Любов голяма, колкото вселената, обичахме се, ала щастливи все не бяхме.

Бях готова за нея да се боря с всичко изпречило се на пътя ми,

но ти не пожела... толкова ли трудно бе да повярваш в нас?

Добре, тръгвай тогава! Недей ме съжалява! Не ме мисли!

Всичко хубаво, бъди щастлив!

Вземи си обратно всичко твое, за мен изобщо да не те е грижа...

остави ме там сред незначителностите и просто забрави!

А когато тръгваш, огън ще запаля, за да се сгрея от студа,

ала как ли ще потуша огъня в моята душа?

Звездите като свещи ще угаснат, тъга ще бъдат изгревите златни...

Ах, как човек за миг може да изгуби вярата и любовта, като шепа прах в 

копринения дъх на тишината!

И бавно, като моите сълзи, изгубените спомени се стичат.

Тръгвай, но някой ден дълбоко в теб ще засияе моята забравена усмивка!

И времето, в което щастието не бе мираж!

Кой ще изтрие болките в душата и следите от пролетите сълзи?!

Помни, никога не ще замръкнат следите от сълзи в тез очи!!!