Отидох в командировка. Безпрецедентен случай в моя живот – принципно гледам да се скатавам от служебни пътувания. Този път обаче с две колежки сме проявили професионализъм и саможертва и сме се навили да заминем за тридневен семинар. И, разбира се, нещата не протичат съвсем по план, което пък в края на краищата ме подсеща за купища вицове по темата.
Още с пристигането на гарата се започна, което ще рече, че там никой не ни чакаше. Пък нито хотел знаем кой е, нито нищо. И е привечер – няма път назад до утре сутрин.
- Може просто да закъсняват заради трафика. – предположи едната колежка. – Да почакаме в някое кафе, а?
Отлична идея, откъдето и да я погледнеш! Грабнахме багажа и хайде в едно от капанчетата наоколо! След кратък анализ на ситуацията решихме, че в най-лошия случай ще се наложи да правим компания на бездомниците през нощта в чакалнята, пък утре...
Точно тогава глас свише произнесе името ми. Наострих ушета – няма грешка. Мен ме зовяха. Е, не беше Божия глас (слава Богу за което ...