Мозайките на Плюшкин 

Художествено мистични измислици за Гогол, Пушкин и Плюшкин - провокирани от реални събития.

Шест сутринта е! Един приятел чакам. Ще ми помага да вършим едно добро дело. Трябваше да дойде къде седем без петнадесет. Обажда ми се преди малко - притеснен. Щял да закъснее два часа и нещо. Случва му се. И то не един или два пъти. Знам! Натоварено му е. За това и не се нервя. Пък и аз си имам туй онуй от снощи за довършване. Къде късне добе прехвърлях едни звукозаписи от стари магнетофонни касетки на компютъра си в дигитален вид. Ама то не е като да прехвърлиш звуков файл на компа. Трррт пет секунди – и хоп готово. При старите касетки се иска реално време. А те общо са къде сто тридесет и два часа записи. От които трябва да отделя предполагам около два - максимум три. За една позната филоложка са. Това ретро упражнение е нещо като римейк на една наша малко по-стара съвместна работа.

Завършваше си тя висшето тогава. Дипломна работа имаше да прави - някаква си. Мисля защитаваше тема по краеведството. И понеже е наясно колко ме бива в някой неща. Особено пък седна ли на чашка знае, как умея да разприказвам хората без значение какви са им там статусите… А навършим ли стоте грама със събеседниците и юхууу - раздумката тръгва като вода по наклон. 

За това и ме помоли да помогна.

Пък аз малко добра душа си падам и на хубави хора сърце ми не дава да отказвам. Та така де - хващам се на хорцето. Че в район, в който иска да отида – казва ми момето. Пълни ми резервоара до горе. Дава някой лев за храна, двайсетак като надница - и аз си бия камшика. Имаше обаче предпочетения към по-малките и по-закътаните населени места. Другото ? изискване бе по възможност да говоря с различни възрастови групи при това от разнообразни като професия хора. Без значение с какви интереси са.  

Свърших ѝ аз работата тогава.

Обрисах почти цяла България.

Тя си написа дисертацията. 

Пълен шестак изкарахме. 

Ами много си я бива там по филологиите – за разлика от мен.

После като ходиха с групата да полива тя шестака и мен ме покани. 

Та барабар и аз Петко неуки с висшистите да съм.

Голям купон беше. 

Не съм предполагал, че тез умно начетените глави така умеят да се веселят.

Ама после било к’вот’ било.

Тя се захвана с това онова.

Аз се отдадох на и аз на учебни дела. 

С две думи всеки си тръгна по пътя. 

Но миналата седмица най-изненадващо въпросната ученолюбива Шестофайница ми звъни. То пък аз шофирах. И някой реплики малко лошо ги чувах. Но като за начало разбирам, че я била озарила някаква си нова творческа идея. Ама май от къде ядрен характер ще да е хрумката. Щото здравата и се бяха подгрели емоцийките. 

И на висок глас ми обяснява… 

Ама все едно малко дете за първи път е видяло слон в зоопарк. Чак току се задъхва на пресечки и засечки… Пък смисълът на приказката и малко от краката, че къмто главата. Това което на първо четене разбирам е че била попаднала на много интересен пост в нета. Разказвало се за първия ректор на СУ Климент Охридски. Прословутият академик Александър Теодоров – Балан. Имало поствано и негово писмо за нам какво си. 

Сега ей тук точно не разбрах от къде и как, какво и било дошло на ум… Но другото което схващам е че някакво си мисловно червейче я било загризало, как изразните форми на този професор страшно много и напомняли за някой си друг човек или на други хора. Но пусто да опустее не можела да се сети на кой или кои по-точно. 

Ама аз си я знам - тя си е такава. 

Като я е прихване професионалния нагон и като вдигне маслото около някаква конкретика драпа, дъвче, глозга по проблема – та чак до кокал. И докато не изпие до капчица и костния мозък на цялата тема - не мирясва. Че общи линии нещо такова пак май се очертава да е. Но така или иначе сред бибитканията и фифитките майни в сутрешния пик трафик в края на краищата чувам как в слушалките на хендсфрито ми прозвучава: 

„Хрумнало ми е да напиша статийка, в която да се прави паралел между семантичните и фонологичните съвпадения в изказността на личности. Или по конкретно на представители от разнородни професионални съсловия, житейска среда и раздалечени като житейски времена или дори епохи!”

Отговарям ѝ:

„Няма лошо! Ама аз какво? Нали знаеш, че съм малко биг-трап в това направление? В коя част около схематичния план на тази ти хрумка си си наумила да ме вместиш?”

Но така или иначе оказва се имало място и за мен. Всъщност точно по този повод се била сетила за онези мои записи от времето оно на нейната дипломна работа… Съвсем разбираемо е след толкова времеее..Тяяя… Касетки си ги била изхвърлила. Пазила си само няколко страници чернова в писмен вариант. И точно от там дръпнала сламката насочваща я към мен.

Ама то - да! 

На днешното виртуално и електронно време кой ли има касетофон я?!

Та така!

…закъсвайки за базовата аудио информация се сетила, как аз си падам малко Плюшкин…  

Та решила да попита….   

Че да!

Беше познала! 

Пазя ги касетки! 

… и то до една! 

И не само тях. 

Тетрадката с подробен списък кой запис от къде кога и с кого точно е правен – също пазя. Всичко е скатано в едно кашонче. Но понеже тя по никакъв начин не можеше да се сети, кой от моите диалози ще и трябва най-много, пък то аз на филолог нямам доверие да си дам архивите - се разбираме следното. Ще ѝ направя нещо като контролни извадки от по петнадесет минутки на всеки картотекиран представител, с който съм говорил. И ако тя успее да се сети, кои от шейсетте човека я интересуват, после ще и прехвърля в дигитален вариант пълен запис, на въпросния човек. Ама то да се направи такъв презапис не става като от флашка. Тррррт-пррт за пет секунди и готово. Там при касетките за всяка минута запис от лентата си се иска реално време. А то до колкото помня аз имам хора, с които съм разговарял и по над два часа.  

Та така или иначе вече няколко дена правя записи от по петнайсет минутки за всеки човек. Разбрали сме се на ден по четири човека да и подготвям. После нали са дигитализирани ? ги пращам на електронната поща. Тя си ги прослушва и ми връща отговор дали да продължавам със следващите или да и направя пълна извадка на еди кой си.  

И така докато чакам моя човек си се моткам из нета. Тогава виждам, как въпросната Ученолюбивка ми праща отговор с някоя и друга серия от целувки. А от долу надпис:

 „ С безкрайна благодарност! На моя незабравимо незаменим Плюшкин сладуранчо!” 

Усмихвам си се ей така, сам на себе си. Защото знам, че тя няма ни най-малка представа какво значи за мен това име. Тя дори ако малко поне подозираше, как и колко животът ми плътно е преплетен със световно прословутия герой на Гогол… 

Хи, хи хи!

Щеше сигурно и за мен да иска да пише статия. Ама към този момент сякаш се въздържам от активна популяризация на тези мои лични особености. Но друго се чудя сега! Дали поне да не и споделя, как по един или друг начин и аз самият съм бил свидетел на подобен род съвпадения, които лично са я впечатлили. Имам в предвид близост в поведенията и репликите на личностни драстично отдалечени един от друг и като време, и място на живеене. 

Че около всичкото прехвърляне и мисли по нейното задание нещо и мен ме напъват едни ретро спомени…          

Как бяхме ученици. 

И как бяха ония часове по чуждестранна литература.

Как в тези часове на въпросната хуманитарна дисциплина правехме едни доста тягови поне за мен анализи на книгата Мъртви души на Гогол. 

И как с много мъка от страна на учителката и с достатъчно много негодуващо мърморене от наша ученическа страна стигнахме до момента, в който започнахме да обсъждаме образа на Плюшкин. 

Как в този момент настана пълен емоционален фурор в стаята. 

Така, така! Така си беше – да!

Но не че сме били чак толкова впечатлени от творчеството на недостижимия в гротеската автор. Нищо подобно. Мисля едва единици от нас тогава можеха да се докоснат до същината на написаното от него. Емоциите идваха най-вече от странностите на един наш съученик. Защото то преди да вземем материала за Гогол, никой от нас не бе и подозирал, как нашето момче е едно доста близко копие на легендарния герой описан от уникалния руски писател от украински произход. Всъщност се оказа, че между неговият герой и нашият съученик всичко си бе както казват руснаците – точ в точ. С таз едничката разлика, че името на нашият човек не бе Степан, а Сотир. И фамилията му не бе Плюшкин а Пантелеев.  

Иначеее… 

Външен вид!

Маниер!

Поведение! 

А беее!

… точ в точ - работата!

И наистина, ако не бе разликата във времето и мястото… Или пък ако почитателите на Гогол познаваха нашия Сотир - предполагам не малко хора запознати в дълбочина с Мъртви души биха се замислили. Кой всъщност е истинският първообраз… Защото нали все пак ония Степан е литературен герой, за който всеки сам си гради някакъв въображаем образ. А наш Сотир си го виждаш тет-а-тет от плът и кръв, при това на живо.

Може би и чак сега си давам сметка, как от тогавашните учебници и помагала нямаше човек, не можеше да придобие в детайли представа от биографията на Гогол. Помня още, че учителката ни по литература бе живяла няколко години в Санк Петербург. И когато някаква съученичка се поинтересува учителката смутолеви под сурдинка, как всепризнатия майстор на перото и основоположник на съвременната руска литература бил много, много странна птица. При това с доста особено поведение. 

Почти винаги пишел прав. Движел се толкова бързо из помещенията, че свещите непрекъснато изгасвали, когато минел покрай тях. А щом бил в еуфория, пеел и танцувал по улиците. Както и обратно. Пропаднел ли в глъбините на някоя от депресиите си веднага го обгръщали дълбоки черни страхове. Тези му състояния достигали до толкова високи нива на страхова ексцентричност, че наподобявали някакви неистови панически разстройства. В такива моменти той силно се притеснявал. Много се боял от това, че изпадайки в някой от тези си бездънни кризи толкова надълбоко потъвал в бездните на летаргията си, че заприличвал досущ на мъртвец. За това и Гогол много се страхувал, да не би да го погребат жив. И явно след този разказ някой от съучениците сме изглеждали доста уплашени. Защото учителката ни малко след това се опита да ни успокоява, допълвайки, как още един писател е страдал от подобни психосътресения – Едгар Алън По. Но пък точно от недрата на тези му страхове бликнало и вдъхновението на По да напише легендарната си книга „Живи погребани”. Тези допълнителни пояснения са ми се запечатали на дълбоко, защото по онова време аз бях голям фен Алън По. За мен той бе голям авторитет. И най-малко съм подозирал че един писател може да има такива психически проблеми.  

 Тук вече не мога да си спомня какво, как и защо се случи, но един път след часовете докато със съучениците се прибираме към къщи възниква нещо като лют спор. Ей така на ход някой от тях изложи нечувана до този момент теза. Как не било изключено както Менделеев е открил гениалната си таблица за периодиката на химичните елементи, по подобен начин и Гогол да е видял точно наш Сотирчо на сън. А в последствие ползвайки Сотир като типаж големият писател да е изградил образ на своя пословичен герой Плюшкин. 

Чувайки тази умопомрачителна сентенция прихнах в неистово саркастичен смях. Явно обаче моята реакция провокира няколко от съученици ми към точно обратното. Те  пък на мига прегърнаха иронизираната от мен идеята със сънуването като напълно възможна Теза. Ама то нали бяхме във възрастта когато всеки се опитваше да се прави на интересен – от друга страна пък около моята саркастично пренебрежителна реакция се оформи едно здраво ядро на Антитеза. Та хардлайнерите на Антитезата твърдо застанаха зад становището, как това със сънуването е една отявлена абсурдна невъзможност. Най-малко поради простата логика, че самият Гогол е живял доста преди нас със Сотирчо. И няма как да е знаел за нашето момче. Да може да го сънува, или пък още по-малко да го описва в толкова точни детайли. 

Ха сега де!  

Но пък острието на другия отбор сиреч на Тезата не се даваше ей така. Веднага контрира – че когато сънуваме посоката на движение на онова сбърканото нещо наречено Време не било чак от такова значение. Или по друг начин казано, човек може да си сънува произволно из облачното пространство на Сънландия - при това на където си иска! Било то от към настояще, към то бъдещето…  Било то от сегашно ни време към то миналото ни.  

Антитезата обаче си държахме на своето - първообразът на прословутият типаж в Мъртви души в никакъв случай не е наш Сотир. Те твърдяха, че определено е някой съвременник на Гогол. И даваха пример с моделът на Мона Лиза. Така както тя си има реален образ от времето на да Винчи. Името и е Лиза Герардини. И е била съпруга на търговеца на коприна Франческо ди Джокндо. Така било нормално Степан Плюшкин да си има първообраз от времето на Гогол.

Но тъй като и в двата отбора фигурираха по някой и друг по-така авторитетен ум в един момент изпаднахме в задънената улица на логическия паритет. Мислехме, дърдорихме, спорихме и накрая решихме чисто по арбитражни съображения да се обърнем към учителката по литература. То пък за проклетия точно тогава нашата готина титулярка, която ни запали по темата отиде на курсове за усъвършенстване. А заместничка, която ни натресоха бе едно криво бабе. Само като чу въпроса…  Иии… На минутата ни отпрати с думите, че по никакъв начин не бил длъжна да го знае това. Защото за всеки урок си имало методическите указания. А видите ли нашият въпрос не фигурирал там. Че по този тривиален начин така както в началото бяхме лукаво прелъстени от титулярката. И така както се бяхме вживели в темата на Мъртви души… Така в последствие бяхме грубо и брутално изоставени от дърварския консерватизъм на издуханата й заместничка. 

Ама то нали Неволята била най-добрата учителка на Волята… Че и с нас тогава така – Неволята ни научи да имаме Воля да дерзаем. Тук просто нямам друго обяснение за това, как на една от по-шашовите ни съученички, и щукна щурата идея да си спретнем спиритически сеанс. Някой от родителите ? бил говорил нещо за французина Алън Кардек. И тя явно следвайки почина искал да види какво ще се случи ако повикаме духът на самия Плюшкин. И по този начин дето се казва душа в душа очи в очи да го разпитаме кой е той. Къде и кога е живял. И как е истинското му име – ако разбира се си има такова! 

Сега докато си спомням всичко това се сещам и как точно там около въпросните дебати лично мен пък ме бе стрелнала идеята да дам на Сотир прякора Плюши. За мое учудване без ни една апелация всички единодушно одобриха хрумката ми. То пък този прякор така здраво прилепна на същността на нашия странен съученик, че след време дори учителите го възприеха. 

О да!

И си му остана така поне докато завършихме. А най-комичното бе, че имаше деца от по-малките класове, които на практика така и не знаеха истинското му име.  

А то нали бяхме млади, зелени, глупави и незнаещи. 

Кой ти по онова време да ти обясни?!

…че самото пристрастие както на Плюшкин така и на Сотир не е поведение което е повод за смях. По-скоро обратното – като състояние си е явна форма на конкретен симптом от конкретно пси-отклонение. И най-вероятно е било точното така. Защото Плюши почти не обръщаше внимание на нашите непрестани подигравки. Но в случаите когато някой от нас прекаляваше, което никак не рядко правех и самия аз, Сотир клатейки нервно глава, присвиваше вежди, очи и устни и просъскваше: 

„Подигравате ми се вие амаааа… Ще видите когато дълбоката липса за някое от моите безценни съкровища се стовари върху усмихнатите ви глави! И най-вече на твоята!” – сочеше обикновено към мен той.  

 Тогава така и не разбирах, как една липса на нещо може да бъде дълбока. Както и другото, как една дълбочина може да се стоварва върху нечия глава, пък било тя и под формата на липса. Но другото си го спомням. При това много добре. Наистина започнахме да се събираме, за да викаме духове. Сещам се обаче и друго. Как определено с призоваването на духа на Плюшкин не ни се получи. Нито от първия път, дори нито на третата сбирка. Ама то кой ти е имал опит в тези неща. 

Но пък самото занимание ни стана интересно. Може би и за това нямам памет около това колко на брой и точно кои духове викахме. Щото то в началото за да експериментираме призовавахме тези на разни починали баби, дядовци, лели и чичовци на някой от присъстващите… Още помня че викахме и на починали музиканти и на кого ли още не. Но пък така леко по леко започнахме да трупахме рутина. Дори ако касаеше починал близък на някой от нас задавахме допълнителни въпроси, проверявайки най-отговорно дали наистина сме се свързали с този, когото сме си нарочили за повикване. Или пък появилия се е някой друг дух. Трябва да призная, че не рядко имаше погрешни присъствия. Или пък движението на махалото бе породеното просто от течение е стаята, или понякога дори от нелоялна намеса на някой от нас.

От друга страна, за да можем все пак да водим що годе земно човешки диалог с представителите от Отвъдното, по средата на масата поставихме едрогабаритна таблица с цялата азбука. Плюс пълен набор букви написани на малки картончета. Дори по няколко от всяка буква. Така чрез махалото, което държахме над таблица с азбуката определяхме буква по буква, какво иска да каже това, което мърдаше махалото. Ние му викахме, че е духът на нам кой си. Но аз нали бях консерва - през цялото време си оставах скептичен към това твърдение. 

Колкото до самата технология… 

Когато махалото се спреше на някоя буква от таблицата веднага вземахме нейна идентична от купчинката с изрязаните и поставяхме определен ред. Така малко по малко подреждахме буквите в оказаната от махалото последователност. Понякога това бяха просто единични думи. Но ако въпросът бе по-сложен в последствие малко по-малко те се оформяха и като редичка от изрази. Или дори цели изречение и мисли. 

Имаше случаи когато това ставаше много бавно. Но не бе изключение някой от нас да налучкаше цялата дума, която се очакваше като отговор. Тогава махалото се завърташе по часовниковата стрелка. Което приехме за „Да”. Респективно обратната посока се уточнихме да е „Не”. По този елементарен начин разбирахме думата, която най-вероятно духът иска да ни бъде казана. 

Така след време когато вече се бяхме поотракали на някой му хрумна да компенсираме неуспеха от привикването на Степан Плюшкин като призовем самия Гогол. И ти да видиш -  махалото как само затрепери. Силно и по много особен начин. Чак онази смелата съученичка, която бе предложила това ни занимание видимо се притесни.  

А аз нали тогава гледах на това упражнение, като на несериозно само се хилех. Ако съм откровен участвах ей така – само за едната му емоция. Пък и да не се деля от колектива. Но най – вече приех да съм с групата, защото много харесвах и дълбоко уважавах „бащата” на легендарния детектив Шерлок Холмс - сър доктор Артър Конан Дойл. Случайно или не, но освен кримитата за Холмс и Уотсън, както и легендарната му книга Изгубен свят с професор Челинджър, бях прелистил и „История на спиритуализма”. В която ако трябва да съм честен се сблъсках с много неяснотии. Може би и за това въпреки консервативното ми отношение бях неотлъчен. А всичко което се случваше там ми беше много любопитно, интересно и дори занимателно. Даже се сещам как в някой от сеансите станах свидетел на няколко ярки момента, които и до ден днешен надълбоко са се запечатали в ума ми.

В един от тези случаи призовавахме духът на Гогол. Но той прие да „комуникира” в диалогов режим с нас, чак когато започнахме да го питаме на руски. После някой се досети и за другото. За малката буквена разлика, която имахме с руснаците. Наложи се да разширим базовата таблица. Така към нашите българските букви добавихме и онези по специфичните - характерни за руската азбука.

 Помня още, че поне три пъти го призовавахме. Но най-впечатляващ беше случая, в който при втория път, за да установим дали контактуваме точно с духът на Гогол една от съученичките извади лист с негови крилати фрази. Явно съм бил толкова впечатлен, че съм ги запомнил дословно! Тогава тя прочете на чист руски три на глас: 

„ Копнежите човешки са също толкова безкрайни колкото и песъчинките покрай брегът морски!”

 „Страхът е по-заразен и от чумата!”

 „Откровеността е това, което ни позволява да използваме една дума правилно!” 

След което помолихме ако този който мърда нашето приспособление-махало наистина е духът на Гогол да ни каже някоя друга своя мъдрост. 

И да!

Махалото започна да се клати последователно над таблицата. И трепкайки леко се спираше на буквите, изписвайки отчетливо репликата: 

„Красотата е изворът на поезията!”

 След което отново на руски го попитахме - кои са нещата идващи от нашето време от които по настоящем е най-радостен и съответно най-тъжен. „Отговорът” бе че най се радва от това, че е определян като безспорен майстор на гротеската в съвременна проза. А е най-разочарован от това, че онзи мизирабъл Бахрушин, следвайки низките си колекционерски страсти е надминал по безскрупулност дори героя му Степан Плюшкин. И осквернявайки тленните му останки е откраднал черепа му от гроба. 

Последва някаква мъртвешка тишина. Само деветте свещи, които задължително палехме леко припукваха в сумрака. А малко по-късно без да сме задавали какъвто и да е въпрос, махалото пак се разклати. И пак така последователно се спря на буквите изписвайки на руски мисълта:

„ За това почитатели мои много внимавайте! Пишете ли като мен – умната какви герои музицирате, в творбите си. Ако мечтаете - внимавайте за какво мечтаете. А ако сънувате внимавайте какво мислите за това което сте виждали в сънищата си!”

Само за последната мисъл ни трябвах поне три часа и половина за да изчакаме махалото да се спира на буквите. Че после и да си я преведем на български. Всички бяхме в такъв шок от видяното, че за известно време тотално се объркахме какво да правим. Даже онази съученичка която донесе трите фрази вместо да каже нещо успокоително реши да обяснява на Духа, как и в нашата литература имаме сходен случай като този с оскверняването на неговите тленни останки от Бахрушин. Но при нас не само сквернели гробове и тленни останки, а направо убивали автора сътворил самия образ. В началото не можахме да разберем какво иска да каже. После щяхме да изпокапем от смях когато тя поясни, че имала в предвид убийството на Алеко Константинов!

Така или иначе на последният трети път попитахме Духът на Гогол дали случайно не е сънувал нашия Сотир. Отговори отрицателно. И да! Категорично отказа да ни уточни, защо точно такава същност като характер е избрал за образ на Степан Плюшкин. Но пък около това как го е изваял като такъв допълни: 

„Мисля някъде свисше или някъде от където бъдещето ми се яви неговият типаж. Убеден съм обаче, че и до днес има много подобни реални Плюшкиновци по земята!”        

А ние окрилени от успешния си „диалог” с гениалния автор се светнахме, че всъщност по подобен начин на руски би трябвало да извикаме и самия Степан Плюшкин. Направихме го. Но уви – пак нищо. Което идваше да покаже, как пак нещо в нашата технология не бе в ред. 

И пак забоксувахме.

И пак заумувахме. 

И пак така…

Изневиделица някой от присъстващите предложи да употребим словесната  формулировката, която ни бе дал духът на Гогол… Речена сторено. Поискахме при нас да дойде точно Плюкшин от бъдещето Свисше, явил се на Гогол докато пише Мъртви души… 

И Еврикааа…

Махалото затрепери! 

Но този път бе малко страшничко. Явно този дух не му бе много приятно да го безпокоим. Лично на мен леко започна да ми се гади. И ми стана едно такова отнесено, отнесено. Мисля тогава на никой от нас така и не му стана ясно кой всъщност е този от Бъдещето Свисше. Но тогава успяхме да установим нещо невероятно – което бе още една от  дълбоките дъмги в спомените ми от онзи ученически период. Оказа се че този странен дух с който контактувахме в Отвъдното колекционирал не вещи от материя, а си правил колекция от копия на човешки души при това само на живи хора.

Питахме го какво значи копие на душа от жив човек. А той отговори, че това било както той се изрази някакво си „небесно отражение” което той  „подреждал” по негови си „небесни рафтове”. А място го нарече Лична Душотека в Отвъдното. Че в нея той си ги сортирал по някакви си негови си небесени критерии. Разделени били по това какъв тип бил характера и качествата на душевността на земята. И даде пример. Пред очите му била секция от рафт, в която се виждала човек, който към момента подържал фара на нос Добра надежда. А до нея имал копие от душа на банкер работещ управителния съвет на банка в Телавив. В непосредствена близост до тях бил огледалния отпечатък наш Сотир - защото по излъчване много му приличал на другите двама. 

Но най-голямата изненада бе как видите ли и отражението на моята душа била не много далеч от изброените. Но не защото съм му допадал като подобен. А поради това, че съм бил един от най-активните и от най-язвителните в подигравките си към този тип Плюшкин хора в частност към Сотир. 

За всичкото това ни отиде почти целия след обяд. А след изписаното по мой адрес за около три четири дена бях център на внимание в компанията. Но като цяло тогава нищо по-особено не последва. Освен това че три дена главата само дето не ми се спука от болка. 

И така! 

Та в днешния ден точно си витая из тия мои спомени и ми звъни Шестофайницата -поръчителката на въпросното задание: 

- Добро утро на директора на аудио архива. Удобно ли е? Виждам, че по всички индикации в нета светиш зелено… 

- Да! А най-вероятно точно светя от безсъние – да! – смея аз на глас, забравяйки даже да поздравя.

- Викам си моят човек, горкият е станал по първи петли. И сигурно себеотрицателно работи по моята задачка закачка…

- Добро утро на патеричка! Станал съм – абсолютно. Но мисля не съм точно в твоя мисловен или аудио коловоз. 

- Еее… Жалко! А какво си правиш - ако не е тайна?

- Чакам един приятел да вършим едно добро дело – малко по-друго като вид и естество от твоята архиварно стационарна задачка. 

- Ахаа! Е! Щом още от сутринта попадам на човек канещ се да върши добро - значи и денят ми ще върви на добре.

- Дай Боже – нека е така! Амин! А ти какво си се присетила за мен по изгрев хубавице Шестофайнице?

- Охооо и комплиментче за външен вид получих… Ехеее… Цял ден ще ми е върховно. Виж Красавецо. Слушах пакетчето от поредния квартет дето си ми пратил. Но за единия има само пет минутки, а не петнадесет като при другите три. Пък по всички закони на гадорията - точно той май ми стана интересен.  

- Кой той?

- Ами номерирал си ми го като номер 12. Някакъв си Димчо Дърдоринчо или Дърдоричното. Не помня сега точно…

- Ооо… Той е много боен кадър. Сродна душа. Поне що касае събирането на разни нещица. 

- Аха Плюшкинов модел като теб. Ама спонтанен ли си е или е имитатор някакъв… Щото и такива ги има… Ааа! А и той ли е красавец като теб?

- Като поведенчески модел от вътре си му идва всичко. Но що иде реч за външния му вид – спокойно! Няма как да се влюбиш в него! Дори можеш като грознобойник да го отбележиш. 

- Еее! Жалко за красотата! И казваш да не се притеснявам, че е някой, който просто от комплексарски подбуди иска да се прави на Плюшкиново интересен?

- Ооо! Не, не, не! Нали казах! От вътре си му иде! Все пак там си е село! Кой ти там е чел Гогол. Или и да го е учил в училище го е забравил. Истината е че се води местния хахо. Дори и през ум не ми е минавало да го питам ходил ли е изобщо на училище. Ама сега като ме подкачаш се сещам, че може би и някой клас около до пети да е изкарал. Защото може да чете, пише и смята. Ама до къде е стигнал с учението – виж за това не съм се сетил да питам. Пет или шест години е по-голям от мен. Иначе - доста младее на външен вид. От селото от където са родителите на баща ми е. Но всички са убедени че е рожба или жертва на някаква грешка под формата на подмяна в родилното. И че той не е от техните. Въпреки, че ако му погледнеш родословието си е баш кореняк от селото. 

- А защо се опитват да го изкарат, че не е местен?

- Точно ти ли питаш това!?

- Защо?

- Е не го ли чу колко странно говори?!

- Чух го, но исках да чуя и твоето мнение.

- Мнението ми е че почти няма общо с местния диалект. За това и в село казваха, че Димчо не само плещи врели некипели, ами и меша приказката си на калъкарашик от четирите края на България. То и прякорът му за това е такъв. Димчо Дърдоринчо. А като започне да философства и Димчо Дърдоричното му казват. Но виж ти!? Чудна работа! Защо ли толкова малко минутки съм ти пратил?

- Не знам! Ти кажи! 

- Иначе той наистина с този си интересен изказ, никак не е невъзможно да е и един от тези, които търсиш. Ама ако е той – печелиш! От него имам касета и половина от средните - деветдесет минутните. Това значи повече от два часа са ми разговорите с тоя шемет. Но пък не зная защо с пращането така се е получило? Кой файл е при теб? 

- Дим Дърдорин - 3 си го озаглавил. 

- Ооо…! Със сигурност има номера 1 и 2.

- Надявам се и аз да е така… 

- Ама да, да! Сещам се сега нещо! То нали при него е много материала… Че правих няколко пъти селекция. И съм кръщавал извадките по различни начини с букви и цифри. Може в пощата да съм метнал нещо не както трябва. Я пусни моля те, да чуя от къде горе долу е извадката, която е при теб.

- Ооо… С радост ще го изслушам пак при това в твоя компания. Страшни сладури сте като си говорите двамцата. Ето пускам ! А после и ще те питам за още нещо – замълчава Ученолюбивата Шестофайница и записа зазвучава:

„Ама какво е то това дето го наричаш Онава бе Димчо?” 

„Онава е същото Онуй де попина му дума че е Божество.”

„Ха така Божество казваш!”

„Да!” 

„А ти вярваш ли в Бог? Или не?!”

 „Че па знам ли и аз какво правя с него!”

 „Какво сега беше това бе Дърдоринчо… Какво може да прави един човек с Бог пък било и той да е с великото име Димчо Дърдоричното.”

„Е що па! Моа си праа всичко! И ко пак са коколиш бе градски?! 

„Димич - тук май та не разбрах. Я го давай по-ясно!”

„Искам да река, че знам ли и аз на себе си ли вервам, на него, или и на двамата не вервам…” 

„Ми кой да каже я! Щом го наричаш Онава - а не Бог! Може всякакси да стоят нещата…” 

„Ми то туй… Аз не точно че не вярвам. Амааа…”

„Какво амааа?” 

„Ами вярвам си и аз, ама по на ин’че!” 

„На ин’че ли? И как така?” 

„По мой си един сложномислен начин…”

„Добре! Давай го тук на микрофона това твойто Дърдоринчовото сложномислие?” 

„Ами мислааа… Тъй де! – замълчава за миг Дърдоричното и после продължава – Мисла… Няма го оня точно Бог! Оня де все ни го бута попина в ушитеее…” – после от касетата се чуват само паразитните шумове, може би защото Димчо се замисля над казаното, но моя глас прекъсва неудобната и за двама вербална празнина: 

„Хайде бе! Не думай! Наистина ли го няма?”

„Не думай амааа - аз думам! Да! Няма го точно ония неговия Бог! Нооо…” - отново пропада в мълчаливо колебание Дим Дърдорин, след което се чува, как аз пак го сръчквам: 

„Но какво, но?!” 

„Нооо! Има Великосила една! И точно на нея аз и каям, че е Онава!”

„ Великосила – казваш!?” 

 „Да! Една такава де е командноподчинителна и греховооткривателна. Която ни заповедничи точно по коя пътечка и точно в кой животомомент да минем по нея. Е на таа точно сила аз и думам Онава. Виж вече другото го не вервам… 

„Кое то другото?” 

„Де мазнопопина до безконечност ми го дудне, ка’  неговия Бог бил една небесна мощ, де ни вардила от лошавото. И точно зарад’ туй само красивоподобни добрини ни сторвал той неговия Бог сиреч на нази простите души.” 

„А как е? Според теб поне?!”

„Ми не и тъй! На онуй другото де он му вика, че е Бог, мазнопопина все ма кандардисва, ка оно било белобрада и дългокоса особа в човекоподобст някаква. И чако че на чиляк мязъл, но по незнаен дори за попина начин този си неговият Бог фъъъркал де си иска по небесата. Па и още светел и святкал с нещо над главата си га през нощяска кат’ са явял на тозинка или онзинка у темницата …  Иии…” – не си завършва мисълта моя събеседник и пак потъва в мълчание, при което се чува как отново го подканвам. 

 „Иии?” 

„Ма к’во и па туй „И” сега?” – сторсва ми се Димчо.

„Така де! Пак питам „И” в смисъл как е според теб?”

 „Ааа! Аха! Ми не е си пък така! Щото то Онава де е на небето или по Козмуса… - пак за миг замълчава Димчо, но някак си с повишена увереност в гласа продължава - Ама то аз за мойто си Онава ти говора… Не за другия Бог на лъжепопина.”

„ Добре, добре! Това че ги различаваш двете неща ми се изясни. Ама ти що попа така го клепаш? Че мазнопопин, че лъжепопин, че какво ли още не…?   

„Ми що он си е такъвин - мазен! И хем е мазен, хем е и лъжлив! Само килимявката и кръста са му праведни!”

„Стига де! И що тъй?!”

„Що три четир’ пъти га му са разболява клисара он - попина демек, ма вика ‘а му мета у цръквата. И тогива съм го угадил ка’ бръка у кутията за жалостиня и ‘зема книжни пари от тама. Дава ги на попадията и я реди по телефунцията да платяла тоците у тях си. И на неговите си дяца си съм го съзирал от монетките оставени под иконите да ‘зема  и да им ги дава за сладолед. Па от по после га носим торбите с монетите на банката да ги праят на книжни, все са жали, че миряните от това село само жълти дребушляци пускали у кутията. Па то ми са чини, че не йе точно си тъй. Щот то ‘орицата и от наше село па и от околните га додат при мен ‘а си ‘земат нещо си и ку не ми дадат паричка, то поне ‘рана или дрешка ще ми носат. Па той кат’ доде при мен мазнопопина му с лъжепопин почва веднага си да ма гълчи и обръчи да ми набива…

„ Че за какво пък точно теб да те реди бе Димич?”

„ Ооо! Реди ме! И то направо на гълчава биля! Казува ми, че аз понеже по Божията воля съм ги бил намерил тез’ неща, ей така под открито Боже небе… Та за това си и трябвало ей така без нищо си да ги подарявам на ‘ората. Или па ‘ко ми давали пари в замяна на нещо от рафтовете, аз веднагически требело да търча и да ги дарявам на цръквата… 

„Е! И това от къв зор да го правиш - я?”

„Ми ха ти каже де. Нъл си по умноват и грамотен от меня. А той мъ гълчава, че това требело да го сторвам така, щото да ми се била прочистела деятелността и душата ми. Понежи за това де съм го сторвал туканка все нещо си трябвало на държавата или на цръквата да плащам. После гледа, гледа по всите рафтове - пита си за нещо де му требе. И ако си го намери ‘зима си го. И ни пита струва ли ми нещо, ни ми дава паричка. Клати си килимявката, глади са по проскубаната брада и почва да ми каканиже”

„ И какво ти мърморосва?”

 „ Ка’, за да не съм мърсял това моето начинание Божие наместо грешни пари, ‘рана или некое парцалче като дрешка щял в замяна на ‘зетото от меня да ми остави недогорели вощеници. Като съм ходил в цръквата да съм палел тез неговите недоразтопените. Наместо да съм улизал в харч и да си купувам от новите. Щото Бог така му бил разпоредил – угасналото вето от цръквата при ветошара като мен да отиде. И почва да ми са кръсте и да ми мрънкосва под носа си „Като пръст при пръста! И като прах при прахта! Така и вехто при вехто нека да ходиии!” Па то на мен ющ на момента същи, моето небесното Онава друго ми шепти!”

„Какво?” – чува се как скорострелно го прекъсвам аз.

„Че мазнопопина в грях влиза. Щото то тия недогорелите вощеници наместо да ги предаде де требе… Там де в леярната! Иии… Парицата па у храма да върне. Той с тях от мен си ‘зема неща де да му вършат къщни нужди - некакви си… Че за туй и не му вервам ни на това де той му вика, че е негов Бог, ни на самия него лъжепопина му с лъжепопин…  

 „Добре, добре - разбрах! Ама то може не всички попове да са такива!”

„Па може и така да е! Може всите другите да не са таквизи! И харни да са всите - я! И ха дано тъй да е! Че да помагат на ‘орицата! И дай Боже - да е тъй! Ма нашию си е мазен лъжкундер! И за туй му не вервам!”

„Добре, добре! А какво тогава казваш, че е най-праведното за твоето верую към Онава?”

„Не мо’а ти огадя сеги на де биеш! К’ва е тая сложнотия де я рече – верую. Ко ма питаш с нея дума… Я говори по по нашенски!”

„Питам значи, как ти мислиш, че стоят нещата с твоето Онава? Или по-точно, ако го няма Богът дето попа говори за него, я ми уточни пак за това твоето Онава! То всъщност какво е?! Щото аз пък за него не те разбрах!” 

„Ааа… Да, да, да! Ми тъй речи де! Та значик моята вероправда аз я вида като така, че Онава не е ни мъжко ни женско. Тъй си мисла язе.”

„Само туй ли мислиш?” 

„Не само! Има и юще!”

 „Думай де! Щото Дърдоринчо ти нали разбра?”

 „Не! К’во требеше да угадя?”

„Че сега пред мен ти се е паднало да си речеш всичко без някой да та хока…”