Със Силвия станахме гаджета и аз ù разкрих истинската си самоличност. Разказах ù цялата си история и тя остана възхитена. Колко странно е човешкото мислене и манталитет! Вече разбирах с цялото си същество правотата на думите на Магнус в нощта, в която бях за последно човек: „Един ден ще съжаляваш за това твое решение, защото живота като човек е най-ценния дар на света и ще загубиш много, дори всичко, ако наистина приемеш да станеш един от нас...”  Обясних го това на Силвия по най-достъпния начин, но думите ми сякаш не стигаха до съзнанието ù, защото тя ми заяви, че иска да я направя вампир. От това се страхувах! Трябваше да я излъжа и ù казах, че това ще стане едва след края на войната.

    Измина една дълга година, но така и нищо не се случваше. Но в една студена ноемврийска нощ се случи нещо съдбовно. Стоях до прозореца и мълчаливо наблюдавах ситния депресиращ дъжд, който можеше да скапе настроението на всеки индивид. Беше малко след полунощ. Силвия спеше, а аз тъкмо се бях върнал от лов и сега замислено гледах как водата се стича по стъклото на прозореца. Изведнъж на вратата се позвани. Вампирският ми инстинкт подсказваше, че ще стане нещо. . .  нещо съдбовно. Силвия се събуди и със страх в очите ме гледаше, сякаш искаше да каже „Не отваряй!” Аз се приближих до вратата и бавно я открехнах. На прага стоеше непознат мъж в черен шлифер, целия мокър. По дяволите, това беше вампир!!! Непознат вампир! „Може ли да вляза? – попита учтиво той. – Трябва да се подсуша!” Аз веднага се отдръпнах назад и го пуснах да влезе пред вцепенения поглед на Силвия. „Кой си ти? – запитах аз. – Какво искаш от нас?” Той изгледа момичето и каза: „Казвам се Лестат.” При споменаването на това име аз изстръпнах и всичко в мен се преобърна с главата на долу. „Трябва да дойдеш с нас в Западния съюз!” „Какво е това? – учудих се аз.” „Мисля, че твоя създател ти е разказвал за разделението! Западния съюз е обединение на вампирите от Западна Европа и Северна Америка. Трябва да дойдеш веднага, защото върколаците вземат превес!” „Но нали войната още не е започнала?” „Това са чисти глупости! Войната отдавна започна, но онези отрепки от Източния блок те държат на страна, защото искат да загубим.” „Но. . . защо?!” „Онова, което смяташ за Орден е чиста измислица. Няколко клоуна си разиграват тъпите постановки и те държат далеч от главните събития, които засягат нас – вампирите.” „Но Магнус ми каза съвсем друго!” „Магнус. . . !  Той отдавна не е между живите. Онзи глупак не е Магнус, а се представя за него, но сега няма време да говорим за това. Трябва веднага да тръгнем! Няма време! Отне ми прекалено много време, за да те открия, дано не е твърде късно!” Тогава Силвия ме погледна и развълнувано рече: „Преди да тръгнеш, трябва да знаеш нещо!” Тя въздъхна и продължи: „Миналата седмица бях на лекар. . . Бременна съм!” Аз изпаднах в шок. Какво по дяволите трябваше да направя!?! Целунах я и казах, че ще се върна скоро. После тръгнах след Лестат. Трябваше да отида до Курган и да измъкна онези хлапета.

    На следващата вечер бяхме там. Когато останалите вампири ме видяха с Лестат, някои от тях се нахвърлиха върху него. Не ми трябваше много време, за да реша вече на коя страна съм. Отдавна знаех, че има нещо гнило в това място! За това още в самото начало се опитах да открия Лестат. Съжалявам, че толкова бързо се отказах. Сега се надявах да не е твърде късно, когато той откри мен. Успяхме да се справим бързо с няколко вампира и побързахме да открием хлапетата. Обхвана ме ужас, когато зърнах как Магнус пие кръв от едното момиче. Момчето бе мъртво на пода, а Ивена бе клекнала в ъгъла и плачеше. Лестат я грабна и изхвърча през прозореца. Моят създател се изправи и иронично рече: „Казах ти, че един ден ще съжаляваш! Но този ден все още не е дошъл. Повярвай ми, истинския ужас тепърва предстои!” Не му обърнах внимание. Побързах да изкоча през счупения прозорец и да последвам Лестат.

    Не след дълго бяхме в Източен Лондон. В едно от гетата се намираше щаб-квартирата на Западния съюз. Лестат ме отведе при техния лидер Силвър Батори. „Радвам се да те видя на наша страна! – каза ми той. – Търсим те доста дълго, а времето ни притиска от всички страни. Онези отрепки от Източна Европа за малко да провалят всичко. Те убиха онази жена, която те познаваше от времето, когато бе човек.” Сякаш от тези думи ме удари гръм. „Сега водим две войни – с върколаците и с източните вампири . . .” Аз го прекъснах с думите: „Това е дъщерята на въпросната личност. Казва се Ивена. Обещах си да не допусна да ù се случи нищо лошо, макар вече да се издъних.” „Ще говорим друг път! Ето какво трябва да направиш. След час последните оцелели вампири ще проникнат в подземния свят на върколаците и ще направят лъжлива атака. Ти и Лестат през това време ще заобиколите пиковите събития и ще проникнете в тяхната щаб-квартира и ще поставите Кървавата бомба. Само ти можеш да го направиш, защото си Избрания – каквото и да означава това. И така Nick Dracula успех!” Силвър Батори даде знак на вампирите да нападат, а Лестат все Кървавата бомба и заедно тръгнахме към подземния свят.

    Двамата бягахме към някаква мрачна пещера. Аз държах бомбата, а Лестат убиваше всеки върколак, който се изпречеше на пътя ни. След минута бяхме в пещерата. Смътно си я спомням как изглеждаше, защото единственото, което се наби в съзнанието ми бе ужасяващата миризма на мърша. Странно – дълго време съм си мислил, че ние вампирите сме на върха на хранителната верига, но щом видях с какво се хранят върколаците вече не мислех така. Та те се хранеха със всичко, по дяволите!

    Няколко месеца по-късно смътно си спомнях тази случка, а и вече не мислех за това. Свещената война срещу върколаците бе спечелена благодарение на мен и Лестат. Но платихме твърде висока цена. Всички вампири от Западния съюз бяха избити, а Лестат – безследно изчезнал. С Източния блок не потдържах никакви контакти, а и нямах желание за това.

     Една проклета нощ вървях бавно към кварталната болница, където Силвия трябваше да роди детето ни. Ивена си бе отишла в родината, където я посещавах веднъж месечно. Дъждът валеше ситно, но всеки допир на ледените капки до кожата ми бе болезнено смразяващ. Наближих болницата и някакво дяволско предчувствие нахлу в съзнанието ми. Забелязах, че вратата е избита и това ме накара веднага да нахълтам вътре. Пред очите ми се разкри обезспокоителна гледка. Части от телата на дежурния персонал и пациентите бяха разпилени по целия под. Всичко бе изпръскано с кръв. Затичах се към отделението, където би трябвало да е Силвия. Видях я убита! Разпокъсана. . . навсякъде из стаята. Нещо необичайно ставаше с мен. Нещо, което бях забравил, че съществува, но което толкова много години се спотайваше вътре в мен и чакаше удобен момент да изкочи на бял свят. Очите ми се напълниха със сълзи. Защо? Защо на мен!? С какво съм заслужил всичко това? Та аз си бях чисто и просто едно обикновено момче, което си имаше всичко – семейство, приятели, гаджета. . . Защо ми трябваше да се забърквам в цялата тази история? Бях съкрушен. Почти всичко, което съм обичал ми бе отнето! Исках да умра. Щях просто да изчакам изгрева и слънцето да ме довърши, но вампирския ми слух долови пулс. Озъртнах се и видях окървавеното тяло на един лекар. Имаше дълбоки прободни рани, но несъмнено пулса идваше от него. Аз го вдигнах от земята и му бих няколко шамара. Той за миг отвори очи и от устата му се изстръгнаха две изречения: „Бя... ха де... де... мони! Взе...ха де...цата!” След тези думи той издъхна. По дяволите, незнаех, че съм имал близнаци! И са живи!

    Сега трябваше да действам сам, просто защото нямаше кой да ми помогне. Несъмнено виновниците бяха Магнус и отрепките от Източния блок. Дълго време ги търсех, но не открих нищо. За 2-3 години пребродих и най-потайните кътчета на Русия, но вампирите ги нямаше. Не исках да се примиря, но просто нямах друг избор.

Нощите минаваха безкрайно бавно, а безсмъртието, с което бях проклет от висшата раса вече започваше да си играе със здравите ми нерви. Безкрайния кървав кръг на студените московски нощи, в който всяка вечер се оплитах беше на път да ме изтощи. Измина година от онази дяволска вечер в болницата, а аз бях на предела на психическото си изтощение. Тогава реших да се завърна в родината си. Завинаги!

И аз отново си бях у дома.  Виждах светлинките на малкия град, запустяващите улици при падането на всепоглъщащия мрак, влюбените двойки, бързащи към дома си, шума от минаващите автомобили и всичко ми се струваше безкрайно красиво. Вървях самотен по тихите улици, осветени от уличните лампи и погледа ми се спря върху витрината на една книжарница. В очите ми се наби някакъв учебник по физика, на чийто корици пишеше: „На всяко действие има равно по сила противодействие”! Мамка му! Дали имаше някакъв начин да стана отново човек. Трябваше да опитам... все някога!

Няколко нощи подред се опитвах да открия Ивена, но уви, без резултат. Явно се бяха преместили да живеят другаде. Това още повече ме съкруши. Изгубих и последния човек, на този свят, когото ценях. И бях сам. Преди ми се случваше доста често, а наскоро съвсем рядко. Незнам защо, но изведнъж се почувствах странно. Почувствах се сам на този свят. Сам – без приятели, без обич, без никого. Съвършено и болезнено сам. Знам, че някак си не е така. Знам го отлично. Имам семейство, имам приятели, макар да не ме помнят, имам деца, имам. . . имам всичко и същевременно нищо. Но чувството не ме напуска. То ме стяга все по-силно в желязната си прегрътка и не ми дава да дишам. Улиците са пусти и изпразнени от всякаква емоция, звукът е изчезнал, а картината е черно-бяла. Преобладава черното. Няма хора, аз съм сам на този свят. Аз и ято черни гарвани, които ме запат втренчено от изсъхналите дървета. Защо всички изчезнаха така бързо и непонятно? Защо ме изоставиха? Сам съм и ще бъда сам. Сам – без никого и нищо на този свят. Сам – докато не изкореня проклятието от себе си.

     Огромната кървава луна отново изплува пред погледа ми. А спомените се разбягаха като ято прилепи, обезспокоени от човешко присъствие. Нощта е към края си. Постепенно виждам как небето на изток просветлява. След секунди щяха да спуснат черните стъкла, за да не прониква ПСС в килията ми. И отново щях да съм на тъмно. Гладен съм! Не съм се хранил от преди една седмица. Точно тогава, когато ме заловиха от ССБВ. Изминават няколко минути, но стъклата така и не ги спускат. Странно защо! Но това сякаш няма никакво значение. След час щях да бъда убит. Смъртната ми присъда бе да изгоря на слънцето. След това пепелта ми щеше да бъде разпръсната из острова. Чувам някакви гласове и вратата на килията се отваря. На прага стоят двама бронирани служителя на ССБВ.

- Ставай мръсно животно! – извика ми единия. – Сега ще бъдеш отведен на Страшния съд.

- Грешиш идиот! – отвръщам аз. – Аз бях на Страшния съд!

- Не ми се обяснявай, а тръгвай пред нас! – изкряска втория, слага ми белезници и ме задърпа извън килията. – И без хитрувания!

Този наистина се оказа кретен. Като че ли мога да се опъна при това крайно изтощение на ума и тялото. Излизаме отвън. Все още слънцето не се е показало. На близкото хълмче са се събрали повечето от световните лидери. Искаха лично да се обедят, че това наистина ще е моя край.

Пазачите ме приковават за един стълб и се отдалечават. Оглеждам се. Някакъв свещенник се приближава насам.

- Извикаха ме, за да пропъдя демоните, които са те обладали – казва той. – Дано успея да ги изгоня, за да отидеш на Страшния съд като човек, а не като звяр.

- Грешиш старче! – отвръщам аз. – Бил съм вече на Страшния съд. Бях там, в нощта, в която се превърнах в. . . това.

- Готов ли си да изкупиш греховете си? – пита ме той.

- Моите грехове не могат да бъдат изкупени! – отвръщам аз. – Върви си от където си дошъл!

Той не ме послушва. Хвърля ми в краката някакъв сребърен кръст и започва да крещи нещо на латински.

Споменът ме грабва за последно! Сякаш, за да доубие и последното красиво нещо останало у мен! Ако въобще е останало! Моето подобие на живот се бе превърнало в нещо по-страшно от ад. Дори кръвта, от която тъй жизнено се нуждаех започна да ми горчи. С всеки изминал ден светът ставаше все по-сив и все по-грозен. А краят не се виждаше никакъв! Чудех се въобще дали има край! Но знаех, че всичко, което започва рано или късно свършва. Мислел съм си за начин, по който е възможно отново да стана човек. За някакво лекарство, противоефект или незнам какво, но исках целия този кошмар да свърши!

Връщах се не веднъж назад във спомените си и веднъж се сетих за времето, когато издирвах Лестат. Сетих се за ордена Таламаска и реших да отида там. За няколко часа бях в Лондон и не се оказа чак толкова трудно да открия тяхната щаб-квартира. Беше късно през нощта, когато се прокраднах през охранителната система, проникнах вътре и побързах да намеря някого и да поговоря с него! Но този “някого” пръв откри мен. Намирах се в една зала, която служеше за библеотека, когато усетих приближаващата се сянка и рязко се обърнах назад. Зад мен стоеше възрастен човек с прошарена коса, големи очила с дебели рамки, леко пълен, облечен в нощница. Около него вонеше на страх! “Моето име е Nick Dracula” – започнах аз. “Изминал съм за няколко часа пътя от Югоизточна Европа до тук, за да поговоря с някого от членовете на вашия орден. Заразен съм от вируса на вампиризма от близо половин век. Дойдох тук, за да открия начин да стана отново човек!”  Изведнъж усетих, че безумния страх, сковал човека е изчезнал. Той се приближи до мен и рече: “Разкажи ми своята история!”. Тези думи ми вледениха кръвта. Той ме покани да седнем и аз започнах своя разказ. Разказвах цялата вечер, целия ден и завърших чак на другата нощ. Бях представен и на останалите членове на Таламаска. И така аз останах да живея там. Те ме укриха и не ме издадоха на Британските власти. Те знаеха, че аз съм един от малцината останали вампири по света и нямаше как да ме предадат. Моята хипотеза за анти-вампиризъм, обръщане на кървавия ефект или с други думи превръщането отново на вампир в човек се оказа нещо ново за тях. До сега те не бяха поглеждали нещата от този ъгъл и това се оказа голямо предизвикателство за тях. Бях подложен на стотици изследвания. Десетки пъти трябваше да обеснявам как се превръща човек във вампир, за да могат да измислят противодействие. Бяха ми инжектирвали какви ли не лекарства, серуми и човешка ДНК. Преливаха ми кръв и дори веднъж ми източиха цялата кръв и ми преляха нова, но ефект нямаше. Дори положението се влошаваше. Те варваха, че има начин, но просто им трябваше време да го открият. А аз притежавах цялото време на света.

През една дъждовна лондонска нощ Съдбата ми поднесе новата си порция изненади.  Аз стоях до един прозорец в щаб-квартирата, замислено наблюдавах дъжда и си мислех, кога отново ще ме скове жаждата, за да изляза на кървав лов. Далеч от другата страна на улицата спря черен джип. Фаровете му угаснаха и вратите бавно се отвориха. От него излезе мъж в черен шлифер. В ръка държеше средно-голямо куфарче. Той тръгна насам и изведнъж го изгубих от поглед. Отново зазяпах силния дъжд и мислите отново ме обладаха, когато усетих вятър зад гърба си. Обърнах се светкавично и за части от секундата видях въпросния мъж да замахва с дълъг самурайски меч към главата ми. Със скорост, граничаща с тази на светлината аз отскочих в страни и избегнах удара. След това се нахвърлих стръвно към него, за да го убия. Странникът се оказа доста по-силен, от колкото предполагах. И най-странното бе, че не го чувствах като вампир, а като човек. Кървавата схватка продължи дълго.  В един златен миг, аз отскубнах самурайския меч от него, замахнах и му го забих в гърдите. Онзи рухна съкрушен на пода. Започна да кашля кървави храчки и с крайни усилия прошепна: “Прости ми. . . , татко! Но. . .  заплашиха да убият. . . сестра ми. . .  ако . . . не те. . . ликвидирам!” Останах като гръмнат и не можех да кажа нищо. Пред прага на смъртта с последен отчаян вопъл две думи се отделиха от устата му: “Те . . . идват!” 

Изминаха два дни от тази случка. Не казах за това на никой в Таламаска. Това вече не засягаше хората, а нас вампирите. Аз убих собствения си син! Дори и името му не знаех. Със Силвия си мислехме да дадем име на детето си, чак когато се роди. Та тя дори не ми каза, че децата ще са две. Явно е искала да ме изненада. Мракът ставаше все по-черен и по-черен. Усещах как почти сковава сърцето ми. И все пак не можеше да ме победи. Незнам защо, но се отличавах от останалите вампири. По някакъв начин аз бях успял да запазя частица човещина в себе си. И през последно време тази малка частица се бореше срещу всепоглъщащия мрак и понякога вземаше превес. Но за кратко!

И сега, след смъртта на сина ми, чашата вече преля. Дойде време за тотално отмъщение – МАСОВА СМЪРТ. Вече бях достатъчно силен да се изправя срещу всеки . . . , по всяко време . . . , на всяко едно място. Вече знаех къде да търся. В коженото яке на сина ми открих лични документи. До сега не смеех да ги погледна, но вече го направих. Име: Андрей. Фамилия: Дракула. Някой се беше постарал да изтрие бащиното му име. Моето име!!! Град: Стокхолм. Това ми бе достатъчно. Явно протежетата на Магнус се бяха преместили в Швеция. Извън Русия и същевремено далеч от Англия. Вече беше решено. На следващата нощ заминавах за Стокхолм. И не ми пукаше, че щеше да има смърт. Много смърт. Предстоеше една от най-кървавите страници в човешката история. Щяха да умрат милиони. Смятах след като открия дъщеря си, да унищожа цял Стокхолм. Със всеки един шибан човек в него. Всеки мъж, всяка жена и всяко дете в този град, щеше да се прости с живота си. И всеки вампир! Вече не ми пукаше. Нищо не бе в състояние да ме спре. И май чак сега осъзнах напълно думите на Магнус, че аз съм бил Избрания. Този, който ще сложи края на всичко. Да, аз щях да сложа точка. Аз!!!

Към края на следващия ден, точно по залез слънце, когато се събуждах, двама служители на Таламаска дойдоха в стаята ми и развълнувано ми съобщиха, че май са открили начин да обърнат процеса на вампиризъм в мен. Подадоха ми едно малко шишенце с някаква отвара в него. Казаха ми, че главните съставки са прясно мляко и кръв от кръвна група АБ. Чак сега си спомних, че някъде в началото, когато станах вампир, Магнус ми беше казал , че вампирите не пият от кръвна група АБ. Забрани ми да го правя, защото било пагубно за вампирите. Копелето е знаело начина, но си е мълчало. Знаел е, че процеса е обратим. Мамка му! И млякото, ами да! Изворът на живота. От Таламаска ми казаха, че вътре имало още редки съствавки и билки, които са съхранявали от много години в Ордена и би отнело много време за да приготвят втора такава отвара.

Щях да се възползвам. Но не сега. И все пак усещах как мракът отпуска своята желязна прегръдка. Имах надеждата, че ще бъда отново човек, знаех, че дъщеря ми е жива. И изведнъж живота ми се усмисли. Имах за какво да се боря и това ме караше да се чувствам щастлив. Странно, бях забравил това чувство и сега ми харесваше повече от всякога. Взех шишенцето, казах на хората от Ордена, че ще замина за известно време в родината си и ако наистина тази шашма подейства, щях да се завърна като човек. Веднага се отправих за летището и хванах нощния полет Лондон-Стокхолм. Една неочаквана среща ме изненада много приятно. Качвайки се в самолета, аз усетих вампирско присъствие. Това ме озадачи. Огледах се и видях две лица, които мислех, че вече никога няма да видя. OMG, в самолета бяха Лестат и Силвър Батори. Единствените оцелели от Западния съюз след войната срещу върколаците.

Лестат ми каза, че двамата идват с мен. Те знаеха на къде съм тръгнал, знаеха какво ще правя и какви ще бъдат последиците. И те, както мен, отдавна не се интересуваха от ценността на човешкия живот. Сега вече предстоеше смърт. Много смърт! И нищо друго, освен СМЪРТ!

Два часа след полунощ кацнахме на летището в швецката столица. Насочихме се към адреса от паспорта на Андрей. Едно такси за 20 минути ни закара до там. Платихме на таксиметровия шофьор със смърт. След като излязохме от таксито, видяхме, че стоим пред един жилищен блок. Знаехме, че трябва да открием дъщеря ми. Знаех, че тя е тук. Чувствах го. Чувствах собствената си кръв. За отрицателно време избихме всичките хора в сградата. Имаше и два вампира, и тях убихме. И остана едно момиче. Тя не бе човек, но не бе и вампир. Беше нещо по средата. Беше дете на Nick Dracula и на Силвия Иванова (така и не успяхме да се оженим). По дяволите, пред мен стоеше собствената ми дъщеря и вече нищо не можеше да ми я отнеме. Просто нямаше как да го позволя. Момичето бе до болка изплашено. Ужасът бе сковал сърцето ù. Тя стоеше свита в ъгъла и трепереше до смърт от страх. Аз се приближих бавно до нея и я гледах със блясък в очите. Тя бе най-красивото същество на света. Лестат и Силвър стояха безучастно отстрани. “Моля те, не ме убивай! – разплака се тя. – Ще направя каквото кажеш!” Аз се наведох към нея и докоснах с ръка лицето ù. Тя изтръпна. “Татко! – прошепна тя. – Това ти ли си?” “Да – отвърнах аз. – Дойдох да те спася от целия този ужас”. “Казваш се Nick, нали? – попита ме тя. – Магнус говореше много глупости за теб, но аз знаех, че той лъже!” “Да, казвам се Nick. А пък Магнус ще си плати и то по най-безкруполния начин, който някога си е представял. А как е твоето име?” “От източния блок не ни дадоха имена. Искаха да ни оставят безименни, но аз и брат ми сами си измислихме имена. Той е Андрей, а аз Наташа.” Двамата се прегърнахме силно. Но времето ни притискаше. Скоро тук щеше да гъмжи от вампири и трябваше да се омитаме. Заръчах на Силвър да отведе на безопасно място Наташа. В Париж, където никой нямаше да се сети да я потърси!

Аз и Лестат отскокнахме до Брюксел. Посетихме седалището на НАТО, избихме всички и след като разбрахме къде се държат оръжията за масово унищожение, си взехме няколко добри играчки. След три нощи бяхме отново в Стокхолм. Тази вечер бе най-кошмарната нощ в новата история на света. Цял един град беше затрит от лицето на земята. Няколко милиона души и няколко десетки вампира за една нощ престанаха да съществуват. Стокхолм вече го нямаше. Швеция бе в траур. Аз, Nick Dracula, и моя другар Лестат бяхме автори на нещо сатанинско. Чувствахме се като най-гадните и мръсни копелета, които историята някога е познавала. Разрушителната сила обхвана не само столицата, но и близките райони. Дори и въздуха тук не ставаше за дишане. Може би това се равняваше на ада.

На другата нощ бях в Париж. Аз, Наташа, Лестат и Силвър гледахме новините. Там, където някога имаше град, сега бе пустиня. Едно огромно гробище. Не ми пукаше. Знаех, че всичко свърши. Щях да дам отварата на Наташа, за да убие  вампирското у себе си. След това щяхме да отидем до Лондон и да изчакаме търпеливо от Таламаска да изготвят ново лекарство. Двамата с дъщеря ми щяхме да бъдем истински хора. Щяхме да отидем да живеем в Русия. Щяхме да открием родителите на Силвия и да ги запознаем с внучка им. Предстоеше нещо красиво. Дадох на Наташа отварата. Тя я изпи и каза, че от вътре нещо я изгаряло. Скова я треска. В края на ноща, след лутане между живота и смъртта, дъщеря ми се изправи от леглото, в което бе лежала цяла нощ и развълнувано рече: “Май свърши! Няма го! Не чувствам това, което чувствах преди. Странно е! Едната половина от мен е изчезнала. Аз съм човек!!!” Аз отдъхнах. От Таламаска наистина заслужаваха Новелова награда в областта на медицината.

Дъщеря ми каза, че ще иде да се разходи спокойно през деня. Тя ми беше казвала, че и преди се е разхождала, но само, когато е облачно и не е изложена на ПСС. А сега времето на вън бе наистина слънчево. Щом през черните пердета светлината ни пареше мен, Силвър и Лестат, значи времето бе наистина слънчево (каквото и да означаваше това понятие – бях забравил какво е “слънчево”). Наташа излезе, а тримата мислехме да поспим. И това бе последната красива минутка в живота ми.

В апартамента нахлуха спец. частите на ССБВ и бързо ни заловиха. Не знаехме, че съществува такава организация, докато не се сблъскахме с нея. След секунда Лестат и Силвър лежаха мъртви на пода с отсечени глави. Телата им моментално бяха хвърлени навън, където под лъчите на слънцето бяха изпепелени. Мен ме заловиха и ми сложиха сребърни белезници. По принцип аз бях един от малцината вампири, които не бяха чак толкова алергични към среброто, но сега бях слаб. Не бях се хранил от миналата нощ и не успях да реагирам адекватно на тази изненадваща акция. Бях зашеметен. Нещо тежко ме удари по главата. Изгубих съзнание.

Не знаех, колко време е минало. Може би няколко часа, незнам. Събудих се в някаква килия. Решетките бяха от чисто сребро, по което течете силен ток. Усещах го само като се приближих до тях. След час до мен дойде някакъв човек. Представи се като Министъра на външните работи на Република България. Обясни ми всичко. Намирах се в най-строго охранявания и секретен затвор на планетата. Не ми каза къде се намирам. Аз само подозирах. Каза ми, че съм обвинен са престъпление срещу човечеството и след седмица ще бъда изпепелен на слънчева светлина пред очите на Световните лидери. След това се обърна и си отиде.

Спомените се разбягаха отново. Този път за последно. Пред очите ми изплува отново картината на онзи смахнат свещеник, който крещи нещо на латински и размахва някакъв кръст. Какъв глупак! Иска да ме изпрати на Страшния съд като човек, а не като чудовище. Иде ми да се засмея. Та аз вече съм бил на Страшния съд. Слънцето леко се показва зад хоризонта. Гледам изгрева като вцепенен. Не помня от колко време не го бях виждал. Бе съвършено, красиво, такова, каквото го помнех само в най-дълбоките и потайни кътчета на моето съзнание. Усещам как тялото ми бавно се затопля. Започва да ме пари. В този миг аз вдигам глава към свещеника и се развиквам:

- Разкарай се глупак!

Онзи остава доста смутен и потресен от тези думи. След това прави няколко крачки назад. Аз усещам, че ми остава около минута живот. Поглеждам към Световните лидери и последното нещо, което излиза от устата ми е:

- Животът като човек е най-ценния дар, който можем да притежаваме. Пазете го, защото няма по-ценно от него. Жалко, че трябваше да го оценя чак тогава, когато престанах да бъда човек и започнах да отнемам животи..., за да се храня! Никога не избирайте “Тъмната Страна”, каквото и да ви предлага тя. Пътят, по който води тя е един – СМЪРТ! Няма друг път, по който може да се поеме, след като избереш мрака. Предайте на дъщеря ми Наташа Дракула, че я обичам и ще бъда винаги с нея!

Усещам как пламъци обгръщат тялото ми. Горя! Аз горя . . .

 КРАЙ