Mar 9, 2018, 1:09 PM

Моята Лина 

  Prose
1837 4 6
13 мин reading

          Лина се родила в един горещ летен ден. Лекарите останали изненадани с каква лекота е излязла на бял свят. Единият от тях си казал „Има нещо у това дете. То е специално!”. Докторите забелязали малка аномалия на устната му, но решили, че с времето ще се оправи.

          Родителите на Лина се разделили, когато тя била на 4 години. Образът на съда – дългите тъмни коридори – се запечатал в съзнанието й. Макар и малка, тя разбирала напълно естеството на раздялата. Имала по-голяма сестра – Мириам – която при развода останала при баща им.

          Майката на Лина ходела на работа и не можела да се грижи за нея. Тази роля поела баба й – Бети – и дядо й – Том. Бети я научила да чете и пише. Когато тръгнала на училище, Лина била най-добрата ученичка в клас. Всички учители й се радвали, но тя не понасяла това внимание. Не била свикнала да бъде хвалена. Предпочитала да бъде там, в дъното, и да наблюдава заобикалящия я свят.

          Когато била на 5 години, Лина паднала от колело и си счупила носа. Баба й успяла да го намести криво-ляво, без помощта на лекари. Така носът й зараснал – криво-ляво. И когато Лина тръгнала на училище, децата й се подигравали на белезите й. Единият – на носа, другият – на устната. От малка Лина научила какво е жестокост и психически тормоз.

          На 12 години Лина се влюбила за първи път. В съученик от съседен клас. Дотогава не била изпитвала подобно чувство. Сякаш нещо я изгаряло отвътре. Постоянно мислела за него – Дан. Той бил нейният спасител. Само той се държал добре с нея и не й се подигравал. Бил най-милото и забавно момче, което познавала. Решила, че най-после някой е видял истинската й същност. Той отключил дарбата й да пише стихове. В негова чест тя сътворила десетки стихове. И ги горяла. За да стигнат до него. По духовен път. Вечер, преди да заспи, вместо молитва, си представяла един красив свят, в който са заедно. Как се държат за ръце и се разхождат в парка. Тя не искала много. Просто била любопитна дали и той изпитва нещо към нея.

          Споделила с най-добрата си приятелка за състоянието си. Показала й последното си произведение в негова чест. И приятелката й решила, че точно сега е моментът да разбере дали наистина той има скрити чувства към нея. Дала скришом стиховете на Дан преди часовете и зачакали неговата реакция. Лина изгаряла от нетърпение. Не можела да си намери място от вълнение. Не я интересували погледите на съучениците й, наставленията на учителя... Не чувала нищо. Само бумтежът в ушите си. Чакала само учебният час да приключи, за да излезе в коридора и... да го види. Да разбере. Дали той я обича.

          И този ден се превърнал в един от най-черните в живота й. Вече всички знаели какво бе написала на онзи лист. И подигравките се удвоили. Не само за външността й. А и за глупавата постъпка. И оттогава Дан се променил. От мило, нежно и забавно момче, се превърнал в буца лед. Когато погледите им се срещали из коридорите, тя умирала вътрешно. Малко по малко, Лена се превърнала в ходещ призрак. Ударът от несподелената любов я улучил право в сърцето. То вече не било същото. Не подскачало от радост, когато Лина мислела за Дан. То.. просто си биело... като умряло.

          Лина не искала повече да се влюбва. Никога. Не била сигурна дали ще го понесе. Физически.

         Приятелката на Лина се преместила в друго училище. И Лина я последвала. Не била в състояние да понесе още една година нападки от възлюбения. Там поне ще бъде сред нови хора – напълно непознати. Няма вече да й пука какво ще кажат те. Защото вече била мъртва.

          За нейно нещастие, през същата тази година на промяна на училището, починал Том, а след месец и Бети. Две погребения за месец. Лина била тотално съсипана психически. А ненадейно се появила и някаква ученичка от по-горните класове, която я тероризирала и заплашвала. На Лина започнало да й писва. От живота. От хората. От всичко. Обмисляла да отнеме живота си. Често се заглеждала надолу от терасата на апартамента на петия етаж, в който живеели с майка си. На 14 тя се чувствала празна. Нямала желание за нищо. Оценките й рязко спаднали. Стиховете, които пишела, излъчвали все повече студенина. Отчаяние. Смърт. Искала да изчезне. Завинаги. Но онази малка искра любопитство я глождела. Какво ще стане утре? Ами ако нещата се оправят? Ами ако най-после успея да бъда щастлива? Малката искричка успявала да замъгли тъмните помисли. И Лина продължавала напред.

          Гимназията. Вече спрели да й се подиграват. Обстановката била спокойна. Съучениците й се държали добре. Все едно всичко с нея било наред. Но тя усещала, че всички добре се прикриват. Просто никой не смеел да я обиди в очите, защото би изглеждало детински глупаво. Заформяли се групички по интереси – момичета, момчета, музика, футбол... Но тя никъде не можела да се впише. Или не желаела.

         Имала един съученик – Джими – който се занимавал с музика. Имали общи неща. Но тя се страхувала да го заговори. Усещала, че сърцето й започва да ускорява ритъм, когато той е наоколо. А беше си мислила, че това повече никога няма да се случи. Всички момичета харесвали Джими. Той бил красив, атлетичен. И... музикант. Лина знаела, че тя не го харесва като другите момичета, а по някакъв нейн си начин, труден за обяснение. Така и не споделила с никого за чувствата си към Джими. Защото не искала да го изгуби. Като приятел. Усещала, че има нужда от приятел. А, разкривайки чувствата си, можело да стане като при Дан. Затова кротичко се радвала на присъствието му.

        У дома нещата не били много розови. Майка й не печелела достатъчно пари. Добре че Лина вече получавала стипендия и това поне донякъде помагало на семейния бюджет. Съучениците й били развълнувани от завършването на гимназията. Крояли планове за университети, бъдещи бизнес планове, някои и женитби... А Лина... Тя знаела, че няма да има средства за университет. Харесвало й в гимназията. Можело да бъде сама, но поне била сред хора, които я харесват, макар и малко.

        Но времето лети и Лина завършила. Настъпил моментът за търсене на работа. И тук, тя отново се върнала в първоначалната точка от основното училище и подигравките. Децата били честни, не криели чувствата и мислите си. Но възрастните били далеч по-жестоки със свойта дипломатичност и студенина. Как зад едно „Ще Ви се обадим” се криели „Грозна си!”, „Нищо не умееш, за къде си тръгнала?”, „Не се ли виждаш на какво приличаш? Ще плашиш клиентите, вместо да ги привличаш!”... Да, Лина отново се превърнала в онова ледено парче от преди. Затворила се в себе си и не допускала никой. Искало й се да бъде красива. Не като другите. Не божествено красива. А нормална. Просто нормална. Незабележима.

          След година ходене по интервюта, най-после Лина получила заветното „Да!”. Но само за 9 месеца. През тези 9 месеца тя била щастлива. Вършела си съвестно работата, всички я харесвали, някои дори завиждали. Но тя била доволна. Защото сама изкарвала пари. Не толкова, за да продължи образованието си, но достатъчно, за да не умре от глад. Но, ето че съдбата отново й подготвила следващата доза лед. След като приключили 9-те месеца щастие, Лина отново била безработна. И отново се сблъскала с горчивината на своя лик. На 21 тя все още не била срещнала истинската любов. Все още не била докосвана от мъжка ръка. Това, наред с отсъствието на финансови средства, отново я запратило на дъното на отчаянието.

        И тогава решила да създаде нещо ново. Както преди. От тъмнината да изплува нещо красиво. Болезнено красиво. Отново се обърнала към дарбата си да пише. Написала десетки стихове, в които търсела себе си. Решила да опита да създаде книга. Имала много свободно време и го оползотворила напълно. Създала нещо свое. Може би не достатъчно красиво, че да го покаже на света, но то било нейната гордост. Идеите напирали в главата й. Една подир друга идвали и тя записвала всичко.

         Помагала на майка си в работата и така започнала при нея. Работата не била за всеки, нужно било търпение и не малка доза късмет. А на Лина късметът не бил в работата. Не и в тази.

        Лина гледала как наборите й вече имали деца, работа, образование. А тя... Чудела се какво има тя. Утешавала се, че поне има своята книга и стиховете си. Често мислела за миналото и колко болезнено било то за нея. Но била доволна, че все още е жива. Благодарение на своето любопитство. Усещала, че й е време да създаде семейство. Да бъде обичана. Но перспективите хич не били розови. Безработица, липса на финанси, липса на ухажори... Имала само своето творчество. Усещала пронизващия поглед на майка си. Сякаш й казвал „Хайде! Направи нещо с живота си!”.

        И тя направила. Срещнала непознат в интернет и създали връзка. Духовна някаква. Разменили си номерата. Говорели си. Понякога с часове. И Лина някак се... влюбила. Ник бил нейното спасение. И тя се захванала за него като удавник за сламка. Искала да се измъкне от нищетата, от всички... А Ник бил далеч и й обещавал, че ще дойде за нея. И тя чакала. Усещала, че нещо не е наред. Че той я лъже и баламосва, но мисълта, че все пак той може да дойде за нея, я успокоявала. Не вярвала на хората. Не вярвала и в богове. Вярвала единствено в себе си. И в шестото си чувство, което никога не я било подвеждало.

        Ник бил твърде различен от нея. Живеел в различен свят, вярвал в различни неща. Тя често си представяла какъв би бил животът й, ако той все пак дойде за нея. И някак не се виждала на място в неговия свят. Усещала, че той не е за нея. Че той не е Човекът, който е за нея. Но поради липса на избор, тя продължавала да поддържа връзката помежду им.

        Присънил й се сън. И за нея бил показателен. И предзнаменователен.

        Тя и Ник седели на една маса на брега на морето. В началото били само двамата, радвали се един на друг. Изведнъж се появили много хора и всички отнемали вниманието на Ник от Лина. Тя се почувствала... празна. Като преди. Разбрала, дори в съня си, че мястото й не е при Ник. Зареяла поглед нейде настрани. И видяла малка скала, о чиито брегове се разплисквали вълните. Било красиво и студено, и... самотно. Но го усещала свое. Нейното място било там – нейде далеч от Ник – и близо до скалите, до морето.

        По странно стечение на обстоятелствата, Лина започнала да си пише и с друг – Адам. Още в началото тя вътрешно усещала, че Адам не крие нищо от нея. Той бил доста по-голям от нея на години, но това не й пречело да се чувства някак... спокойна. Лина си била писала и с други хора, и всички се възхищавали на същността й. На интелекта й. На вътрешната й красота. Но Лина знаела, че те й се радват, защото не са виждали белезите й. Видят ли първо тях, те не биха се осмелили дори да я заговорят. Затова на нея й било все едно от комплименти. Те не значели нищо за нея. Защото тя знаела, че въпреки думите на хората, които не са я виждали, тези, които са виждали първо външността й, я наранявали дори и с мълчанието си.

        И когато Адам предложил да се видят, Лина била несигурна в отговора. Усещала, знаела, че той е човекът за нея. Но не искала да предаде и Ник. Въпреки че той все още „идвал”, след цяла година. Лина решила да рискува и се срещнали по тъмно. Адам вече я познавал. Знаел що за човек е Лина. И може би не му било направило впечатление, че Лина постоянно криела лицето си. След още една среща, Лина се отпуснала, след като разбрала, че за Адам не е важно как изглежда тя. Когато той й предложил да обявят официално връзката си, тя отново се поколебала. В душата й се борели двамата – Ник и Адам. Не искала да предаде Ник. Криво й било и че тайно се виждала с Адам. Но така или иначе, тя никога не била виждала Ник с очите си, пред нея. Никога не я е прегръщал. Само на думи. От него била чувала само красиви думи. И никакви действия. А Адам... бил точно обратното. Никакви красиви думи, а само действия.

        И тя избрала Адам.

        Заживели заедно. Тя се преместила да живее при него. Близо до морето. Някак сънят й се сбъднал. От малка си мечтаела за къщурка с двор и куче, за обичан мъж. И ето, че това се сбъднало. Нещата някак се наместили. Просто им е бил нужен малко тласък.


          В тази история серумът срещу изгубеното доверие е самопознанието. Личната мотивация. Да живееш. Да продължиш да твориш. Да бъдеш полезен и на другите. Или поне на себе си. Не трябва да се спираш. Да мечтаеш! Да желаеш! Животът е достатъчно груб и удря силно. Хората са лоши. И ако продължаваш да обръщаш внимание и да се тормозиш от чуждите оценки, никога няма да слезеш от въртележката. Болестите се лекуват. Поне повечето. Ако липсва вяра и жажда за живот... То тогава... Е, напразно си живял.

© Яна All rights reserved.

Comments
Please sign in with your account so you can comment and vote.
  • ...ама "тотално" не разбрах за какво става дума
  • Прекрасен разказ! Намерих себе си сред редовете. Много истина прозира зад думите! Гласувам за теб и те поздравявам, Яна за отлично свършената работа!
  • И аз намерих доста от себе си в Лина. Страхотен разказ, Яна
  • Красива си, миличко, и всичко, което излиза изпод перото ти също е красиво! За пореден път се убеждавам колко ярък и магнетичен талант притежаваш!
  • Гласувам! Успех!
  • И аз ти благодаря, Ани! За хубавата тема! Тази история всъщност е моят живот, написана с други имена. Някак напълно пасна на заданието.
    Поздрави!
Random works
: ??:??