„Мрачен чар”

Глава първа

„Началото”

 

В края на юли вечерите бяха прекрасни. Обсипаното със звезди небе, проблясваше като магическо наметало. Чистият въздух довян от морския бриз, изпълваше дробовете с живителна сила. Беше три през нощта и нямаше никакъв трафик по околовръстното шосе. Само песните на щурците, допълваха тази нощна хармония. Аз лежах в крайпътната канавка и кръвта ми, бавно попиваше в пръста. Някой казват, че непосредствено преди смъртта, целият ти живот минава пред очите като на лента. Пълни глупости. Единственото което минаваше пред очите ми е, момента когато получих куршума. Беше ме обзел яд, че се бях оставил така лесно да ме прецакат. Бях се подготвил добре, но законите на Мърфи действаха безотказно. Господин Мърфи ме бе навестил тази вечер и водеше със себе си онази с косата. Лежах в локва кръв, гледах към небето и чаках всичко да приключи.

Две седмици по-рано.

 

Погледнах мъжа пред себе си. Беше, някъде към тридесет и пет. Висок метър и седемдесет и пет с черна къса коса, орлов нос малко по-голям от нормалното и с остри черти на лицето. Очите бяха тъмно кафяви, почти черни. Беше здрав, но не мускулест. Излъчваше увереност и някакъв мрачен чар. Имаше тъмно сако с черна фланелка, отдолу черен панталон и черни леки мокасини. Явно на този тип, черното му е любимият цвят. Като цяло беше изтупан. Абе какво да ви кажа, направо красавец. Погледах се още малко в огледалото и останах доволен от видяното. Взех ключовете за колата от шкафчето в коридора и излязох от квартирата. Денят беше към края си. Морският бриз, пропъждаше дневната юлска жега. Поех дълбоко въздух и издишах. Хубава вечер се очертава. Днес е важен ден и адреналин изпълваше кръвта ми. Тръгнах към колата. Винаги паркирам една пресечка от квартирата ми. Малката разходка ми доставя удоволствие. Качих се в черния „Голф” четворка. Взех го изгодно преди три месеца, когато се нанесох и в квартирата. Завъртях волана, подадох газ и след малко бях на главната улица. Влязох малко остро в трафика и си заслужих сърдити клаксони зад себе си. Времето ми бе разчетено до минутата. Отивах на първа среща. Момичето си заслужаваше усилията, които полагах с добрия си външен вид, избора на ресторант и цветята, които щях да и купя. Тя беше от висшата лига. Баща и беше, бивш политик и настоящ влиятелен бизнесмен. Трябваше да се представя добре и да бъда точен…. ако този задник пред мен се разкара, за да стигна навреме за срещата. Извъртях рязко волана, натиснах газта и задминах някакъв мухльо с „ Пежо-206 ”. Не съм избухлив. Спокоен съм и даже хладнокръвен, но улицата е друг свят. Понякога те изкарва от нерви. Престроих се в дясно и влязох в една странична улица в края на която имаше павилиони с цветя. Намалих съвсем скоростта и минах бавно покрай отрупаните щандове с цветя. Видях каквото търсех, спрях и излязох от колата, без да гася двигателя.

  - Ето от тези червените рози, единадесет. От белите, също единадесет и единадесет от жълтите. - Жената се затътри да извади от кофите цветята. Личеше и, че се радва за оборота.

  - Сложете и много зеленина. - Продължих да нареждам аз. Погледнах часовника си, нямаше много  време, но жената се справи по-бързо от колкото предполагах. Платих, взех букета сложих го в багажника и потеглих рязко. Бързо излязох пак на главната, ускорих и след по-малко от петнадесет минути, бях на уреченото място в уреченото време. Момичето, щеше да ме чака пред собствения си фризьорския салон. Беше там. Двадесет и пет годишно русо миньонче с червена къса рокля, малка чантичка през рамо и голяма усмивка на лицето. Нещо ме жегна и сви сърцето ми, когато я видях. Спомен се надигна в съзнанието ми, но аз бързо го пропъдих. Стори ми се, че виждам две жени да надничат през голямата витрина на фризьорския салон. Явно мълвата за срещата на шефката им се носеше сред фризьорките и те се бяха скупчили на прозореца, за да видят кой е щастливеца. За да направя добро впечатление, излязох от колата, отворих предната врата и подадох ръка.

  - Прекрасна си.

  - И ти си страхотен. - Усмивката и не слизаше от лицето. Пое ръката ми и пъргаво влезе в колата. Направи физиономия за стария модел и състоянието на автомобила, но го прикри и не каза нищо.

  - Оставих моята кола малко по-надолу по улицата. – Каза тя. Погледнах и видях нейното червено Ауди ТТ паркирано до някакво разнебитено и старо Рено.

  - Хубава кола. Отива ти на роклята. – Казах аз и тя показа зъбите си в двадесет и четири каратова усмивка.

  - И на мен ми харесва. Довечера ще ме оставиш тук нали? - Гласът и беше нещо средно между мъркане на коте и гукане на гургулица.

  - Мога да те откарам до вас. - Казах докато се намествах на седалката си.

  - Предпочитам,  да се прибера с моята кола. Аз съм работещо момиче и колата се е превърнала в част от мен.

  - Познато ми е. - Усмихнах се и аз. Извих волана и подкарах по улицата.

  - Къде ще отидем?

  - В едно малко хубаво ресторантче с Българска кухня.

  - Ммм, много съм гладна. Обичам да си хапвам след работа. Много голям апетит имам. - Измърка дяволито тя.

  - Не ти личи, но ще го приема за вярно.

  - Защо мъжете като видите хубава жена и си мислите, че не се храни и пази само диети?! - Разсмя се тя.

  - Не е вярно. Когато видим хубава жена, ние изобщо не мислим. - Отвърнах на усмивката и.

  - Щях да кажа: Личи ти, но ще се въздържа.

  - Много мило. - Престорих се на обиден.

Вечерта се очертаваше забавна. С нея се бяхме запознали във фризьорския и салон. Подстригваха и мъже и това бе добър повод да се погрижа за прическата си и да предложа реклама чрез рекламната агенция, в която работя. В началото не прояви интерес, но благодарение на упорството ми и постригването през седмица, успях да я убедя поне да дойде и да се запознае с възможностите, които предлагаме. Тя дойде в рекламната агенция на другия ден.  Колежката ми Поли, винаги усмихната и симпатична пълничка жена на тридесет и шест, ми намигна дяволито и се направи на много заета пред компютъра си. За половин час обясних опциите за реклама в местната преса и радио. Мария, така се казваше новото ми гадже надявам се, знаеше какво иска и за това приключихме сравнително бързо. Накрая решихме, че ще ми покаже снимки, които е правила, за да избера кои от тях, ще свършат работа за рекламата. Оказа се, че ги е изгубила, когато е сменяла лаптопа и сега ги има само на хартия. Това бе добре дошло за мен. Предложих и да се срещнем на другия ден, за да ми ги даде за сканиране, а и да пием по едно кафе. На другия ден се срещнахме, пихме кафе, смяхме се. Допаднахме си. Започнахме да се виждаме през няколко дена. После пиехме кафе всеки ден. Докато не и предложих вечеря. Тя прие и ето ни тук сега.

Пристигнахме. Насочих колата малко в страни от ресторанта. Между спрелите коли, имаше червен триъгълник пазещ едно място. Бях го сложил днес по рано през деня. Слязох и го метнах в багажника. После внимателно паркирах.

  - Помислил си за всичко?! - Учуди се тя.

  - Не оставям нищо на случайността.

Влизайки в ресторанта, бяхме обвити от мириса на топъл хляб и аромата на апетитни Български ястия. Нямаше го, онзи задушлив дим от цигари. В заведението не се пушеше. Аз бях отказал цигарите повече от две години и сега дима им ме дразнеше. Заведението беше малко. Около  петдесет квадрата. Дървени маси с везани на ръка покривки. Масивни столове и стени изрисувани с народни мотиви. Още нямаше много хора. Само две маси бяха заети. Една двойка пенсионери и момче с малко по-възрастна жена от него. Сервитьорът се насочи към нас и аз му казах, че имаме запазена маса и му я посочих. Той ни отведе до нея в дъното на заведението. Беше изолирано, задушевно и не се виждаше от входа. Седнахме един срещу друг.

  - Само двамата ли ще бъдете? - Попита любезно сервитьора.

  - Да. - Той бързо махна излишните комплекти прибори. Отдалечи се и се върна с две менюта, които постави пред нас.

  - Само ми махнете и ще дойда да ви взема поръчката. - След това се оттегли.

  - Нямам търпение да поръчам. - Изкиска се тя и започна да разгръща менюто с онази нетърпелива припряност, която само децата умеят.

  - Ти няма ли да си избереш? - Попита ме тя виждайки, че дори не поглеждам менюто.

  - Аз съм лесен. Шопска салата, пържола алангле, пържени картофи и студена бира. - Тя се разсмя.

  - Типичен мъж.

  - Типичен или не, обичам пържола. – Троснато казах,  като инатливо дете.

  - Знаеш ли какво?! И аз ще взема същото. – Заяви го с някаква тържественост и остави менюто театрално. Палави зайчета играеха в очите и. Чакаше похвала.

  - Виж какво, не е нужно да поръчваш същото. Има страхотни ястия в ресторанта, а и едно хубаво вино по би ти подхождало.

  - Не ме мисли за някоя глезла и детето на татко. Както ти казах, аз съм работещо момиче. Знам какво искам от живота и сега точно ми се иска кървава пържола с ледена бира и горещ мъж. - Каза го, но не се сдържа и се разкиска като палава ученичка.

  - Ти си моето мъжко момиче. - Отвърнах на усмивката и сложих ръка, върху нейната. Кожата и бе нежна като коприна. Ръката и бе топла, а моята хладна. Погледнах в очите и. Дълбоки сини очи. В тях се зараждаше страст и желание. Усещах как търси същото и в моите. Опитах се да и го покажа. Не знам дали съм успял. Отместих ръката си и се усмихнах.

  - Да поръчваме. - Направих знак на сервитьора, той дойде и взе поръчката. Погледнах скришом часовника си, оставаха ми две минути.

  - Не мога да те усетя напълно. Малко си потаен и нещо ми се губи в теб. - Тя бе опряла глава на ръката си и ме гледаше престорено изпитателно.

  - На мен ми се губят годините, които съм живял, без да те познавам. - Казах патетично. Тя се разсмя. Хвана ме за ръката като леко я придърпа към себе си.

  - Винаги обръщаш всичко на шега.

  - Такъв съм си.

  - Харесва ми. - Гледаше ме в очите със същото изражение от преди малко. Внимателно поставих другата си ръка върху нейната, след което бавно издърпах и двете си ръце.

  - Трябва да отида до тоалетната. - Тръгнах към изхода и усещах как нещо в магията се развали. Тя беше посърнала. Нямах време. После щях да оправя нещата. Свих по коридорчето на ресторанта, но не към тоалетната, а към изхода. Нямаше никой и незабелязан излязох на вън. Беше се мръкнало. Отправих се към колата. Точно там където бях паркирал, уличната лампа бе счупена и колата бе забулена в мрак. Взех цветята и една шапка с козирка от багажника и свих по съседната уличка провряла се между кооперациите. Погледнах часовника си, движех се по разписание. Сложих си шапката с ниско нахлупена козирка, в случай че в района има камери които не бях забелязал. Сградата се различаваше от другите в карето, по-оранжевия си цвят. Имаше пет етажа и малки балкончета. Вратата на входа, бе метална и масивна. Днес случайно през деня, бях вкарал карфица в патрона и сега беше широко отворена. Малко по-нагоре по улицата се разхождаше млада двойка и две деца играеха с топка,. Беше осем и двадесет и шест вечерта. Заизкачвах се безшумно по стълбите, благодарение на меките мокасини. В движение, със свободната си ръка извадих от вътрешния джоб на сакото, чифт гумени ръкавици от онези за еднократна употреба. Сложих си ги внимателно една по една, като местех цветята от ръка на ръка. Стигнах на третия етаж. Виждаха се две врати. Застанах пред тази в дъното. Имаше шпионка. За това държах букета високо и главата си ниско, гледайки надолу в краката си. В лявата ми ръка беше букета, с дясната натиснах звънеца и я прибрах в джоба си. Чу се баналния звън на камбанки, а след малко и суркане на чехли в коридора.

  - Кой е? - Гласът бе мъжки, отегчен и леко раздразнен.

  - Имате цветя за получаване.

  - Сгрешили сте адреса.

  - Няма как. - Този път моя глас беше отегчен и леко раздразнен.

  - На картончето пише вашия адрес, и името ви Стоян Казимов, а и поръчката ми е последна за деня. - Той явно се колебаеше.

  - Вижте какво, тук пише, че са от някаква жена. Има и цял ферман написан за вас. Просто ми се подпишете, вземете си цветята и да се прибирам най-сетне у нас. - Това явно го убеди. Жените ни карат да ставаме непредпазливи. Той отключи и отвори вратата със замах. Беше нисък, червендалест шишко на около четиридесет и пет, с мазна оредяваща коса. Тлъстото му шкембе, бе излязло изпод потника, с който беше под тежък хавлиен халат, разкривайки черна рошава козина отглеждана с години. За щастие, долнището на анцуга прикриваше останалото.

  - Давай да се разписвам и се махай. - Изграчи той.

Не, не можа да завърши изречението до край. Чу се нещо такова:  Давай да се разписвам и се махрррр…. Това се случи, защото извадих от джоба си, ножа от приборите в ресторанта и с рязко движение разрязах лявата половина на шията му. Ножът не беше от най-острите. За това по-скоро разкъсваше плътта, отколкото я режеше. Чу се звук като от разпаряне на хастар и рукна фонтан от кръв. Посегнах отново и разрязах и дясната страна на шията му. Плисна още кръв. Този път опръска и част от цветята. Избутах го на вътре и затворих вратата зад гърба си. Той изгуби равновесие и падна по гръб. Държеше гърлото си и се опитваше да каже нещо. Гледаше ме с широко отворени, ужасени очи. Сложих розите върху шкафчето за обувки. Наведох се и зашепнах в ухото му. След това се изправих. Лицето му се беше сбръчкало от ужас. Искаше да говори, но от прерязаното му гърло излизаше само къркорещ въздух. Минах зад него и го хванах за яката на халата. Засурках го към хола. Там го поставих върху килима. Избърсах ножа в хавлията му и си го прибрах в джоба. Върнах се в коридора и влязох в банята, огледах се и се запътих към кухнята. Там в шкафа под мивката намерих каквото търсех. Взех двете шишета и се върнах в хола. Едното беше белина, а другото някакъв прах за дезинфекция. Давенето бе почти свършило. Кожата му бе много бледа, а очите губеха блясък. Излях белината отгоре му, а с прахообразната смес го поръсих целия. В почти всеки препарат от домакинството има хлор. Той дезинфекцира и намаля миризмата от гниене. Хванах края на килима и го метнах отгоре му. Започнах да го навивам. Стана като хотдог. Доста дебел хотдог. Оставих го в средата на хола и се върнах в банята. Огледах се добре. Нямах кръв по себе си. Върнах се в коридора и огледах цветята. По три рози имаше малки капчици кръв. Отделих ги от останалите, влязох в банята и ги накъсах на малки парченца над тоалетната чиния. Внимателно свалих ръкавиците и ги хвърлих при цветята. Трябваше да пусна водата два пъти докато отнесе всичко. Излязох в коридора, взех цветята от шкафчето огледах се за последно. Не виждах нещо, което да съм забравил. После загасих лампите навсякъде като внимавах да не оставя отпечатъци. Нахлупих шапката и излязох. Внимателно бях хванал дръжката на вратата с ръкава на сакото си. Засилих я леко зад себе си. Тя щракна и се заключи. По стълбите нямаше никой. На вън бяха само двете деца. Те ме погледнаха, но аз вече бях тръгнал в противоположна посока. За минута бях пред ресторанта. Общо тринадесет минути. С две повече от предвиденото, но все пак в нормите.

Тя ме чакаше, леко раздразнена и притеснена. Виждайки цветята в ръцете ми, помръкналото и лице се оживи и светна в широка усмивка.

  - Не беше нужно. - Но аз вече и подадох цветята. Сервитьорът, предупреден от мен, донесе ваза пълна до половина с вода. Сложихме букета на съседната маса, заради големия му размер.

  - Наистина не трябваше. - Измърка тя.

  - Бях забравил за букета и нямаше да си простя. С колата за нула време купих цветята и се върнах. - Тя ме погледна в очите и ръката и докосна моята.

  - Много си мил с мен. Не бих искала да се отпускам толкова пред мъж. Била съм наранявана жестоко. Но в теб има нещо, което ме кара да ти се доверя.

  - Никога не бих те наранил. - Казах аз, докато слагах дискретно ножа върху салфетката.

Точно тогава, сервитьорът донесе вечерята. След като се оттегли, взех запотената чаша с леденостудена бира и с престорена тържественост казах.

  - За най-красивото и очарователно момиче и за разрастване на нейния бизнес.

  - И за най-внимателният и чаровен рекламен агент. – Вдигна чашата тя.

Минахме на пържолите. Бяха леко запечени, точно както ги харесвам. Натиснах с вилицата и с ножа разрязах първото парче. Видя се свежата вътрешност на месото и розова течност полепна по острието.

  - Ммм, много е вкусно. Изстена тя. - Само ножа ми да не беше толкова тъп.

  - Дай на мен. - Пресегнах се и с моя нож, разрязах на хапки пържолата и.

  - Можехме да извикаме сервитьора да смени приборите ми, но и така става. - Усмихна се тя.

  - Когато дойде време за разрязване на пържоли, разчитай на мен. - Усмихнах се и аз.

Вечерята мина изключително приятно. Окапахме се със сос, смяхме се и си поръчахме по още една бира. Говорихме и малко за работа. За това как ще и се развие рекламната кампания. Обсъдихме и последния нашумял филм. Пак се смяхме и за радост на персонала, който само нас чакаше за да затвори, платих и си тръгнахме. Вън бе станало хладно. Тя потрепери и притисна по-силно букета към себе си.

  - Студено ми е.

  - Мога да те стопля?!

  - Знам. - Тя се приближи до мен. Пресегна се с букета и ме прегърна. Влажните и устни, докоснаха моите. После бързо се отдръпна.

  - За сега не искай повече от мен. Когато съм готова, ще разбереш.

  - Когато си готова, аз ще бъда до теб. - Стана малко мелодраматично. Усетихме го и двамата и се засмяхме.

Вечерта, нямаше много улично движение и аз я откарах до колата и за по-малко от двадесет минути.

  - Вечерта беше незабравима.-  Каза тя, целуна ме бързо по бузата и се затича с високите си токчета към колата си. Изчаках фаровете и да се стопят в далечината. Подкарах бързо. Бях отворил прозорците и хладният въздух брулеше лицето ми. Имах нужда от спокойствие и самота.

Прибрах се, изкъпах се и легнах гол на леглото. Гледах светлосенките, които оставяха преминаващите автомобили по тавана. Бях спокоен и удовлетворен. Днес бе успешен ден, но беше само началото. Още много работа ме чакаше. Знаех, че няма да е лесно и болката ще е голяма, но  нищо не ме плашеше. Сигурен бях, че ще успея. Гледах в тавана и се усмихнах в тъмното. Днес бе началото на дълго замислен план. План, който щеше да ме освободи от мъката натрупана в мен. Затворих очи и заспах на мига.

 

 

„Мрачен чар”

Глава Втора „Минал живот”

Две години по-рано….

 

- На екс! На екс! – Викаха колежките ми. Всички се бяхме събрали около масата и аз бях вдигнал чаша с текила.

- Моля ви, не мога повече. – Пиехме вече от два часа. Целия се бях зачервил, но усмивката не слизаше от лицето ми. Всички бяхме радостни, от приключването на новия ни материал който тази вечер, беше излъчен по телевизията. Бяхме екип разследващи журналисти на свободна практика. Току що приключеното разследване, беше за корумпиран селски кмет и неговия баджанак, с когото източваха общински средства.

- Пий ти казвам. Аз как си изпих всичко?! – Викаше колежката Сашка която беше зачервила бузите като мен.

- Добре. – Затворих очите и излях съдържанието на чашата, в гърлото си. Текилата подпали вътрешностите ми и аз побързах да изям резенчето лимон.

- Видя ли?! Нищо ти няма. – Смееше се Сашето. Тя беше нашия юрист, съветник и като цяло двигателя на екипа ни. Можеше да мисли едновременно за няколко неща и мозъкът и, работеше на пълни обороти. Беше привлекателна и женствена. Кестенявата и късо подстригана коса, дооформяше овалното и бяло като слонова кост лице. Имаше меки и красиви черти, които  в определени ситуации се втвърдяваха за секунда. Можеше да бъде строга и непреклонна, но усмихнеше ли се, очите и светваха и придобиваше едно одухотворено излъчване.. Хемингуей беше писал в някой от романите си че, мъжко момче, е този човек, който си играе играта и си носи отговорността от нея. Сашка беше, нашето мъжко момиче.

- Съчувствам ти. – Опита се да надвие глъчката Ками. Тя беше, нашата репортерка и лице на екипа. Заставаше пред камерата и взимаше интервюта. Хората я познаваха и поздравяваха по улиците. Естествено, обираше и негативите. Засегнатите от нашите репортажи, я мразеха. А да мразиш човек като Ками, не беше лесно. Висока, стройна с женствени форми и дълги крака. Буйната червена коса, се забелязваше отдалеко. Имаше чипо носле и изкрящи очи. Камерата я обичаше и допринасяше драстично, за рейтинга на репортажите ни.

- Къде се изгуби? Помислих, че си паднал в дупката на тоалетната. – Извика през силната музика Сашка и приятелски потупа по гърба, третия член на нашия екип.

Иван, беше двадесет и една годишно момче. Втора година студент по информационни технологии. Слаб, дребен на ръст с продълговато бледо лице. Притеснителен и затворен, неговата страст бяха компютрите. Ванко беше нашият хакер, оператор и монтажист.

- Ванко, май скоро ще трябва да се разделим с теб. – Каза сериозно Камелия, с което накара да се дръпне кръвта от и без това бледото лице на Иван. – Ако не се научиш да пиеш, просто няма да ни оставиш друг избор.

Бурния смях на Ками, зарази и нас със Сашето. Очите ни се насълзиха и за малко забравихме за пиенето. Ванко се опита да се засмее, но беше прекалено чувствителен и леко се засегна. Той потърси помощ в моите очи. Сашето ме изпревари, прегръщайки го.

- Шегуваме се приятелю. Без теб сме за никъде и всички те обичаме.

Камелия също го прегърна и на Ванко му почервеняха ушите от притеснение. Предполагах, че през живота му друга жена освен майка му, не го е прегръщала така. В реалния живот Иван трудно се оправяше. А в присъствието на жени, рухваше тотално. Ушите му почервеняваха и той започваше да заеква. Беше отгледан основно от баба си. Може би и от там беше неговата свитост и неприспособимост, към околния свят. Той е живял с баба си, понеже родителите му работели в чужбина за повече пари. В България често, семейства се разделяха, за да може бащата или дори двамата родители, да отидат на гурбет.

- Много се отплесна. – Викаше през музиката Сашето.

- Какво? - не чух добре аз.

- Казвам, че спря да пиеш. Ние с Камито, сме далеч пред теб.

Чула това, Камелия взе един шот от масата, дигна го тържествено и го изля в гърлото си. За малко да се задави, но преглътна стоически огнената течност и гледайки ни с насмешка, сдъвка лимона, без да и трепне окото. Веднага получи аплодисменти от нас. Всички грабнахме чашите и с различен успех повторихме нейния ритуал. Ванко естествено не пи.

- Ще ти взема една кола. – Предложих му аз.

- Сам ще отида на бара. – Каза той и се изгуби в тълпата. Дискотеката беше пълна. Силната музика, ефектното осветление и алкохола, караха човек да се чувства в безтегловност.

- Харесва барманката. – Обади се Ками.

- Какво не харесва?

- Казах, че харесва барманката. – Изкрещя пак тя.

Погледнах към бара и там видях как Ванко се е наредил на опашка и си чака реда. Имаше две барманки. Едната руса с прибрана коса и светли очи, а другата брюнетка с голямо деколте. И двете бяха млади, отракани и изглеждаха с богат опит в игрите на любовта.

- Коя от двете?

- Брюнетката.

Станах и си запробивах път към бара. Бях при Ванко, малко преди да му дойде реда.

- Поръчай шише текила, твоята кола и купичка с резенчета лимон. – Казах аз в ухото му, докато пъхах в джоба му две петдесетачки. – Сметката ще ти излезе, към петдесет лева. Остави и за бакшиш, още петдесет.

Отдръпнах се от него, и точно тогава му дойде реда. Не чух какво каза на барманката, защото талпата ме бе избутала назад. Видях само как и подаде парите, а тя дори не му се усмихна.

- Какво стана? – Попита Камелия, когато се върнах на масата.

- Нищо. Малката явно не се впечатлява лесно.

- Мога да говоря с нея?! Ние жените, можем да се разберем по лесно.

- Мисля, че няма да помогне. Аз ще се оправя с това.

- Кого ще оправяш? – Попита Сашка, дочула края на разговора ни.

- Ще оправя тази текила. – Казах аз и взех бутилката от ръцете на току що пристигналия Иван. Налях на всички и отново се започна голямото пиене. Смехът ни често пробиваше, силната музика. Вечери като тази, ни караха да се чувстваме по близки. Вече пет години работехме заедно, а ни се струваха десет.

По някое време, се отправих към бара. Тълпата се бе разредила, а по големите тонколони се носеше някакъв блус. Застанах пред брюнетката с ръка на плота в която държах пачка петдесетолевки. Това беше целият ми хонорар плюс малко стари спестявания. Очите на барманката срещнаха моите, после погледът и слезе на долу и се закова в парите. Зениците и леко се разшириха.

- Как се казваш?

- Елена. А ти? – Нахакано попита тя.

- Колко ще струва, един мъж да изкара една вечер с теб? – Зададох въпроса си аз.

Тя не се изненада, а само се замисли. Очите и не слизаха от парите. Облиза устните си и преглътна. Взе си въздух и изпъчи бюст.

- Петстотин?! – Това беше нещо средно между въпрос и констатация. Приличаше на котка, видяла малки мишлета.

Петстотин беше абсурдна сума. Момичета като нея, си лягаха с клиенти за по сто, в редки случаи за  двеста лева. Отброих бавно двадесет петдесетолевки.

- Ленче, виждаш ли на онази маса слабото момче с двете красиви жени? – Казах аз, като посочих с глава.

- Онзи бледия, дето заеква като говори. – Каза тя с пренебрежение.

- Онзи бледия дето заеква, е член на екип разследващи журналисти. Виждала ли си, истински хакер на живо?

- Не. – В очите и вече, започна да се появява интерес.

- Той е може би най добрия в града. Та искам от теб, за тези пари да излезеш с него поне три пъти. След това ако не искаш да продължиш да се виждаш с него, го направи внимателно и без да го нараняваш.

- Окей, нямаш грижи. – Каза тя и посегна с нокти към парите.

Отдръпнах ръката си и я погледнах хладно в очите.

- Познавам собственика на заведението. С Нури сме приятели. – Това си беше истина. Нури беше фигура в подземния свят. Започнал като улична наемна мутра и стигнал до собственик на нощни заведения. Това което харесвах в него е, че не допускаше дрога в дискотеките си.

- Няма проблем. И без това вече искам да се запозная с него. – Каза тя, вече по меко и с жаден поглед, затърси с очи парите. Подадох и ги и тя с бързо движение, ги прибра в чантичката на кръста си.

Написах на едно листче, номера на Ванко и и го подадох.

- Утре му се обади. Когато те попита, от къде знаеш номера му, кажи че си го поискала от мен.

Момичето кимна.

- А сега ми дай една кола. – Подадох и пет лева, взех безалкохолното и се върнах при колегите си.

- Много се забави пич. – Каза Сашка. – Да не би да сваляше онази цицореста барманка?

Тя се засмя, а Иван ме погледна с ревност.

- Отидох да взема кола за Ванко. Тя обаче ми поиска неговия телефон. – Казах аз, а очите на Ванко светнаха.

- Наистина ли? – Попита той, с жив интерес.

- Да. Явно си и направил впечатление пич. – Потупах го по гърба, хилейки се.

Ками търсеше очите ми, гледайки ме въпросително. Потърках палеца си в показалеца и средния пръст, така че само тя да го види. Тя кимна, че ме е разбрала.

Стояхме в дискотеката, още малко. После си поръчахме такси. Бяхме си оставили колите по домовете. Знаехме, че днес ще се празнува здраво. Само Иван нямаше автомобил. Той живееше при родителите си. Те се бяха върнали от гурбет и си бяха купили апартамент в крайните квартали. Там беше по евтино и пренаселено.

Двете ми колежки си живееха в собствени апартаменти. И двете бяха разведени. Сашка имаше дете за което и помагаха родителите и. Живееха на близо до нея и се радваха на внучето, почти всеки ден. Така Сашка имаше повече време за работа. Ками нямаше деца и това я измъчваше. На тридесет и няколко години, обикновено жените вече имаха деца и мъже до себе си. В съвременния живот обаче, нещета не стояха точно така. Многото напрегната работа, забързано ежедневие и недостига на пари, караха много двойки да се развеждат. Обикновено и раждането на деца, се планираше, някъде по напред във времето. Населението като цяло застаряваше и нещата не вървяха на добре.

Тази вечер обаче, никой не се вълнуваше от такива глобални проблеми. Звездата на вечерта, беше Ванко. Момичетата го скъсаха от шеги за барманката, но той не се обиждаше. Беше щастлив и усмихнат. Дори за последно пи половин шот текила.

Таксито дойде и четиримата се набутахме в него. Аз отпред а другите се побраха, на задната седалка

- Ще закараме първо Ванко! – Каза Сашка. – Той има нужда, да събира сили за утре.

Всички избухнахме в смях. Аз казах адреса на шофьора и потеглихме. Беше началото на лятото и вечерите още бяха хладни. За това таксиметровия шофьор пусна климатика. Ванко заспа и трябваше да го будим за да се прибере. После изпратихме Сашка. Тя беше по към центъра.

- Сигурен ли си, че добре постъпи като и плати? – Попитаме Ками, след като останахме сами в колата.

- Разбира се. Малко любов, ще му се отрази добре.

- Той е още дете. Няма опит в тези неща и тя ще го нарани. – Продължи, загрижената Ками.

- Не е дете, а мъж. Нека да трупа опит. Всички го правим.

Ками не каза нищо повече. Беше замислена и сякаш тъжна.

- Всичко ще е наред. Ще видиш. – Продължих аз, говорейки сякаш на себе си. След малко изпратих и Ками.. После дойде и моя ред. Платих и излязох от колата. Нощния хлад, започна да ме отрезвява. Бързо влязох във входа на шест етажния блок, в която живеех. Качих се на третия етаж, без да ползвам асансьор. Вкарах ключа в ключалката, но беше отключено. Тихо си свалих обувките, за да не събудя някой, но вратата на спалнята, бавно се отвори. На прага застана женски силует в бяла нощница. Дълга черна коса, се спускаше по гърба а закръгленото лице, беше с големи черни очи и сочни устни. Имаше и трапчинки на бузите, когато се засмееше. Сега ги нямаше. Беше много сериозна, от което ме заболя. Казваше се Яница и бяхме женени от шест години.

- Татко се прибра. – Казах аз обичайния си поздрав. Тя нищо не каза, а тръгна към мен и тялото слабо като фиданка, се извиваше като на източна танцьорка.

- Извинявай, закъснях скъпа. – Смотолевих аз.

- Щеше да е закъснение, ако се бе прибрал в девет, а сега е четири и половина сутринта. – Гласът и беше тих, но твърд.

- Празнувахме с колегите края на нашето разследване. - Продължавах да се оправдавам аз. - Почерпихме се и стана късно. И…..

Тя се приближи бързо до мен и постави пръст на устата ми.

- Знам, гледах по телевизията. Гордея се с теб скъпи. – Сега трапчинките се появиха, заедно с въздишката на облекчение от моя страна.

Тя ме прегърна и устните ни се сляха. Винаги миришеше на хубаво. От толкова години сме заедно, но аз не можех да и се наситя. Дигнах я на ръце и я занесох в спалнята.

- Внимавай, да не събудим малкия. – Предупреди ме тя.

- Ей сега се връщам. – Станах и по чорапи излязох в коридора. Детската стая беше точно до нашата. Отворих тихо вратата и се приближих до детското легло. Шест годишния ми син Пешо, беше легнал по корем на леглото, а завивките му бяха навити като макарон в краката му. Усмихнах се. Имаше пълни розови бузки и черна къса коса. Слабото му детско телце едва заемаше малка част от леглото. Внимателно издърпах одеялото и го завих. После го целунах нежно по главата.

- Спи бебчо. – Казах тихо и излязох от стаята.

- Как е, спи ли? - Попита ме тя.

- Добре е. Спи като младенец. – Казах аз. Изгасих нощната лампа. Обърнах се към нея и телата ни се сляха.

Сутринта, Яница стана за да направи закуската. Миризмата на пържени филийки, се носеше из целия апартамент. Лежах в леглото и блажено си подремвах, когато нещо тежко тупна в леглото ми. Протегнах се и сграбчих натрапника.

- Тате, пусни ме. – Заливаше се от смях Пешо. Двамата се търкаляхме в леглото, докато не съборихме завивките и възглавниците на земята.

- Давай да ставаме, че мама прави пържени филийки. – Прекъснах боричкането аз.

- Не ми се яде. – Занаяти се престорено той. – Пешката беше слабо и според старите разбирания, злоядо дете. Моето мнение беше, че децата трябва да ядат толкова колкото искат. Не е нужно да ограничаваш или да налагаш нещо, което природата сама регулира. Въпреки това, ставайки от леглото казах.

- Който изяде пръв две филии, печели.

- Какво печели? – С любопитство попита той.

- Печелиии, един час игра на компютъра следобед.

- Че аз и без това си играя по два часа на ден.

- Е да, но днес ще ти купя новата „Call of Duty“.

- Наистина ли? Ооо, тате. – Малкия се хвърли на врата ми. Прегърнах го силно. – Нали знаеш, че я има в торентите напълно безплатна? – Продължи той.

- Знам. Но ще ти купя оригинала. Ще я имаш с бонуси, кутия, плакат и книжка.

- Ти си най добрия баща.

- И ти си най добрия син.

- Вие двамата, ще идвате ли да закусвате, или да хвърля филийките намазани с мед?

Жена ми, беше застанала на прага на спалнята, с ръце на кръста и престорена строгост на лицето.

- Идваме. – Викнахме в един глас с Пешката и се затичахме към кухнята. На масата седнахме, всеки на неговото си място. Аз като глава на семейството бях от страната на терасата, малкия от едната ми страна а жена ми от другата. Срещу мен нямаше стол, защото там беше мивката. Пространствата в нашия апартамент, бяха ограничени. Блока беше стар и правен според социалистическите стандарти. Но на нас ни харесваше. Тесните пространства, ни правеха по сплотени.

- Тате, аз изядох вече една филийка. – Избоботи сина ми, с пълна уста.

- Сега ще те настигна. – Казах аз и бързо започнах да мажа моята филия с мед.

- Вие момчета ако продължавате така да лапате, ще се задавите. – Яница беше си облякла, една от ризите ми. И нищо друго. Тя проследи сладострастния ми поглед и се усмихна. – Татко снощи закъсня и днес е наказан. – Каза тя, без да ме от погледне и за миг. Очите и се смееха тържествено.

- Защоо? Той обеща да ми купи компютърна игра. Тате е добър. – Каза жалостиво Пешо.

- Това, че ще ти купи игра, не го прави по малко виновен. – Уточни тя, докато миеше тигана в мивката. Беше с гръб към нас и перфектните и задни части, се полюшваха в такт с движенията на гъбата. Дългите и боси крака с тънък глезен, довършваха картината която ме оставяше без дъх. Задавих се и за малко не върнах филията на масата. Вече не ми се ядеше, правеше ми се друго.

- Пешо, не е ли време да отиваш на градина? – Попитах невинно аз.

- Нека първо се нахрани. – Жена ми се беше извърнала и ме гледаше неодобрително.

- Хубаво. Когато е готов, ще го изпратя. – Станах от масата и отидох да се облека. Детската градина беше на една пряка от блока. Въпреки всичко сутрин някой от нас, обикновено аз, го водехме до там. Беше още малък, но след година, ще ходи сам до училище. Времето летеше и децата порастваха неусетно. Няма да усетим кога ще стане абитуриент, ще се ожени и ние с Яница ще станем дядо и баба.

По дяволите, какво съм се размечтал?! Облякох се на бързо, после помогнах на жената да облече Пешо и двамата баща и син, хванати за ръка се отправихме към детската градина. На бегом се върнах. Жена ми, чистеше масата. Приближих се бавно и обвих с ръце талията и.

- Стресна ме. – Гласът и беше тих и нежен. – Изпрати ли малкия?

- Да. Не се притеснявай. – Притиснах се плътно към нея. Зарових глава в косите и, вдишвайки аромата и. Целунах я по врата и нежно я ухапах. Тя потрепери, умело се извърна към мен и устните ни се срещнаха. Целувката беше дълга и страстна. После тя ме погледна. В очите и имаше любов. В моите също. Обичах я толкова силно, че чак болеше.

- Винаги ще бъдем заедно, нали? – Попита ме тя, знаейки отговора.

- Завинаги заедно! – Отговорих аз и отново я целунах. После двамата отидохме в спалнята и довършихме започнатото.

Офиса ни се намираше в сградата на националната телевизия. Като външна продукция, ни се налагаше да плащаме наем. Аз като продуцент, трябваше да се грижа за подробностите. Обаче оставях тази работа на Сашето. Тя се справяше, с всякакви бюрократични подробности. Паркирах моето Пежо на паркинга и влязох през служебния вход. Познаваха ме и не беше нужно да вадя журналистическата си карта. Днешния ден, го бяхме определили за почивен. Аз обаче, не можех без телевизията. Това беше моята професионална страст. Тук се зареждах с енергия. Бях като кит, плуващ в свои води. Хората по коридорите, непрекъснатото бързане и тичане, всеки загрижен за своите си проблеми, бяха моята енергийна напитка. Имаше и гости, чакащи реда си за снимки. Много от тях притеснени, други нервни, а трети показващи фалшиво спокойствие.

- Иванов! – Вървях по коридорите замислен и усмихнат, когато директорката на телевизията, ме засече.

- Удоволствие е за мен да ви срещна госпожо Янева. – Тя се усмихна и намести папките които носеше под мишница. Беше слаба, стройна и като цяло красива жена на средна възраст. Очите и бяха малко студени, но и угрижени. Да ръководиш национална телевизия през години когато правителствата се сменяха постоянно, а сенчести групировки използваха политиците като марионетки, не беше меко казано лесна работа. До колко тя успяваше да балансира и да запази някаква независимост, аз не знаех. За сега не бях имал опити за влияние от нейна страна.

- Вчера имахте голям успех. Отново показахте, че телевизията ни е независима и на ниво. Рейтинга е бил много висок. – Похвали ни тя.

- Надявам се, ще си спомните това когато се договаряме за новия сезон.

Тя се засмя и разкри два реда много бели и скъпи зъби.

- Шегобиец сте вие господин Иванов. Голям шегобиец. – Каза тя смеейки се и ме отмина.

Продължих безцелно по коридорите, сложил ръце в джобовете и гледайки с любопитство, този интересен и пъстър свят на телевизията.

Към мен се приближи Темелков, един от водещите на модно предаване. Винаги беше приятелски настроен и следеше нашите журналистически разкрития. Беше висок русоляв и усмихнат.

- Гледах репортажа ви снощи, вие сте най добрите. – Започна той. – Искаш ли да дойдеш с мен в новото ни студио и да кажеш как е?

- С удоволствие. Днес нямам много работа. – Двамата продължихме по шумните и многолюдни коридори. В новото крило на телевизията, се помещаваха много студия с нова техника и големи, обширни помещения..Създаваха се нови предавания и ралита. Пари не се щадяха, за да може телевизията да е конкурентно способна.

- Ето го моето студио. – Бяхме минали един дълъг коридор, в края на който се озовахме във въпросното студио. Дълго двадесет и широко петнадесет метра, то беше цялото бяло, декорирано със съвременни мебели, за да създадат уютна обстановка. Камери, осветление и всичките кабели и технически средства, бяха разположени така, че да не се натрапват. Знаейки в какво помещение се помещаваше колегата в старата сграда, това тук ми изглеждаше като палат.

- Хайде закъсняваш. – От някъде изникна, ниска жена с големи очила с рогови рамки.

- Да те запозная. – Каза колегата. – Това е моята асистентка, госпожица Янкова. – Госпожица Янкова, беше някъде над четиридесет. Очите и бързо играеха, а ръцете и стискаха голяма папка, от която всеки момент, щяха да се разпилеят безброй листи.

- Интервюто трябва да започне всеки момент. В ефир сме след по малко от пет минути. – Нервничеше тя. Темелков я прекъсна.

- Няма как, работа. Ако искаш остани в апаратната и погледай малко как ние творим тук. - Усмивката не слизаше от лицето му. – Ще интервюирам едни манекенки.

- Добре, ще остана за малко. Много красиво студио имате. Браво. – Той кимна и куп гримьорки и помощнички го нападнаха като глутница и го поведоха към подиума подготвен за снимки. Там го настаниха в кресло от бяла кожа, а на дивана до него го чакаха две ослепително красиви млади момичета. Аз влязох в апаратната. Това беше сърцето на всяко снимачно студио. Дългите пултове с копчета и плъзгачи, сега бяха заменени с тъч скрийн платформи. Лед монитори, показваха с кристалната яснота на фул ейч ди, всеки детайл от случващото се в студиото. Никой не ми обърна внимание и аз седнах в един въртящ се кожен стол и с интерес се зазяпах в мониторите.

Предаването започна и Темелков заплува в свои води. Той не беше от водещите станали такива, с връзки и посредствен талант. Той беше роден за това. Веднага предразположи момичетата, като ги разсмя с някаква нова, модна шега. След това ги поведе по своя сценарий задавайки им лични въпроси и шегувайки се непрекъснато. Разговорът вървеше гладко и непринудено. Аз почти не слушах, а следях с интерес какво става в апаратната. Как режисьора дирижира на пулта, как операторите сменят позиция и как всичко това води до едно перфектно и професионално изпипано предаване.

Сега през разстоянието на времето, ми се иска да си бях тръгнал веднага. А дори и да не бях стъпвал него ден в телевизията. Но съдбата решава вместо нас. Ние просто бяхме нейни пионки, които тя подрежда на дъската.

По време на интервюто, едно от момичетата малко се напрегна. Изострения ми журналистически инстинкт, ме накара да се заслушам по внимателно.

- И така, никога не са ви предлагали да станете проститутка? Така ли е? – Темелков се бе навел леко напред.

- Никога не са ми предлагали директно. – Момичето беше притеснено. Безупречното и лице, поруменя.

- А индиректно, предлагали ли са ви? – Попита той развеселен.

- Ами, когато се явих за първи път на кастинг, минах с другите кандидатки по подиума и докато чакахме на вън, ми се обади по телефона, един много любезен мъж.

- И какво ви каза мъжът? – Прекъсна я нетърпеливо Темелков, като златотърсач попаднал на златна жила.

- Ами, попита ме дали хубаво момиче като мен, би искало да изкара много пари. Аз го попитах кой е, а той продължи като ми предложи да стана компаньонка с хубава квартира, кола и високи доходи. Аз казах не и му затворих телефона.

- Той обади ли ви се отново?

- Не. Но и до сега се чудя, как е намерил телефона ми. Когато попълвах молбата си за агенцията, само там написах  номера си. А това беше, само половин час преди самия кастинг.

- Имаше ли много хора в залата в която дефилирахте? – Попита водещия.

- Няколко човека, но не се виждаха добре. Подиумът, бе силно осветен, а залата тъмна.

- Вие познавате ли други момичета, които са се съгласили да бъдат проститутки?

- Не. – Момичето вече окончателно се притесни. Темелков го забеляза и бързо смени темета.

- Е, какви са бъдещите ви планове като манекенки? – Попита той и двете участнички. След малко, всички бяха забравили, какво каза момичето за опитите да бъде склонено към проституция. Всички, но не и аз. Излязох безшумно от апаратната и бързо се отправих към нашия кабинет. Той беше и апаратна и снимачна, едновременно. Намираше се в старата част на телевизията. Помещение голямо четири на пет метра. Толкова ни беше отпуснала телевизията. Сега със повишения ни рейтинг, се надявахме на по голямо студио. Отворих лаптопа и влязох в интернет. Потърсих в търсачката, модна агенция „Вижън“. Излязоха много резултати, но аз кликнах на официалната страница. Там след известно ровене, попаднах на името и снимката на собственичката. Ренета Карайончева беше красива жена на средна възраст. Черна коса, сини очи и леко издадена напред, властна брадичка. Често я бях виждал по вестниците а и няколко пъти на живо. Приемите организирани от телевизията, бяха пищни. Но не я познавах лично. Върнах се на търсачката и се зарових в жълтите вестници. Там попаднах и на приятеля и Петър Маринов. Според много статии, той спонсорираше, бизнеса на гаджето си. Него го спрягаха, за наркобос и контролиращ проституцията в града. Тук нещата, взеха да се избистрят. Излязох набързо от телевизията, карах внимателно и след двадесет минути, пристигнах пред офиса на Вижън. Цялата улица, бе заета от скъпи офиси и лъскави заведения. Тук явно, парите властваха над душите на хората. Паркирах Пежото и с бодра стъпка влязох, през висока стъклена врата. Обстановката беше луксозна. Алуминий и стъкло, мрамор и скъпи картини, бяха подредени така, че да подчертаят високия статус на собственика. Имаше два коридора от двете страни на дълго бюро, от метал и стъкло. Зад него седеше приказна блондинка.

- С какво да ви помогна? – Гласът и, можеше да омае и евнух.

- Тук съм да се срещна, с госпожица Карайончева.

- Нея я няма в момента. Нещо да и предам?

Не отговорих, а просто се насочих към най лъскавата врата с табелка, мениджър.

Не можете да влизате там! Господине? – Продължих без да обръщам внимание на блондинката, която се мъчеше да заобиколи бюрото. Стигнах вратата, почуках и влязох. За мое учудване, вътре зад бюрото седеше някакъв пълен и червендалест чичко, с оредяла коса. Той също изглеждаше изненадан.

- Тук ли е госпожица Карайончева? А вие сте? – Бързо задавах въпросите за да смутя и ако мога да объркам човека пред себе си. Нямах време.

- Казвам се Стоян Казимов, счетоводител съм на госпожица Карайончева. А вие по какъв повод сте тук? - Осъзна се чичкото и контраатакува.

В този момент, вратата се отвори и на прага и застана, нещо средно между горила и пит бул. Мъжът беше на не повече от двадесет и две години, високо поне метър и деветдесет с кафяви очи и трапчинка на брадичката. Било е някога симпатично момче, но приликите с човешко същество, свършваха до тук. Анаболите, бяха направили от него възлеста грамада от мускули, които растяха от костите, увиваха се около тях и пълзяха на горе по тялото му, стигайки до челото.

- Кой си ти? – Избоботи той. Русалката от фоайето, с подскоци се опитваше да погледне, над рамото на бодигарда.

- Този глас, дар божи ли ти е или го репетира сам пред огледалото? – Попитах мазно аз.

Той ме сграбчи за ризата и почти ме повдигна с добре епилираната си и здрава ръка.

- Попитах кой си и какво правиш тук? - От устата му, ме лъхна аромат на бонбони тик так.

- Виж какво моето момче, аз съм журналист и ако не си махнеш ръчичката от мен, ще се обадя на Красимир Петров, надявам се познаваш шефа на полицията и тук ще се напълни с ченгета. И познай чий задник ще лъска наровете на ареста, тази вечер?!

Ръката му изгуби сила и ме пусна на мекия килим. При споменаването на думата ченгета, едното око на счетоводителя, леко потрепна. Няколко капки пот, се появиха на мазното му чело. Само аз забелязах това.

- Това е друго нещо. - Казах аз, вече застанал здраво на двата си крака. - А сега ще ми каже ли някой, къде е госпожица Карайончева?

Счетоводителя, вече се окопити и стана, приближавайки се до мен. Очите му леко се разшириха за момент. Явно ме позна.

- Вие сте оня журналист?! – Определението оня, прозвуча с неприязън. – Тук не даваме интервюта на такива журналисти.

- А на какви давате? На платени? – Попитах аз. Свинските му очички, ме гледаха с омраза.

- Собственичката на Вижън, е много заета бизнес дама. Запишете се във фоайето и ще ви се обадят допълнително за уточняване на датата на срещата ви.

Бодигарда, направи мимика подобна на усмивка и едната му вежда се повдигна въпросително. Не чаках втора покана и тръгнах към изхода. Две манекенки, гледаха с интерес случилото се.

- Ако искате да станете проститутки, попаднали сте на правилното място. – Казах аз и им намигнах. Двете се замислиха над сложното изречение, анализирайки всяка дума и търсейки смисъла и. Нямах време да видя резултата от този анализ, защото вече пътувах с Пежото към телевизията. Намерих Темелков в апаратната му. Преглеждаше с колегите си, някакви записи.

- Дай ми името на манекенката която интервюира. – Започнах от вратата аз.

- Коя от двете?

- Тази с телефонното обаждане от сводника. – Казах нетърпеливо. В очите му, се появиха игриви пламъчета.

- Май започваш ново разследване?! Искам и аз да съм вътре. – Беше се надигнал от пулта и лицето му светеше от ентусиазъм.

- Ела за малко на вън. – Той излезе с мен. – Виж какво, ти си моден журналист. Имаш страхотно предаване и всички те обичат. А ние всеки път се натъкваме на корупция и престъпност. Нас много хора ни мразят. Разследващите журналисти, сме като сапьори, рано или късно бомбата ще гръмне в ръцете ни. Ние го знаем и сме го приели.

- Не ме е страх. – Прекъсна ме той. – Сам съм се борил в този живот. Нищо не съм получил даром. Предаването, целия успех, са резултат на дългогодишната ми работа. – Темелков се беше разпалил. Знаех историята му и го уважавах за това. Този път, аз го прекъснах.

- Именно за това ти говоря. Много често, нашите разследвания, водят до известни политици и влиятелни бизнесмени. Това са хора при които няма прошка. Дигнат ли ти мерника, всичко което си постигнал, може да изчезне. В един момент, ще спрат да те канят на модни партита, твои доскорошни събеседници, ще започнат да ти отказват участия и накрая, може да не ти подновят договора с телевизията.

Лицето му помръкна. Явно осъзнаваше какво може да загуби. Погледна ме в очите и попита.

- Вие как се справяте до сега?

- Честно да ти кажа и аз не знам.Може би е късмет. Досега всичко се е свеждало, само до заплахи, обиди и съдилища. Може би някой ден късмета ще ни изневери. Но за сега, всичко е наред. В момента сме с върхов рейтинг и зрителите ни обичат. За това, дай ми името на момичето и ни остави да си вършим работата. А може някой ден, да ни поканиш на гости в предаването си?!

- Това е страхотна идея. – Усмихна се той. – И скоро наистина ще ви поканя при мен. Обеща да дойдете, нали?

- Казана дума, хвърлен камък. – Засмях се и аз.

- Името на модела е, Климентина. Изчакай само да ти принтирам данните и. – Той влезе вътре и след малко се върна, подавайки ми лист хартия. – Тук е телефона и адреса и. Ако има нещо друго, винаги ще се радвам да помогна.

- Обещаваш ли? Попитах го и аз.

- Казана дума, хвърлен камък.

И двамата се разсмяхме. После той продължи работата си, а аз излязох от телевизията. Набрах номера на Иван. Оказа се, че е на лекции. Уговорихме се, след два часа да се чакаме в кафенето пред телевизията. Погледнах листа, който ми даде Темелков. Адреса беше на близо. Подкарах Пежото и за петнадесет минути, бях там. Това беше квартал с панелни жилищни блокове, гордостта на социализма. Сивите сгради, подредени в редици изглеждаха еднакво. Някой блокове, бяха с липсващи табелки с номерата им. След известно лутане, намерих блока и входа на момичето. Асансьорът не работеше, затова се насочих към стълбите. На третия етаж, трябваше да помогна на една млада майка, да си пренесе количката и бебето, до първия етаж. В крайна сметка, стигнах до петия и натиснах звънеца. Отвори ми сънено момиче. Беше малко преди обед.

- Търся Климентина? – Казах аз с широка усмивка.

- За ‘кво я търсите? – Момичето беше младо и красиво, но сенките под очите и размазания грим с който си е легнала, говореха че снощния купон е бил доста бурен.

- Тя в къщи ли си е? – Отговорих на въпроса с въпрос.

В това време, една ръка се пресегна и леко отмести момичето. На прага застана Климентина. Когато я гледах от апаратната, беше една много красива манекенка. Облечена стилно, гримирана и със студен поглед. Сега пред мен, беше застанало едно младо и красиво момиче, но високите обувки бяха заменени от чехли с муцунки на зайчета, а прилепналата къса рокля с малък поизтъркан халат.

- Кой сте вие?  - Попита направо тя.

- Журналист от телевизията в която бяхте поканена днес.

- Господин Темелков ми каза, че ще ми се обади, ако ще ме ангажират отново.

- С Темелков сме приятели, но не е това. Просто исках да ви задам, няколко въпроса. Удобно ли е да излезем или предпочитате тук. - Тя погледна съквартирантката си въпросително.

- Ох, отивам да спа.  И ме буди не по рано от два. - Каза тя. Протегна се сънено и засурка чехли към стаята си.

- Тук, ако ви е удобно?! Днес още няма да излизам.

- Не се притеснявайте, ще бъда кратък. - Казах аз и влязох в малкия апартамент.

От вън, блока беше сив и мрачен. Вътре по етажите, беше мръсно и с издраскани и олющени стени. Тук в двустайното апартаментче, беше уютно. Малкото коридорче бе облицовано с дървена ламперия, пода имаше добре подбран цветово теракот. В кухничката където ме покани момичето, имаше нови шкафове в синьо, вградени електроуреди и сини дантелени пердета.

- Та за какво искате да говорим? – Попита тя.

- Аз съм журналист, който работи в телевизията. Приятели сме с Темелков. Днес имахте интервю. Направихте ми впечатление и бих искал да ви задам няколко въпроса.

- С удоволствие ще ви отговоря. Искате ли кафе? – Тя стана и отиде до плота където имаше стара  кафеварка.

- Не, благодаря. Пил съм вече две.

- Значи ще направя само за себе си. – Усмихна се момичето. На живо без грим и силни прожектори, беше естествена и някак си по красива.

- Когато кандидатствахте в модната агенция, попълвахте ли някакъв формуляр, въпросник или каквото и да било?

- Да. Имаше нещо като въпросник където отговаряхме в празните полета.

- Можете ли да се сетите, какви бяха въпросите.

- Ами бяха много, но стандартни неща. Кога и къде съм родена, имената на родителите и къде работят. Дори имаше и въпрос дали си имам гадже и ако да, как се казва и къде работи.

Кафеварката се разбръмча. Климентина си наля кафе и седна отново срещу мене.

- Там имаше ли въпроси за телефонен номер и адрес? – Продължих аз.

- Да. Аз съм от Добрич но написах адреса на квартирата във Варна. Тук уча икономика за първа година. Но защо ме питате всичко това?

- Аз съм журналист, а журналистите са любопитни, нали?! – Казах аз и се усмихнах. - Ето ми визитката. - Подадох и една от портфейла си. Тя я погледна и дигна едната си вежда.

- Мислех, че сте  моден журналист, а тук пише разследващ. - Закова ме с поглед та. Беше умно момиче.

- Да, така е. От както България влезе в Европейския Съюз, трафика на проститутки, се увеличи в пъти. Бели робини, се продават в цяла Европа. Начина по който са се опитали да ви зарибят, ме  накара да си помисля, че има вероятност, повтарям, има вероятност модната агенция да е, замесена в това.

- Това, защо не ми го казахте в началото? -  Прекъсна ме тя.

- Защото не съм сигурен, че съм прав. А ако съм, това ще е опасно за вас. Не бих искал, да ви въвличам в каквото и да е.

- Но вече ме въвлякохте. Ако агенцията за която работя се окаже, че се занимава с трафик на хора. Аз и сега съм в опасност.

- Не, няма опасност за вас. Вие не сте приели офертата им, а аз няма да споменавам никъде, че сме говорили. Това е само една следа, по която съм тръгнал. Може до никъде да не ме доведе. Вие имате телефона ми. Ако има нещо, ми звъннете. Може да ми дадете и вашия номер. Ако преценя, че трябва да говорим, ще ви се обадя. – Тя ми продиктува номера си и аз го записах в телефона.

- Без грим, сте по красива. – Казах аз, ставайки от стола.

- Благодаря за комплимента. – Усмихна се тя и ме изпрати до вратата.

 

- Нещо се умълча. За какво мислиш? – Попита ме Иван. Бяхме седнали в любимото му кафене. Тук имаше бърз интернет и нямаше камери. Когато щеше да прави нещо незаконно в глобалната мрежа, колегата ми, предпочиташе да не ползва собствения си безжичен интернет.

- Да започнем от „Вижън“.- Казах аз, без да обръщам внимание на въпроса му.

Ванко отвори, стария си очукан лаптоп „Асус“. Сложи ръце на клавиатурата и закова поглед в дисплея. Никога не използваше мишка и никога не поглеждаше клавиатурата. Двете неща, без които ние простосмъртните не можем.

- Виж и националната агенция по приходите. – Продължих да нареждам.

- Вече съм вътре. – Ванко беше в стихията си. Иначе свит и притеснителен, седнеше ли пред компютър, лицето му светваше. Той придобиваше едно дяволито изражение и дори пускаше шеги. Това бяха негови води. Тук, той беше голямата акула.

- Собственик е Ренета Карайончева. Хубава мацка.

- Малко е голяма за теб, любовнико.

- Че защо? Аз не съм малък. – Каза той, леко обиден. После продължи.

- Плаща си редовно данъците. Има две къщи, офиси в цялата страна, няколко скъпи автомобила и два милиона на сметка. В жълтата преса пише много за нея.

- Провери и гаджето и, Петър Маринов.

- Този няма нищо на негово име. – Иван влизаше и излизаше от правителствени институции и агенции, все едно си е в къщи. Способностите му, не веднъж са ни помагали в работата.

- В жълтата преса пише, че е нарко разпространител и регионален бос. От полицейското му досие се разбира, че е бил в затвора на осемнадесет за дребна кражба. Излиза след шест месеца. Това е.

- Няма ли нещо друго?

- Не. Всичко е само общи приказки по пресата. Ако имам достъп до мрежата на агенцията, ще мога да ти дам повече информация.

- Лошо. Там се пази денонощно и има камери на всякъде.

- Не е нужно да проникваме с взлом. Просто ще ти дам една флашка и някой трябва да я постави в юесбито на който и да е компютър на агенцията.

- Добре, ще помисля как да стане. Дай ми флашката.

Ванко извади една флашка от джоба си, постави я в порта на лаптопа си, след което потрака на клавиатурата си и след малко ми я подаде. Прибрах я в джоба и понечих да стана.

- Сетих се нещо. – Казах аз. – Я провери счетоводителя им. Някой си, Казимов.

- Сякаш го засякох преди малко из другата информация. – Той отново започна да пише.

- Ето, Стоян Казимов счетоводител. Има и страница в нета. Сам си е модератор на страницата. Вътре съм. Добре, ето го и айпито му.

- Можеш ли да влезеш в компютъра му? – Попитах с надежда в гласа.

- В момента е онлайн. Хоп.

- Какво „хоп“?

- Има допълнителна защита и ще ми трябва повече време.

- Колко време ти трябва? Днес ще можем ли да видим какво има на компютъра му?

- Ще ми трябват някъде към пет, шест минути.

Погледнах го и ми се прииска да го удуша.

- Добре, давай. – Само това казах и той затрака по клавиатурата с усмивката на питбул, видял на тротоара да се разхожда малко сляпо котенце.

- Готово. – Почти извика след малко той, с което едва не предизвика задавянето ми с кафето от което отпивах.

- Какво има вътре? – Настървението, бе обзело и мен.

- Така, така…..

- Какво така?

- Документи, фактури и всякакъв боклук.

- Запиши ги. После с момичетата ще ги погледнем.

- Оп.

- Какво стана сега? – Толкова се бях вживял, че почти се бях изправил от стола.

- Има папка с криптирани файлове.

- Колко минути ще ти трябват? – Попитах с насмешка аз.

- Вече ги отворих. Използва същата парола, като на сайта си. – Лицето му се промени. Стана сериозен. – Мисля, че трябва да видиш нещо.

Станах и се приближих до него. На монитора имаше снимки, много снимки и всичките на голи деца.

 

 

„Мрачен чар”

Глава трета

„Розова мъгла”

 

Обичам да бягам, рано сутрин. За това, когато часовникът ме събуди в шест и половина, първата ми работа бе, да скоча в спортния екип и да излетя от апартамента си. Благодарение на тичането и спортуването, се разтоварвах психически. Тялото ми се събуждаше и тонизираше. Всяка сутрин, трийсет минути бягане и двадесет, дигане на гири и коремни преси. Това ме караше да се чувствам изпълнен с енергия. Живея близо до морето. След три пресечки, пресякох главната улица и се озовах в Морската Градина. В шест и половина сутринта е най-приятното и спокойно време. Рядко срещах по някой пенсионер, радващ се на йодните изпарения. Бягайки по крайбрежната алея, вдишвах свежият въздух, слушах крясъците на чайките и мислено се приготвях за днешния ден. Винаги и всичко може да се обърка. Но когато си добре подготвен и вярваш в крайния успех, нещата се подреждат и си идват на мястото.  Усмихнах се, знаейки какво предстои. Една пенсионерка с наднормено тегло и спортен екип, помисли че се усмихвам на нея и кокетно ми отговори със същото. Пожелах и приятна сутрин и се затичах обратно към апартамента. Очертаваше се един хубав ден.

Карах колата си към работа. Днес промених маршрута и минах покрай снощната кооперация. Казват, че престъпниците се връщали на местопрестъплението?! Не знам, нямах опит в тези неща. Видях, че улицата е спокойна. Няма полицейски коли, няма жълти ленти и следователи. Това е добре. Още не исках да се вдига шум. Все още не.

Пристигнах на работа, малко след осем и половина. Беше малка офис сграда, старо строителство. От вън постройката бе амортизирана, но прясно боядисана. А вътре, тонове гипс картон и окачени тавани. Фирмата в която работех, заемаше част от втория етаж. Като ме видя, портиера лениво ме поздрави през стъклото на стаята си. Очите му бяха зачервени от спане или от пиене. Какво да ви кажа, тежка е и неговата. Махнах му с ръка и се заизкачвах бодро по стълбите. Винаги съм пръв. Обичам да работя на спокойствие. Подредих бюрото си, пуснах компютъра и прегледах съобщенията. Пратих належащи имейли и подредих папки с документи по рекламите. Пусках на принтера няколко таблици и презентации, които щяха да ми трябват и не усетих, когато офиса започна да се пълни. Пълни е силно казано. Освен колежката ми Поли имаше още две рекламни агентки и един офис сътрудник. Шефът, собственика на фирмата, рядко се вясваше. Той си имаше и друг бизнес и работата в офиса не беше стихията му. Мен ме устройваше тук. Работех самостоятелно, показвах добри резултати и никой не ме безпокоеше. Важни са резултатите, нали така?! Предната ми работа бе на журналист, но никой не знаеше. Автобиографията, с която започнах тук е страхотна, но нищо в нея не бе истина. Надявах се така и да си остане.

- Хей, много си се размечтал. – Поли се бе приближила тихо до мен.

- Вчера те видях с Мария.

- Къде? – Привидно спокойно попитах.

- Бяхте в твоята кола и бързахте за някъде. Двамата си гугукахте вътре и ти почти не поглеждаше пътя. Знам, че е хубава, но внимавай поне докато караш. – Поли беше симпатична тридесет и шест годишна дебеланка. Вечната и усмивка и безобидни шеги, правеха офиса по-приятно място за работа.

- Отидохме на ресторант.

- Хубаво момиче е тя. Някой път можем…. – Запъна се тя.

- Какво „можем“? Попитах.

- Щях да кажа, да излезем заедно с Ванко, но се сетих, че той е все зает.

- С какво е зает?! Да се разхожда по улиците с ръцете в джобовете ли? - Взех да набирам аз.

- Не го съди. Живота му не е бил лесен.

- На никого не е лесен. Обещай ми, че ако пак ти посегне, да ми кажеш.

- Тогава беше случайно. Моля те не го съди. Винаги ми казва, че ме обича.

- Кога? Преди или след като ти поиска пари?! Добре, добре млъквам. – Поли беше една голяма душа. Когато обичаше, даваше всичко от себе си. Но нямаше късмет с мъжете. Родителите и са били заможни хора. След като майка и е починала от рак, а баща и от същото три години по късно, Поли останала сама с голям мезонет и солидна сметка в банката. Идеална мишена за всякакви отрепки. Последния бе, безработен актьор по мои впечатления и наркопласьор. Виждал съм го веднъж от прозореца на офиса. Беше извикал Поли долу, явно да и иска пари. И това се повтаряше, почти всяка седмица

– Искам само, да си в безопасност и щастлива.

- Щастлива съм, наистина. – Очите и говореха друго, но си замълчах.

 

- Виж какво приготвих снощи. – Каза тя, сменяйки темата. Бързо ме поведе към кабинета си. Целият офис на фирмата представляваше един дълъг коридор с по две стаи от двете му страни. Китайски мебели на всякъде и по един Китайски лаптоп на бюрата, общо взето това беше обстановката, в която работим. Първият кабинет от дясно беше на Поли, следващият бе мой.

- Вземи си и дръж салфетката отдолу. – Бе изкарала от чантата си пластмасова херметична кутия и ми подаваше някакъв сладкиш със салфетка.

- Ммм вкусно. – избоботих с пълна уста. – Който се ожени за теб ще е щастливец. Ела, ела. Целунах я по бузата, като оставих следа от пудра захар. Тя изчурулика щастливо и се избърса.

- Ако не си ти да се грижиш за мен, не знам кой ще е. – Прегърнах я приятелски през кръста.

- За къде си се издокарал така? С този костюм, или отиваш на важна бизнес среща, или пак ще бъдеш с Мария. – Хилеше се Поли.

 - На обяд имам среща с клиент. Ако шефа случайно дойде и попита за мен, кажи му, че може да не се върна тук ако нещата се проточат.

- Не се безпокой. За това са приятелите. – Намигна закачливо тя и се отправи към бюрото си. Движеше се леко, въпреки килограмите. Добро момиче. Погледнах часовника си, имах още малко време. Отидох до автомата и си взех кафе, свърших още малко работа на компютъра. После изтраях оперативката и излязох от офиса. Движението бе натоварено, но с малко повече газ, псуване и средни пръсти през страничното стъкло, успях да стигна до печатницата, за която бързах. Там от флашка им прехвърлих материалите за билбордовете на наш крупен клиент. След това се изстрелях към една частна радиостанция, за да продължа излъчването на едни рекламни съобщения. Десет и двадесет и пет. Бях паркирал, между много други коли на улицата на която бе радиото. Отворих багажника и извадих, луксозно дипломатическо куфарче. Взех го на предната седалка и го отворих на коленете си. От вътре ме гледаше, един пистолет „Макаров” със завинтен от пред заглушител. Бях го купил от циганин наркопласьор. Предишният ми живот на криминален журналист, ме бе отвел в един тъмен свят, където бях натрупал опит, които в момента помагаше на моите планове. Имах ново име, нова лична карта и нов живот. Всичко това дължах на опита си. Вече не бях същият човек. Външно, се стараех да изглеждам същият, но от вътре бях празен откъм чувства и емоции. Случи се изведнъж…..за една секунда и животът изгуби значение за мен.

 В куфарчето имаше още и перука, средно дълга и леко прошарена. Сложих я и се състарих с поне десет, петнадесет години. Извадих и тъмни очила с рогови луксозни рамки. Сега ако ме видеше някой, нямаше как да ме познае. Такава беше и целта. Преди да запаля двигателя, поставих ръце на волана и се отпуснах. Изчистих главата си от всякакви мисли и задишах дълбоко. Погледнах ръцете си, не трепереха. След три минути потеглих.

След още петнадесет минути, спрях в началото на една уличка с луксозни офиси, адвокатски и нотариални кантори, рекламни фирми, няколко изискани заведения и една голяма и известна агенция за модели. Казваше се „Вижън“.  Именно тя беше и моята цел. Повечето сгради имаха подземни или вътрешни гаражи, за това пред тях нямаше много паркирани коли. Една спокойна и сравнително тиха уличка. Лепите от двете страни бяха прецъфтели, но все още се усещаше приятният и неповторим аромат. Бях се слял с пейзажа и чаках търпеливо.

 

За половин час, влизаха и излизаха манекенки и делови чичковци. Последните пристигаха със скъпи лимузини и частни шофьори. Из тези офиси нямаше да видите, наркопласьори и сводници. Те не разваляха фасадата на този бизнес. Но това не означаваше, че не се отчитат тук. Всичко е навързано в сложна на пръв поглед схема. Тази машина, беше добре смазана с пари, рекет и изнудвания. Влиянието и се простираше, от наркомана и проститутката на улицата, през полиция и общински служби, до висши политици.

 Погледнах часовника си. Времето летеше неусетно. Небето беше прошарено с пухкави, бели облачета които периодично закриваха слънцето. Но въпреки това, термометъра показваше, тридесет и един градуса. Тук морския бриз не се усещаше. Не се чуваха и птички. Бетона, алуминия и стъклото, не обичаха природата.

 Точно в дванадесет часа и три минути, от модната агенция, излязоха две красиви манекенки и се отправиха към едно заведение, от другата страна на улицата. Малко по късно, ги последва мъж със здрави мускули и заплашителен вид, облечен в скъпи спортни дрехи. Това беше бодигарда на собственичката на агенцията. Той се отправи към джип Чероки и след малко изчезна със свистене на гуми. Елита си взимаше охрана, в повечето случаи само за престиж.

Почаках още малко и видях да излиза и секретарката. Жена на около тридесет със стегната фигура, очила с метални рамки и малко куфарче в ръка. След като и тя се стопи по улицата, бе настанало моето време. Взех куфарчето и тръгнах към модната агенция. Знаех разположението на камерите по улицата, но не се притеснявах от тях. С новия ми външен вид и горката ми майка не би ме познала. Мир на праха и. Вдишах въздух с аромат на липа и малко бензинови изпарения, разкърших рамене и влязох в офиса. Още от вратата, миришеше на лукс. Алуминий и стъкло си съперничеха с кожени фотьойли и скъпи картини. Насреща бе бюрото на секретарката, която току що бе отишла на обяд. От ляво, имаше коридор с много врати, а от дясно, имаше голяма масивна врата с дърворезба. Рязко отворих вратата и влязох в кабинета на собственичката на агенцията за модели. Помещението бе повече от луксозно. Скъп и дебел килим, покриваше цялото помещение. Когато стъпих на него, имах чувството че се понесох сред облаците. Няколко от картини по стените, приличаха на оригинали, а бюрото по средата, беше произведение на изкуството. Тъмночервен махагон, богато декориран с флорални орнаменти. Зад целия този разкош, седеше лъскава брюнетка на средна възраст. Красива жена със сини очи и високомерно дигната брадичка. Когато ме видя, се сепна и скочи от стола.

- В почивка сме. – Гласът и можеше да среже и стомана. Беше с черен на ситни райета официален панталон със сако от същата материя и кремава ризка допълваща семплия, но не евтин стил. – Елате след час и половина и може да поговорим. А кой сте всъщност? – Вече се бе овладяла и на лицето и се залепи, една студена усмивка.

- Всъщност, съм дошъл точно на време, Рени. – Казах със спокоен и овладян тон. Едната и вежда, леко трепна. Ренета Карайончева не беше от плашливите.

- Познаваме ли се? – Въпросът и увисна във въздуха.

Стигнах до бюрото и поставих куфарчето си на него. В очите и се четеше раздразнение но не още страх. Той се появи, след като от куфарчето, извадих пистолета. Зениците и, леко се разшириха. След което се опита да запази самообладание, но студената и фасада, взе да се пропуква. – Отвори шкафа където държите рекордера за видеонаблюдение.

- Не знам за какво говорите. – Стрелях в бюрото. Няколко листа хартия и поставката за химикали, паднаха на мекия килим. Тя се стресна и се зае да изпълни нареждането ми. Леко се наведе и издърпа вратичката на един шкаф на бюрото си. Накарах я да се отдръпне и извадих рекордера, като отстраних всички кабели закачени за него. Видео рекордерите, са черни кутии, приличащи на ди ви ди плейъри. В тях имаше и хард диск на който се записваше сигнала от камерите на офиса и фоайето. Точно когато поставих рекордера на бюрото, от лявата си страна, чух шум. Цялата стена беше покрита със огледално стъкло и хромирани рамки. Една от тези рамки, се оказа врата към луксозна спалня с баня и тоалетна. А пред вратата, се беше изправила огромна горила. Да точно така. Петър Маринов, не може да бъде описан по друг начин, освен като шибано голяма горила. Беше гол, както майка го е родила. Планините от мускули, преливаха по масивните кокали.

Не бях проучил добре навиците на тези двамата и за това сега бях изпаднал в тази ситуация. Петър Маринов също бе моя цел, но на по късен етап. Но какво пък, всяко зло за добро.

 Малките му свински очички, леко се разшириха когато ме видя, но сега започваха да се присвиват. Той не ме позна. Това ме устройваше, защото не виждах смисъл да им се обяснявам.

 - Кой си ти мамка му. Изръмжа чудовището и тръгна към нас.

- Стой на място. – Насочих пистолета към него. Той погледна дулото и замръзна на няма и три метра от нас. Явно прекалено много се бях отплеснал по контролиране на горилата, защото в това време, Рени се бе приближила до мен.

- Мамка ти, копеле. – Кресна тя и заби добре оформеното си коляно в слабините ми.

- Ох, мамка му. - Изстенах аз, изтървах пистолета и се превих от болка. С периферното си зрение, съзрях, че бърка под бюрото. Не можех да позволя това и скочих напред. С лявата си ръка хванах нейната, тъкмо когато вадеше малък дамски пистолет, а с дясната си и нанесох удар в челюстта. Ударът не беше много силен, но чух как изхрущяха керамичните и фасети. Тя си отдръпна главата и аз и отнех пистолета. В това време, чудовището скочи с рев към мен. Насочих пистолета към него и той пак спря. Следващите събития се случиха много бързо. Те бяха породени от това, че цялото ми внимание беше насочено към планината от мускули и за втори път подцених жената. Лявата и ръка се стрелна към мен и ме зашлеви през устата, а с дясната се опита да ми вземе пистолета. Кучката беше много бърза и жилава. Опита се да ми издере лицето и дърпайки се назад, за да го избегна, изгубих равновесие и паднах назад. В последния момент я хванах за рамото и я повлякох с мен на земята. – Оох. – Успях да изстена, когато задните и части се стовариха върху слабините ми. При други обстоятелства, бих се радвал някоя привлекателна жена да седне там, но сега усетих само остра болка. Тя махаше с ръце към мен като вятърна мелница. В очите и виждах, змийски блясък. Едва успявах да избегна ноктите и, когато видях раздвижване в дясно. Великанът се беше приближил още по близко до нас. Беше като акула усетила кръв. Точно тогава получих още един удар по носа и от болката, очите ми се насълзиха. Пистолетът беше затиснат, между двамата. Леко го извъртях и натиснах спусъка. Оръжието беше компактно, предполагам двадесет и втори калибър. Изстрела, беше заглушен от телата ни. Очите и гледаха към мен и злобата в тях, отстъпи място на учудване и уплаха. После издъхна. Куршумът бе пронизал сърцето. Гледайки към трупа на любовницата си, очите на горилата се разшириха. От устата му излезе дълъг и протяжен вой. Скочи на пред и аз докато се освободя от тялото върху мен, със силен шут изби пистолета от ръката ми. Наведе се и ме грабна с големите си ръце. Вдигна ме като вейка и ме запокити към стената с телевизора. Звукът на счупената плазма се смеси с изпукването на гръбнака ми. Сякаш, електрически ток мина през цялото ми тяло. Още не бях дигнал глава, когато получих силен ритник в корема, а после и в ребрата. Искаше ми се да изкрещя, но нямах въздух. Устата ми бе отворена, но не излизаше звук.

- Ще умреш, копеле. – Изкрещя разяреното животно, в което се бе превърнал той. В този момент му повярвах. Знаех, че нямам шанс пред планината от мускули, но и не исках да се предавам без бой. Опитах се да стана, но той ме грабна отново и ме замята през стаята, като парцалена кукла. Ударите, които получавах, бяха силни дори и за тежка категория. Усещах, че всеки момент, ще изгубя съзнание. Болката се притъпи, главата ми бучеше и започнах да виждам всичко на забавен каданс. Тогава, той направи първата си грешка. Даде ми време.

- Кой си ти мръсно копеле? - Изръмжа Петър Маринов.

- Аз съм тъпкача на майка ти. – Едва дишах и думите ми излизаха заваляно. Малките му очички, още повече се свиха. В тях се четеше омраза и смъртна заплаха. После погледна трупа на любовницата си.

- Ти уби Рени, ти я уби. ще те смачкам като хлебарка. – Изръмжа той и сви дясната си ръка в юмрук за по-убедително. Приличаше ми на актьор от треторазреден филмов екшън. Вървейки из стаята и перчейки се, той ми даде безценни секунди, от които имах нужда, за да се възстановя поне малко. Главата ми се избистри и усетих малък прилив на сили. Не смеех да мръдна, а само изчаквах подходящ момент. Не си правех илюзии, че ще успея, но и не се предавах вътрешно. Той дигна десният си крак над мен, сякаш наистина ще смачка хлебарка. Театралничеше и задържа кракът си повече от обичайното. Това беше втората му, при това фатална грешка. Не чаках следваща покана. Бях свил краката си и сега като вложих цялата сила, която имах, изстрелях десният си крак напред. Ударих го отстрани на прасеца. Рязък удар, както при чупене на суха цепеница подпряна на стена. Звукът и резултатът бяха същите. Пищялите се строшиха със зловещ звук. Костите, неравномерно счупени и заострени, разрязаха мускули, вени и сухожилия, излизайки през кожата. Рукна фонтан от кръв и Маринов се строполи на земята като прекършена талпа. Кракът му висеше настрани, крепящ се само на малко сухожилия и кожа.

Изправих се с мъка. Все още ми се виеше свят и ми идваше да повърна. Дотътрих се до фотьойла, заобикаляйки трупа на жената. Седнах и погледнах към него. Голямото момче седеше на земята и гледаше с разширени, невярващи очи крака си. Беше в шок и постепенно лицето му пребледняваше заради загубата на кръв. Въпреки всичко, се опитваше да достигне пистолета ми на килима. Изпреварих го, след което го погледнах.

Щеше да умре скоро ако не му се окажеше спешна квалифицирана медицинска помощ. Съжалявам, но аз да ви приличам на доктор?!

- Ще пукнеш копеле. - Изсъска с последни сили той.

- Само след теб. – Стрелях в челото му. Девет милиметровият куршум проби кожата и проникна в черепа. Там поради голямата си скорост и вече поизместен център на тежестта, направи мозъка на пихтия и излезе през голяма дупка на тила, пръскайки малки костици, кръв и мозък в розова мъгла. Взех кърпа от куфарчето и се захванах да чистя навсякъде, където се бях докосвал. Чистех методично, без да поглеждам към парченцата мозък по бюрото и килима. Имах много време, преди да се върне бодигарда и персонала. Но защо да предизвиквам съдбата?! Прибрах всичко, включително и рекордера в куфарчето си и напуснах офиса. Улицата все така беше тиха, но вече не ми миришеше на липа. Влязох в колата, хвърлих куфарчето на предната седалка и подкарах към околовръстното. Пътят ми бе, предварително плануван, за да избегна пътните камери. Небето се беше изчистило и слънцето напичаше здраво. Стигнах до едно каменисто и безлюдно място, на брега на морето. Взех куфара и се отдалечих от колата. Засилих се и го хвърлих  на вътре. Потъна заедно с пистолета, рекордера, перуката и очилата. Малко по късно, натисках газта към дома.

Апартаментът, който бях наел, наричах по навик свой дом, но не беше такъв. Животът на човек можеше да се преобърне за миг и да заличи всичко, което е обичал. Можеше да заличи всичко материално, но не и това, което остава в ума и сърцето.

Прибрах се и сложих банските, върху тях едни къси панталони, нахлузих и една тениска, грабнах хавлията и излетях на вън. За няма и десет минути бях на плажа. В късния следобед, нямаше толкова много хора както по обяд и беше по-спокойно. Съблякох се и се хвърлих във водата. Заплувах на вътре с силни и отсечени движения. Хладката морска вода, отпусна нервите ми. Обърнах се на гръб и се оставих на вълните. . Гледах към синьото небе и видях две чайки, реещи се на високо. Напомниха ми на някого и от това не се почувствах, по добре. По някое време излязох от морето, метнах хавлията на рамо и с дрехите в ръка се прибрах в къщи. Влязох в банята и пуснах студената вода. Тялото ми настръхна. След минута, пуснах и топлата вода. Изкъпах се и сякаш с водата, отмих и всичко което се беше случило през деня. Освежих се и се почувствах като нов. Точно тогава, на входната врата се позвъни. Излязох от банята и метнах хавлията през кръста. Погледнах през шпионката и опрях челото си на вратата. Отвън беше Мария. Постоях така за миг и отворих бавно вратата. На лицето ми имаше смутена усмивка, а на нейното лъчезарна и открита.

- Видях, че свети и реших да ти дойда на гости. – Каза дяволито тя и показа в едната си ръка стек бири. Когато видя, че съм само по хавлия, в очите и заискряха дяволски пламъчета,

- От къде разбра къде живея. – Попитах аз и с мъка преглътнах. Странно, но устата ми бе пресъхнала.

- Колежката ти Поля, явно много те обича, щом веднага ми даде адреса ти.

- Утре ще се разправям с Поля, а сега влизай, че да отида да се облека. – Казах през смях и направих място да мине. Тя запристъпи напред. Точно когато се разминавахме, погледите ни се срещнаха.

- Недей се облича. – Прошепна тя и впи устни в моите. Притиснах я силно и я вдигнах от земята. Тръшнах вратата с крак и я понесох към спалнята. Не стигнахме до там. Тя пусна бирите и с един замах махна хавлията от кръста ми. Като не отлепях устни от нея, трескаво започнах да разкопчавам блузката и. Тя смъкна полата си и изхлузи бикините и обувките. Дигна краката си и ги уви около кръста ми. Цялото ми тяло, трепереше от възбуда. Подпрях я на стената в коридора и проникнах в нея. В началото нежно, но после по-силно и с резки тласъци. Тя застена тихо някак си свенливо. Очите и бяха затворени, а устните и търсеха непрекъснато моите. Двамата изпаднахме в транс. Гърбът и се извиваше като на котка. При всеки тласък, тя стенеше и отмяташе глава назад. Телата ни се търкаха едно в друго, лъщящи от пот. Притискахме се силно и болезнено, но от това само страстта ставаше по-голяма. Няма думи, които да опишат мига, в който свършихме и двамата. Телата ни потрепваха, впити едно в друго. Потта, капеше от нас и ние бяхме като животни изпаднали в див екстаз и върховно удоволствие, наслаждавайки се на всеки миг от този акт.

После пихме бира в спалнята и го направихме отново.

- Имаш ли нещо против да остана с теб тази вечер? – Попита тя, докато се излежавахме един до друг и дишахме учестено, от поредния любовен рунд.

- Разбира се, че не. – Погледнах в дълбоките и сини очи и я погалих по главата. Палави руси кичурчета падаха по челото и, и тя грациозно ги отмяташе с ръка.

- Но да се разберем от сега, няма да ти правя закуска. – Изкикоти се тя и се гушна в мен.

- Няма проблем. Аз не закусвам. – Усмихнах и се аз. Гушнах я и двамата се загледахме в тавана, легнали един до друг. Говорехме си още малко за работата, за нас двамата, докато накрая тя заспа. Измъкнах ръката си изпод нея, като внимавах да не я събудя. Повдигнах се и я погледнах. Приличаше на ангел. Кожата и беше като порцелан облят от лунна светлина. Беше толкова невинна и красива. Стоях така още малко и после се отпуснах по гръб. Мислех си за живота, за любовта и как всичко за миг може да свърши. Гледах в тавана и се унасях. Стори ми се, че виждам двете чайки от плажа, да се носят по небето. Очите ми се насълзиха. Не разбрах, кога съм заспал.

 

- Край на втора глава -

 

 

„Мрачен чар”

Глава Четвърта

 „Докато смъртта ни раздели”

 

Беше шест и десет сутринта и вече закъснявах. Извън градското шофиране, бе приятно ако и пътищата бяха добри. Случая не беше такъв. Избягвах дупките по шосето, като слаломист на световните полуфинали. Общината, все нямаше пари. Бих им повярвал, ако всеки общински съветник не караше луксозна лимузина, не притежаваше къща като палат и не изпращаше децата си да учат в чужбина. Бях много добър като криминален журналист. Бързо разплитах, всякакви корупционни схеми. Естествено, така си спечелвах и много врагове. Което ме доведе и до сегашното ми положение. Избегнах една дупка на пътя, голяма колкото лунен кратер и за малко не се сблъсках челно с едно Рено излизащо от завоя. Бързите реакции и псувните и на двама ни, избегнаха удара и се разминахме на една боя.

- Често ли псуваш? – Зададе въпрос Мария. Беше се сгушила на предната седалката и гледаше уплашено, ту пътя, ту мен.

- Все едно да ме питаш, „Често ли пиеш вода?“. Отговорът е, „Не, но ми се налага“. – Усмивката ми, стопи напрежението в нея. От няколко дена я бях предупредил, че ще я заведа на ранна закуска сред природата. Имахме малък проблем с часа в който да я взема от тях. Аз държах на пет и половина сутринта, а тя на осем. Накрая стигнахме до компромис, пет и четиридесет и пет. За това сега ми се налагаше да бързам. Пътя лъкатушеше през горист и неравен терен. Малки хълмове, обрасли с растителност, тук там по някой друг обработваем парцел. Като цяло, един провинциален пейзаж.

- Каква е тази скала? - Попита Мария и посочи на ляво.

- Там отиваме. Огледай я добре. Виждаш ли нещо странно или не на място? – Зададох и въпрос аз.

- Не. – Тя се взираше с любопитство, като дете търсещо подаръка си под елхата. – В десния край, скалата изглежда като човешка глава. Това ли е?

- И на мен ми изглежда на глава, но не е това. – Усмихнах се аз. – Като се качим горе щ ти обясня.

- Добре! – Нацупи се престорено тя, с което ме накара да се разсмея.

- Ще потърпиш малко.

Скоро изкачихме едно плато, отбихме по един още по лош път и подскачайки и криволичейки, след пет минути стигнахме мястото. Взех чантата за пикник и двамата повървяхме малко. Слънцето всеки момент щеше да изгрее. Намирахме се на високо плато. Навсякъде около нас имаше руини. Стара прабългарска крепост, кацнала на една петдесет метрова скала.

- Какви са тези развалини? Много е красиво. – Мария се беше оживила и ми помогна с кошницата за пикник.

- Това е стара Българска крепост. Казва се, Петрич кале. Построена е през пети век и е била разрушена. По късно пак е построена някъде към дванадесети век. По време на последния кръстоносен поход, през хиляда четиристотин четиридесет и четвърта година, полско-унгарския крал Владислав Варненчик я превзел и разрушил, този път за винаги.

- От къде ги знаеш, тези подробности? Ти си готов за екскурзовод. – Тя се разсмя и за малко не изпусна термоса с кафе. Двамата вече си бяхме оформили нещо като масичка на един нисък зид. разстлахме покривка и наредихме пластмасови чаши и чинийки.

- Долу в подножието на скалата, има село наречено, Разделна. Като бях малък, родителите ми са ме водили тук на гости при далечни роднини. На няколко пъти съм се качвал по пътеки до тук и съм обикалял целия район.От разкопки и иманярски набези, наоколо има много парчета от керамика. – Докато и разказвах, забелязах че слънцето всеки момент ще изгрее. Налях и на двамата кафе и поведох Мария към скалата.

- Погледни колко е красиво. – Развълнувано каза тя и се притисна до мен. Двамата гледахме, как слънчевите лъчи си пробиха път над хоризонта. Обляха целя пейзаж от ниски хълмове и тучни полета, в медна а после и в златиста светлина. Беше приказно красиво и някак си одухотворено.

- Представи си, как преди повече от хиляда години, Български цар е посрещал изгрева тук на тези зидове, заедно със своята царица. – Каза Мария и ме погледна с копнеж в очите.

- Има още нещо което не си видяла. – Побързах да кажа аз и се доближих, съвсем до ръба на скалата. – Ела тук, не се страхувай.

- Не се страхувам! - Промълви тя и се приближи до мен. Бяхме на крачка от бездната. Русите и коси, бяха подхванати от вятъра и се вееха като коприна. Сините и очи се притвориха в екстаз. А чувствените устни потрепваха, сякаш изричайки молитва. Бях до нея, държейки я през кръста. Усещах аромата и на току що откъсната праскова. Това заедно с гледката, опияни и мен. Поставих моето и нейното кафе на един камък и я придърпах към себе си. Сочните и устни се сляха с моите. Изгряващото слънце, караше косите и да блестят като злато, а ароматът им ме подлудяваше.  Допирът на тялото и, ме възбуди и двамата се притиснахме силно един към друг. Отстъпихме от ръба на скалата и се опряхме на един порутен зид. Там и го направихме. Шест и половина сутринта, двамата напълно сами, подпрени на полусрутена стена от вековна крепост. Опиянени от изгрева и пробуждащия се живот.

- Щеше да ми показваш нещо? – Попита Мария. Бяхме се превели в приличен вид и отново си пиехме, вече изстиналите кафета.

- Виж ръба на скалата. Забелязваш ли нещо? – Посочих на дясно.

- Да! Сякаш има малка цепнатина.

- Това е таен проход. Ела ще ти покажа. – Доближихме се и тя ахна.

- Скалата е разцепена на две. – Отбеляза тя. – От шосето долу, нищо не се вижда.

- Това е идеята. В древността, когато са нападали крепостта, са го правили само от горната страна на платото. На всеки завоевател, му се е виждало невъзможно през тези отвесни скали, да бъде превзета крепостта, както и да бъде напусната незабелязано.

- Значи са издълбали странично скалата и са издялали стълби чак до долу? Учудването и, беше като на дете.

- Всъщност и аз реагирах като теб, когато видях за първи път това. Сега стълбите са полу изронени, а по надолу, прохода се е срутил. За това са изградени тези метални стълби с перила. Ела да слезем. – Тя се хвана здраво за ръката ми и двамата заслизахме по не вдъхващите доверие стълби. От двете ни страни, сякаш ни притискаше скалата. Беше вълнуващо. По стените, още личаха нарезите оставени от длетата на древни майстори. Стигнахме до метална площадка, надвесила се над пропастта.

- Стълбите стигат до средата и на долу няма нищо. – Отбеляза Мария.

- Така е. Прохода се е срутил. Между другото има легенда за превземането на крепостта от турците.

- Кажи я, моля те. – Тя ме стисна за ръката като малко дете, после се засмя и отметна косата си с ръка. – Виждаш че направо се вдетинявам с теб. Винаги ме разсмиваш, караш ме да се чувствам сигурна, когато си до мен. И най важното, да се чувствам истинска жена.

- Ти си истинска жена. По истинска от много други. – Казах и я прегърнах. Беше приятелска и силна прегръдка.

- Та, кажи легендата. – Настоя тя, след като отпихме от кафето.

- Чувал съм я, като малък. – Започнах аз. - Когато Турците обсадили крепостта, те не поставили постове от страната на скалата. Мислейки си, че никой не може да мине от там. Минало време и обсадените свършили храната и надеждата за подкрепление. Тогава командира на крепостта, решил да спаси хората, повеждайки ги една нощ през тайния изход. Натоварили конете с най ценното и обвили копитата им с парцали, за да не дигат шум и не ги издадат. Оставили в крепостта, един много възрастен и сляп дядо, като му заръчали да бие камбаната на църквата, периодично. Така Турците отвън, да си мислят че обсадените са още там. Номерът минал. Всички се изнесли, а дядото биел камбаната, ден и нощ. След три дена, Турският командващ, се усъмнил. Не се чувала обикновената глъчка от крепостта, нито се виждала стража по крепостните зъбери. Той повел войската си и минал безпрепятствено, през стените. Вътре открили само дядото.

- Какво са сторили, на нещастния човечец? Нетърпеливо, попита Мария.

- Тук легендата мълчи. – Усмихнах се аз. – Предполагам, че са го убили.

- Много си лош по някога. – Отбеляза тя и се нацупи.

- Ха, хубава работа. Преди малко бях добър и те разсмивах, а сега какво? Лош?! – Едва се сдържах да бъда сериозен.

- Ами интересно ми е. – Цупенето и премина в котешка усмивка. Придърпа ме пак и се гушна в мен. Горещия и дъх, галеше бузата ми.

- Днес приключихме с гушканията. – Отсякох аз и я поведох към импровизираната ни маса. – Виж какво съм взел за закуска. Отворих едната кутия и тя плесна с ръце от изненада.

- Банички. - Изписка и си взе една. – Кога успя да ги купиш?

- От една фурна. Хората в нея, работят цяла нощ. Виж какво има в допълнение с баничките. – Извадих от хладилната чанта, пластмасови шишенца с айран.

- Няма по хубава закуска. - Констатира тя с пълна уста и грабна едното шише.

- Има и кроасани и минерална вода. Не знаех какво ще ти хареса.

- Луд ли си?! Няма по хубаво нещо от банички с айран! Жалкото е, че не мога винаги да си ги позволя. Колкото и да не ми се лепи, трябва човек да се ограничава.

- Ти си толкова слаба, че някое килце отгоре, ще ти се отрази добре. – Отбелязах аз.

- А, не! Дори мисля да отслабна малко. - Вдигна ръцете тя и се завъртя. – Виждаш ли?!

- Виждам една красива жена, с перфектно тяло и лице на ангел. Всичко останало е вятър и мъгла, завистливи приказки на приятелки и рекламни трикове. Не искам повече да чувам, за отслабване и подобни щуротии. – Усмивката и, отново цъфна на лицето.

- Знаеш как да успокоиш една жена и да и вдъхнеш самоувереност. Благодаря ти.

Виждах лицето и със тези дълбоки сини очи и всичко в тях говореше за наивност и доброта. Момиче израснало в охолство и власт и запазило детската си същност и душа. Познавах баща и. И тя по нищо не приличаше на него.

- Нещо си се замислил? – Попита тя.

- Мисля си какъв късметлия съм, че си с мен.

После поговорихме още малко, прибрахме хладилната чанта и всички отпадъци в плик и се отправихме към града. Слънцето вече се беше издигнало и огряваше силно вече оживените  улици. Оставих Мария пред фризьорския и салон и отидох на работа.

Поздравих портиера, но той не ме чу. Беше забил глава в бюрото си и спеше. От стаята му, се носеше миризмата на алкохол. Този явно все повече се забавляваше на работата си. Ухилен се заизкачвах към кабинета си. И този път бях пръв. Пак както винаги подредих бюрото си, прегледах имейлите, пуснах няколко листа на принтера в коридора и започнах да се клатя на стола, чакайки колегите си. Постепенно офиса взе да се пълни. Като по чудо, днес дойде и собственика Атанас Желев. Висок и леко пълен тип, на средна възраст с розови бузи и току що добит слънчев загар. Носеше дънки, черни кожени обувки и бежова риза с къс ръкав. Беше си купил нова яхта, с два метра по дълга от старата. Сега егото му беше задоволено, но не и отънялата му банкова сметка. Той ни събра в кабинета си и проведе сутрешната оперативка. Говореше ни как трябва да сме по отдадени на работата и колко хора чакали за нашите места. Не пропусна и да спомене, че ще е принуден да направи съкращения, ако не се дигнат приходите. В България болшинството работодатели, бяха деца и внуци на комунистически кадри от преди падането на социалистическия строй. Този тук, не правеше изключение. Дядо борец против фашизма, който се е криел от полицията за кражби, след навлизането на Съветските войски, се изкарал голям антифашист. А бащата на Желев, завършил в Москва и в последствие заел висок регионален пост в държавна сигурност.

- Борисов!

Бях се опънал на стола и размишлявах над неправдите в живота, когато чух името си. То не че е мое име, но с него се подставях напоследък. Георги Борисов! Какво да се прави, все трябваше да имам някакво име.

- Кажете господин Желев.

- Остани след оперативката! – Нямаше някаква учтива форма, а само заповеден тон.

- Имам работа. Може би някой друг път. – Имах чепат характер и не можах да се сдържа. Колегите се размърдаха по столовете и проточиха шии като щрауси.

- Щом съм казал да останеш, ще останеш. – Бузите му още повече почервеняха, а една вена на слепоочието му, започна ускорено да пулсира. Колегите гледаха с ужас, ту него ту мен, като кокошки наблюдаващи бой на петли.

- Миналия месец господине, ви донесох от поръчки, близо сто и петдесет хиляди. Този месец който дори не е преполовил, вече съм донесъл осемдесет хиляди. В момента преговарям с клиент, който е готов да даде до сто и петдесет хиляди за реклама. Така че времето ми е ценно и клатенето на стола по оперативки, само ще доведе до по малко пари за вас.

Споменаването на парите които може да спечели, му подействаха като кастрация на мъжкото му его. Погледа му омекна. Въпреки това предполагах, че ще се опита да ми го върне по нататък. На мен обаче, не ми пукаше.

- Добре, добре. Вижте господин Борисов. Бихте ли останали след оперативката, по личен въпрос.

- Разбира се. – Казах усмихвайки се, като крокодил изял голям къс месо.

Всички се разотидоха по кабинетите, докато аз останах при шефа.

- Видях автобиографията ви. – Започна той. – И там пише, че сте работили като моден фотограф.

Това не беше вярно, но като си попълвах си вито, ми звучеше добре.

- Да, работил съм известно време.

- Моята дъщеря напоследък иска да става модел. Познавах Рени от „Вижън“ и щях да я заведа на фото сесия в нейната агенция, но вчера се е случило нещо ужасно. Тя и приятеля и бяха убити жестоко. Не знам към кого друг да се обърна в момента.

Имаше някаква ирония в съдбата.

- Аз мога да заведа дъщеря ви във „Вижън“. Там имат най доброто фото студио в града.

- Много ще съм ви благодарен господин Борисов. Ще ви дам колкото пари са необходими и за таксата а и за вашия хонорар. – Той преглътна тежко, сякаш ще се раздели с милиони.

- Няма да ви взема хонорар. Ще поема и наема за студиото, но бих искал да ме освободите от оперативките. Искам да имам повече свобода и плаващо работно време. – Не знам дали след като чу, че ще му излезе безплатно разбра нещо друго от това което му говорех, но той закима енергично с глава.

- Благодаря ви. Ще кажа на дъщеря си, че най добрия фотограф в града, ще я снима. Кога да ви се обадим?

- Тези дни ще гледам да се освободя и да наема студиото. Аз ще ви се обадя. – Той протегна потна ръка.

- Моята дъщеря също ще ви е благодарна. Тя е още на четиринадесет и от къде и хрумна тази щура идея, не знам.

- Как се казва малката?

- Веселина. Викахме и Веси, но тя не го харесва. Сега и казваме Виви. Деца какво да ги правиш.

- Добре! Кажете на Виви, че съм се заел и скоро ще се обадя. Нека майка и приготви дрехи с които смята да я снимам. А сега ме извинете, че работа ме чака.

- Вършете си работата господин Борисов, вършете си я. – Той се извърна на пети и си тръгна. Разминавайки се по коридора с офис мениджърката, леко и почти незабележимо, я щипна по дупето. Тя се усмихна дискретно и дори не извърна глава. Беше двадесет и пет годишна брюнетка, стройна с пищни гърди и прекалено сочни и несиметрични устни, които говореха за голямо количество колаген. Интересно, че и тя имаше лек, току що придобит тен на кожата. Явно на новата яхта на шефа, не е било скучно.

- Извинете, може ли? – Тя се беше размечтала нещо и почти се сблъска с мен.

- Колежката Поли, не е на работа днес. Защо? – Попитах без да се отмествам от средата на коридора.

Малкото и личице придоби замислено изражение. Една бръчица над нослето и се сгърчи, което говореше, че в момента с мозъка си обработва въпроса и скоро ще даде отговор.

- Обади се, че е болна. – Изстреля тя, след почти четири секундно  мислене. Което си е доста добро постижение за нея.

- Тя винаги като всички нас, си е изкарвала болестите на работното място. Днес какво може да я накара да си стои в къщи?! – Въпросът ми, хвърли в смут офис мениджърката. Очите и се присвиха, а бузите порозовяха. Всеки момент, щеше да се срине физически и психически, от огромния обем на информацията, която трябваше да обработи.

- Не му мислете много. И друг път, като се излежавате на яхтата, обръщайте се и на другата страна. На гърба ви тена е по слаб. – Казах аз подминавайки я. С ужас на лицето, тя започна да извива шия като жираф, опитвайки се да види гърба си. Което нямаше как да стане. Скоро и тя го разбра и бързо затропа с токчета към кабинета си, където имаше голямо огледало. Почти щях да съжаля горкото момиче, но тя заемаше длъжност на много по подготвени от нея. В този наш свят, да имаш хубаво тяло и нисък праг на морала, беше достатъчна атестация за добър живот.

Вървях по коридора и мислех все за едно. Имаше само една причина, заради която Поли не би дошла на работа. Случвало се е само веднъж, когато така наречения и приятел и бе насинил окото. Излязох, като хала от офиса. Настъпих педала и влязох агресивно в трафика. Поли беше едно добро момиче, което не заслужаваше такова отношение. Винаги усмихната и отзивчива. Такава щях да я запомня. Навлязох в „Гръцкия“ квартал. Той се простираше, покрай морската градина и крайбрежната алея. Стари красиви къщи, поделяха уличките с нови модерни кооперации. Това беше старата част на града. Древна земя, върху която са живеели, гърци, траки и в последствие, българи. Където и да копнеш тук, излизаха руини. Повечето нови сгради, бяха строени в мътните мутренски времена по време на така наречения преход за България. Времето от социализма, към демокрация. Когато строиш сграда и попаднеш в основите на древни градежи, ти си длъжен да сигнализираш общината. Тогава идват и археолозите и не се знае, кога и дали изобщо ще завършиш строежа. За това много собственици и фирми, извозваха с камиони по цели нощи натрошени зидове, керамика и още куп безценни артефакти. Всичко това отиваше на депа за строителни отпадъци. Алчността и корупцията, прояждат обществото. Винаги е било така и така ще бъде.

Карах по тесните улички. Взимах завой след завой, докато не пристигнах пред триетажната къщата на Поли. Беше старо строителство с красива барокова фасада, но с основен ремонт от вътре. Имаше подземен паркинг и малка градинка отзад. Сместих Голфа между някакво Рено Меган и Форд Ескорт след което се приближих до входа. Тя отговори на домофона, след третото позвъняване.

- Кой е? – Попита плахо.

- Познай от три пъти.

- Гошо ти ли си?

- Да не би да очакваш друг?! – Казах шеговито. Гласът и леко трепереше. Бях много притеснен.

- Виж, болна съм. Ще може ли друг път да се видим?

- Поли, отвори вратата. – След кратко колебание, се чу зумера на електронната брава.

- Качи се на втория етаж. – Чух от домофона.

Заизкачвах се по вити мраморни стълби. Отвори се голяма двукрила стъклена врата и Поли застана на прага. Носеше от онези старовремски шапки, с голяма периферия, която скриваше лявата половина на лицето и. Дръпнах рязко шапката и отдолу се видя насиненото и око. Беше подуто и напълно затворено. Бузата и беше отекла. А на шията ми се стори, че има синини от душене. Носеше дълги ръкави в тази жега, което ме накара да мисля, че и ръцете и са насинени.

- Не е това което си мислиш. – Побърза да каже тя.

- А какво си мисля според теб?

- Паднах по стълбите. Нали ги видя?! Много са стръмни.

- Къде е той? – Процедих през зъби и свих юмруци.

- Моля те обещай, че нищо няма да му сториш.

- Не мога да ти дам, такова обещание. Поли, помисли малко. Някой ден той ще те убие.

- Не, не глупости. Той ме обича. – Погледнах в очите и. Тя наистина го вярваше. Стана ми мъчно, че такова умно и добро момиче, можеше да се подведе от чувствата си. На този свят, идваме създадени от чувства и през целия си живот, се ръководим от тях. Реших да сменя подхода.

- Разбира се, разбира се. – Промълвих и я прегърнах през раменете. – Всичко ще се оправи.

Долу се чу шум на отваряща се врата. Разделихме се.

- Сигурно е той. – Притеснено каза тя. – Моля те обещай ми, че нищо няма да му сториш. Обичам го.  Очите и се насълзиха.

- Спокойно! Всичко е наред. Дори мисля да му предложа работа. – Тя ме погледна с недоверие.

- Каква работа?

- Нека да дойде и ще разбереш. Няма да се повтарям я. – Усмихнах се широко.

След малко вратата се отвори. Човек трудно можеше да забрави Иван Стратиев, след като веднъж го е видял. Слаб, дори кльощав, с издължено лице, хлътнали бузи и козя брадичка. Очите бяха най отчетливото нещо у него. Сини, наситено сини. Преди време може да е било красиво момче, но сега беше развалина. Наркотиците, не прощаваха на никой. Историята му, беше кратка. Още като малък, беше получил роля в киното. Родителите му, работеха в същия бранш и на малкия Иванчо, бе предоставен шанс за който другите деца само могат да мечтаят. Успеха му в киното, го направи леке което в последствие стана наркоман и пияница. Когато починаха родителите му, ролите в театъра пресъхнаха,. Сега се беше лепнал за Поли и изстискваше банковата и сметка. Дори и това беше простимо, ако често не изпадаше в делириум и не я пребиваше. Побоищата явно ескалираха. Като криминален репортер, често бях виждал подобни взаимоотношения в една двойка, да завършват фатално за жената.

- Кой е този? – Очите му с присвити зеници, гледаха с подозрение. Явно скоро си беше взел дозата, защото ръцете му не трепереха.

Поли понече да каже нещо, но аз я изпреварих.

- Приятно ми е, Георги Борисов! – Протегнах ръка, закачил на лицето си най широката си усмивка.

- Кво искаш, мазен? – Не подаде ръка, а подозрението му растеше. Не съм сигурен, но ми се стори, че на челото ми, една вена бързо започна да пулсира. Не промених изражението си, каквото и да ми струваше това.

- Работя в рекламата и един наш крупен клиент производител на колбаси, е решил да предприеме голяма рекламна кампания.

- Е тва ко ме бърка мен? – Прекъсна ме той.

- Работата е там, че рекламната кампания, ще продължи две години. Актьорът който играе главната роля, ще е с договор през цялото време. Поли ми каза, че ти си талантлив и сега се убеждавам, че е права. – Чертите на лицето му, започнаха да омекват. – Не знам дали споменах, но говорим за много пари които ще спечелиш. – При споменаването на думата пари, всяка отрепка сваляше гарда. А при изричането на словосъчетанието много пари, повечето от тях направо изцъкляха очи и се разлигавяха. Нашия приятел, не правеше изключение. Той избърса с ръкава, слюнката от устата си и погледна въпросително Поли.

- Тва вярно ли е? Ще има много пари а? – Тя гледаше ту него, ту мен. Не знаеше какво да отговори, за това се намесих.

- Поли иска ти да спечелиш много пари и да си живеете щастливо. Аз водя преговорите с баровеца и като неин колега, реших да предложа теб за главната роля. Ще трябва обаче веднага да отидем при него, за да уточним подробностите. След това, ще минеш фиктивен кастинг на който трябва да се представиш много добре.

- Не бери грижа за това. Аз съм добър в тези неща. – Актьорчето взе да се надъхва. Той разпери ръце и се завъртя.

– Ето ме отново в играта. Кой е най добър а? – Прегърна Поли и ме погледна. – Мисля, че вече харесвам мазния. Ела, ела тук. – Прегърна и мен. – Кой е номер едно? Кой, кой?

- Ти си, но ще трябва да побързаме. Баровците се спичат когато трябва да чакат. – Казах аз и се отскубнах от потната прегръдка.

- Да брато, прав си. Отивам да се освежа. – След което влезе в банята, предполагам да си вземе поредната доза,

- Какво правиш? Защо го лъжеш. Той така силно иска отново да играе и да се върне в киното.

- Не го лъжа. Знаеш кой е Костов нали?

- Да не е от колбаси „Свежи“.

- Да същия. Решил е да навлезе на пазара, с агресивна и продължителна рекламна кампания. Ще има много клипове и рекламни билбордове. Но има нещо друго. Ако не одобрят твоя човек, имам план бе.

- Какъв е план бе? – Поинтересува се Поли. В същия момент, във всекидневната влезе Иван Стратиев, великия актьор.

- Какъв план бе? – Попита той, леко притеснен. На мен ли така ми се струва, или наистина имаше нещо бяло по носа си?! Този трябваше веднага да го изкарам от тук, иначе ще колабира от количествата наркотици които поема.

- Точно говорех на Поли, че дори и да не те одобрят за рекламната кампания, ще те запозная директно с италианския екип, който ще снима рекламите в Италия. А пък пробиеш ли веднъж там, бившите ти колеги, ще ти дишат праха.

Той клатеше глава напред и на зад, като папагал с психични отклонения. Явно така по добре мислеше.

- И казваш, че мога да пробия в Италия?! – Говореше сякаш на себе си. Започна да обикаля стаята и да си клати главата. – Отивам в Италия. Да! Поли, заминавам. Дай малко пари. Нали знаеш?! – Той направи крива усмивка. Колежката ми, притеснено тръгна да напуска стаята.

- Нямаш нужда от пари. – Намесих се аз. – Рекламната агенция ще ти даде командировъчни и аванс.

- Нали каза, че може да не ме одобрят.

- Да, но аз съм този който ще определи, кой ще замине за снимките. Мога да те заведа като статист.

- Аз съм актьор! Запомни го! – Заклати пръст към мен. -  Не съм някакъв статист. Актьор съм! А-к-т-ь-о-р! – Беше повишил тон и сякаш изпадаше в делириум.

- Добре, добре. В поредицата от клипове, ще участват много хора. Ще бъдеш актьор. Но запомни едно. – Насочих пръсти към него. – Целта ти е, И-т-а-л-и-я! Там ще бъдеш номер едно. Разбра ли? – Господи и аз започнах да откачам като него.

- Поли, чу ли? Отивам в Италия. Бързо да си приготвя багажа.

- Не отивай никъде. Обичам те. – Тя скочи към него и го прегърна. От очите и потекоха сълзи. - Обичам те. – Изхлипа още веднъж тя.

- И аз те обичам. – Каза той. В очите му, нямаше любов. Имаше блясък на безумец. – Знаеш, че те обичам и винаги ще бъдем заедно. Какво съм ти казвал непрекъснато?! Докато смъртта ни раздели, нали?!

- Да, така е. – Тя си избърса сълзите и ме погледна. – Помогни му. Нека бъде щастлив. - Кимнах с глава, но избягвах погледа и.

- Ще го направя!

Наркомана, излезе от стаята и се запиля по стаите. Поли не сваляше очи от мен.

- Наистина ли си толкова загрижен за него, за да направиш това?

- Правя го, заради теб. И щом това ще те направи щастлива, ще му помогна да си стъпи на краката.

Тя търсеше истината в очите ми, но там нямаше нищо.

- Поли, ако не замине сега, той ще те убие някой ден. За това правя всичко. Помагайки на него, помагам на теб.

- Никога не би ме наранил. Той ме обича, обичам го и аз. Искам да е щастлив. – Тя беше избърсала сълзите си. – Разбираш ли? Нямам друг. От както мама и татко починаха, не ми е останал никой. Нямам брат или сестра. Самичка съм. По някога не издържам и си плача. Само Ванко е до мен. Разбираш ли Георги?

- Знам какво е, да си сам. И аз изгубих най близките и обичани от мен хора.

- Кого си изгубил? – В очите и отново имаше сълзи.

- Хей? Какво си приказвате тук без мен? Хайде мазен, да вървим. Италия, идвам. – Иван Стратиев, беше влязъл в стаята, нарамил два големи сака.

- Тръгваме. – Обявих аз и поведох колоната към долния етаж.

След кратко сбогуване, сложихме двата сака на задните седалки и потеглихме. Колбасарските цехове на фирмата „Свежи“ се намираха в промишлената зона на града. В този район, чистотата на улиците и въздуха, не бяха приоритет. Тук имаше всичко свързано с производството. От складове за дървен материал, до цехове и цели фабрики, някой неугледни и със съмнителна дейност, а други лъскави и говорещи за много пари. Фабриката на Костов, беше от лъскавите.

- Това ли е? – Обади се наркомана.

- Да. Административната сграда е онази дето е цялата в стъкло. Първо аз ще говоря с него, после ще те представя. От теб се иска само да кимаш с глава и да се съгласяваш.

- Много взе да нареждаш нещо, а мазен? – Опасните пламъчета, пак се бяха появили в очите му.

- Мазния се опитва да закара задника ти в Италия, забрави ли?! Аз съм вътре в тези неща и за това ще ме слушаш. После когато вземеш пачките, прави каквото искаш.

- Окей, окей мазен, ти водиш. – Споменаването на парите, успокоиха малкия му прояден от наркотиците мозък.

Отпред имаше паркинг. Вкарах Голфа, между добре излъскан джип и някакво Пежо. Изкачихме малкото стълби и вратите се отвориха. Ако отвънка всичко беше стъкло и метал, вътре имаше прекалено много мрамор по пода и стените. Когато влязохме, пред нас се откри голямо помещение с високи тавани. Силна лед светлина, струеше от безброй декорирани в златисто осветителни тела. От едната страна на помещението, имаше асансьори и няколко коридора. От другата, фоайе с кожени дивани и малки стилни масички, обсипани със каталози и списания.  На отсрещната стена по средата с големи червени букви пишеше, Свежи. Под логото, зад голямо полукръгло бюро, седеше една ослепителна блондинка.

- С какво мога да съм ви полезна? Изчурулика тя.

- С много неща. – Каза Иван и лигите му текнаха.

- Искаме среща с господин Костов. – Бързо прекъснах наркомана. - Кажете му, че е господин Борисов от рекламната агенция.

- Седнете отсреща. – Посочи тя към диваните от двете страни на бюрото.

- Глей я тая русата. В Италия, такива като нея ще ги въртя на двата си пръста. – Каза той, след като седнахме.

- А какво стана с любовта ти към Поли? Още чувам клетвите ти, докато смъртта ни раздели.

- Поли ми беше касичката за пари. Нищо повече. Хей мазен, ти да не си хлътнал по тази дебелана, а?

Едва сдържах нервите си.

- Поли ми е колежка и много добър приятел. Не е дебелана, а един много интелигентен човек с голямо сърце.

- Голямо и е само дупето, балък. Явно си влюбен?! Ха, ха, мазния е влюбен в гаджето ми. Виж, аз съм точен. Оправи нещата за Италия и няма да имам нищо против вие двамата да се вземете, а кво ще кажеш?

Момичето зад бюрото, ми направи знак.

- Господин Костов ще ви приеме. Изчакайте секретарката му. – Каза тя, след като се приближих.

Направих знак на Стратиев, да чака тук. В този момент, вратата на асансьора се отвори и от него излезе изискана брюнетка, повика ме и двамата се натъпкахме в дванадесет местния асансьор. След като се качихме на четвъртия етаж, тя ме поведе към офиса на шефа си. Не че не знаех къде се намира, но това беше някакъв ритуал, който бях спазвал и преди. Повървяхме малко, по лъскав и дълъг коридор и застанахме пред голяма дъбова врата. Дървото стоеше достолепно, в рамката от мрамор. Секретарката отвори със замах вратата и се озовахме в просторен, пищно обзаведен кабинет. Масивно бюро, върху дебел килим,на мраморните стени висяха картини от предполагам известни художници.

На пръв поглед, Костов беше от типичните новобогаташи. Родители комунисти. След промените, раздадени куфарчета с пари. Баща му като висш кадър в партията, беше получил част от държавната мана. Но приликите, бяха до тук. Пламен Костов, не приличаше нито на баща си, нито на който и да било български бизнесмен. Начетен и интелигентен, той бе завършил образованието си в Париж. От там сигурно са и любовта му, към хубавото вино и красивите жени. Висок, атлетичен с добре изразена брадичка с трапчинка. Светло сини очи и широка, открита усмивка.

- Здравейте господин Борисов. На какво дължим честта да ни посетите? – Той стана от бюрото да ме посрещне. Здраво стисна ръката ми и ме разтресе така силно, че пломбите ми щяха да изпопадат. Ако имах такива де.

- Причината е единствено да се насладя на лукс и хубави жени. – Казах с усмивка.

Той се разсмя и ме покани да седна на мекия кожен диван. Настани се до мен и бащински попита.

- Кажете все пак, какво има?

С него бяхме нещо като приятели. Преди няколко месеца му откраднаха току що купената кола. Беше Ролс Ройс Фантом. Не можех да използвам старите си връзки, но знаех каналите и кой се занимава с това, така че успях да му върна колата. От тогава, се чувахме или виждахме от време на време. Аз бях и човека, който се грижеше за рекламните му стратегии.

- Дошъл съм единствено, да потвърдите стартирането на рекламната кампания.

- Казах, че съм готов веднага да дам половин милион.

- Не е нужно. Колкото и пари да дадем на кинаджиите които ще създадат клиповете, те ще ги вземат и единствения резултат ще бъде, че клиповете ще бъдат по скъпи, но не и по качествени. Можем да стартираме със сто и петдесет хиляди за първото тримесечие. После според резултатите от анализите на печалби и интерес от клиентите, ще инвестираме още. Имайте в предвид, че сто хиляди ще отидат за закупуване на рекламно време, в двете основни телевизии. А петдесет хиляди, ще бъдат за два клипа, снимани от екипи в София.

- Шефа ти, няма да остане доволен, че отказваш половин милион. – Усмихна се Костов.

- Той ще си вземе неговия процент от този половин милион. Въпроса е, вие да получите качествен и ефикасен продукт. Това което съм проучил и анализирал, показва че по добре да започнем с по малко и постепенно да влагаме останалите средства. Така и вашите интереси се запазват а и нашето реноме също.

Телефона на бюрото му, изписка и замига в червено. Той стана и вдигна слушалката. Послуша малко и затвори.

- Ставай да те запозная с изпълнителния си директор.

Надигнах се от дивана, точно когато вратата се отвори. На прага се появи, елегантна и стилна брюнетка. Носеше тъмна рокля, която подчертаваше, женствените и форми. С висок ток и красиви крака тялото и имаше формата на виола. Лицето и леко строго, се смекчаваше от лешниковите и очи. Те се впиха в мен, още от вратата.

- Да ти представя изпълнителния си директор, Кармен Бойчева. – Костов не губеше време.

- Удоволствието, е изцяло мое. – Леко кимнах и подадох ръка. Нежните и пръсти, стискаха здраво.

- А това е, моя приятел и рекламен консултант, Георги Борисов.

- Приятно ми е. – Каза тя с плътен и женствен глас, след което пусна побелялата ми от стискането ръка. Очите и не слизаха от моите.

- Чувала съм за вас. Вие намерихте колата на Костов. Когато му я откраднаха, той беше като малко дете, на което са взели любимата му играчка. – Тя погледна с усмивка шефа си. Зъбите и бяха, бели и равни.

- В негова защита ще кажа, че всеки мъж държи на играчките си. – Намесих се аз. Още възвръщах, кръвообращението си, в дясната ръка, но усмивката не слизаше от лицето ми.

- Освен че е красива и умна, ходи на фитнес и тренира Капоейра. – Каза Костов. – Това е вид бойно изкуство.

- Вече знам какво е. Изпитах го на собствен гръб. Здраво стискате госпожице Трифонова. - Констатацията ми, предизвика на лицето и усмивка, като на котка видяла птичка със счупено крило. – Между другото, Капоейра води началото си от Бразилия. Робовладелците, забранили на робите да се бият. Така се увреждала стоката. Тогава се е появил този бойен танц. Името на това изкуство, в превод означава, висока трева. – Допълних аз.

- Виждам, че сте добре информиран господин Борисов. Жена ви сигурно се гордее с вас? – Гледаше ме изпитателно. Аз пръв мигнах.

- Имам приятелка. И да, предполагам че се гордее с мен.

- Всеки мъж предполага това, докато не се сблъска челно с истината. – Тя се разсмя. Смехът и беше заразителен.

- Както ви казах Георги, тя е не само красива. – Костов, също се смееше.

- Много ми е приятно във вашата компания, но трябва да тръгвам. Имам задачи за вършене. – Казах и понечих да стана.

- Задачите ви, свързани ли са с господина който ви чака вън? – Каза Трифонова с лека погнуса в гласа, при споменаването на думата, господин.

- Той е далечен роднина. Падаме се май, втори или трети братовчеди. Близките ме натискат, да му намеря работа. Някак си са разбрали, че ще се снимат рекламни клипове и това никому неизвестно актьорче, цъфна пред вратата ми.

- Защо не го заведеш в София и не го представиш на екипа там. Може пък да го харесат. – Костов не знаеше за каква отрепка идеше реч и за това беше загрижен.

- Чак толкова труд, няма да си дам. Доведох го тук, за да разбере, че давам всичко от себе си. После ще му кажа, че кастинга се отлага и…..нататък не съм го измислил още. – Костов се разсмя. От вибрациите, имах чувството, че сградата ще се срути.

- Доведи го при мен, аз ще го преценя и ще гледам да те отърва от задълженията ти.

- Не, не. Сам ще се оправям с това. Благодаря за предлаганата помощ, но това си е семеен проблем. – Вече съжалявах, че доведох наркомана тук. В желанието си да играя роля, се бях увлякъл. Беше неразумно и дори опасно.

- Момчета, вие докато се забавлявате, аз работа имам да върша. – Каза Радост и със съблазнителна походка, понечи да напусне кабинета. Отзад изглеждаше също толкова добре, колкото и отпред.

- Почакай! – Костов се беше разпалил. В очите му играеха, весели пламъчета. – Защо ти Радост, не се погрижиш за роднината на Георги? Само ти можеш да съобщиш лоша новина на някой мъж и той да остане усмихнат и размечтан след това. – Смехът му отново избухна.

- Почакайте и двамата. – Вече наистина бях притеснен. – Наистина имам много работа и трябва да тръгна веднага. Сам ще се оправям с нар…..братовчеда. – За малко съвсем да я оплескам.

Лицето на Костов помръкна. Беше като дете пред елха, под която няма подаръци.

- Ти си знаеш най добре Георги. Радвам се, че се видяхме. – Той ми стисна ръката.

- И аз се радвам, че се запознахме. - Госпожица Трифонова отново ми стисна ръката. С изненада разбра, че и аз мога да стискам. В очите и, се появи странен блясък. Сякаш току що е открила нещо ново и неустоимо.

Напуснах кабинета и се отправих към фоайето. Там наркомана се беше опрял на бюрото и говореше нещо на момичето зад него. Съжалих младата жена. Ушите и бяха почервенели, а главата и беше наведена над някакви папки които се опитваше да подреди.

- Хайде, тръгваме. – Казах аз и го подхванах под ръка. Той се отскубна и ме погледна кръвнишки.

- Махни си ръката мазен. Точно си уговарях среща с мацето.

- И каква среща си уговори, след като ще ходим в София а от там в Рим?!

- Наистина ли? Кога тръгваме?

- Веднага! – Вече бяхме излезли от сградата и поведох Иван Стратиев, към колата.

- Боса даде зелена светлина. Ти ще бъдеш в главната роля.

- Страшен си мазен.

Наркомана, ме посочи с пръст.

- Ти си човека. Много добре се справи.

- Ще е добре да минем да ти вземем някакви свестни дрехи. – Прекъснах го аз.

- Че какво им има на моите?

- Лекедосаните дънки и раздърпана фланелка, не се броят за свестни дрехи. Аз ще платя, споко. - Като чу, че друг ще плаща, се успокои. Подкарах колата по шосето.

- Шефа на тази фирма която поръчва рекламите, защо не се запозна с мен? – Смени темата наркомана.

- Той е зает човек. Едва прие мен, между събрания и оперативки. Има вяра на моя усет и даде благословията си, ти да си в главната роля в рекламата.

- Браво мазен! Добра работа. Сега Рим ми е кърпа вързан. Ко ще кажеш да се напием и да смръкнем по една? А?

-  Сега след като те облечем, ще намерим екипа който снима извън града някакви клипове. Ще те запозная с тях и заедно заминаваме за София. Не можеш да се появиш пред тях фиркан и с напудрен нос.

- Окей мазен. За сега ти водиш. Имам ти доверие, да знаеш.

- Друго не ми трябва. – Вече бяхме в централната част на града. Тук да си намериш място за паркиране, бе цяло чудо. Навлязохме в така наречената адвокатска градинка. Беше пренаситено от адвокатски и нотариални кантори. Имаше и магазини и кафенета.

- Ето, от тук си пазаря дрехи и аз. – Посочих на наркомана, магазина.

- Пише, мода за мъже Крис. Обувки има ли?

- Всичко има. От чорапи до костюми и балтони. Ето, вземи пари. - Казах аз и му подадох, шепа двадесетолевки.

- Мазен, тук са не повече от двеста лева. Едни обувки са поне сто. - Потната му ръка, прибра още двеста.

- Влизай вътре и поискай да те облекат официално и модерно. Момичетата ще се погрижат за теб.

- Ти няма ли да влезеш?

- Трябва да мина през рекламната агенция и да си взема отпуска за пътуването до София. Имам и да уреждам разни неща. Тук ще съм след час. Виждаш ли онова кафене отсреща? Можеш да ме изчакаш там, ако закъснея малко.

- Не се бави мазен. Работа имаме да вършим.

Натиснах газта и рязко потеглих. Така Иван Стратиев, не видя злобния ми поглед.

Минах през една железария и някакъв спортен магазин. Нещата които напазарувах, ги прибрах в багажника. Върнах се на същото място. Бях подранил. Пуснах радиото и се изтегнах на седалката. В колата се разнесе модерно на последък, фолк парче. Спрях радиото и пуснах флашката. Прозвуча Бетовен. Почувствах се по добре. Затворих очи се отпуснах. Мислите ми се рееха в такт с музиката. Имах много неща да обмислям и преценявам. Сегашното положение, беше отклоняване от пътя. Но за останалото, всичко минаваше по план. Не биваше да се отпускам. До края имаше още много път, за самотник като мен.

Вратата на колата ми се отвори и в рамката и цъфна главата на наркомана.

- Мазен, каква е тази гадна музика бе?! Я виж как съм се барнал.

Погледах го и останах изумен. Момичетата вътре, явно си вършеха работата, защото наркомана приличаше по скоро на млад бизнесмен от колкото на отрепката която познавах. Летен бежов панталон, под тях светли модерни мокасини и бяла копринена риза. Коланчето бе с една идея по тъмно от панталона.

- Ко ще кажеш? Бомба съм а?

- Много добре. Сега вече си истински актьор.

- Че аз винаги съм си бил актьор. – Намръщи се Стратиев.

- Добре, добре. Влизай в колата, че времето лети.

- Тая торба, ще я сложа в багажника. – В ръцете му имаше голяма червена торба, пълна предполагам със старите му дрехи.

- Виждаш ли казана за отпадъци отсреща?! Хвърляй я вътре и да потегляме.

- Как ще я хвърля бе. Туй са ми дрехите.

- В София ще си купиш още.

- Няма да стане. – Занаяти се той.

- Добре! Метни я на задната седалка и да тръгваме. – Той сложи торбата отзад, като взе нещо от нея. Видя ми погледа и уточни.

- Телефона и портфейла ми бяха вътре.

Вече готови, най сетне потеглихме. В края на работния ден, трафика беше усилен. Клаксони и шум на двигатели, изпълваше града. Нямаше вятър и смога ставаше все по задушлив. Среднощния бриз щеше да го омете, но сега беше задушно.

- Къде отиваме мазен? – Стратиев се беше опънал на предната седалка и чоплеше семки. Не му направих забележка за боклука който правеше на пода. Не му попречих и когато намери някаква фолк станция и усили звука. Нека се чувства добре.

- Отиваме както вече ти казах, на снимачната площадка.

- Е да ама не е ли късно, умник? Ако са тръгнали за София, ко прайм?

Кокалчетата на пръстите ми, бяха побелели от стискане на волана.

- Ако не са там, в което се съмнявам, ще тръгнем директно за София.

- А защо не им звъннеш и да разбереш дали са там? – Настояваше наркомана. Явно не беше чак толкова тъп, за какъвто го имах.

- Защото им нямам телефоните. Имам само служебния на шефа им. Той в момента вече не си е в кабинета, но през деня му звъннах и той реши да тръгнем заедно с екипа към столицата.

- За всичко си помислил мазен. Има хляб в тебе.

Преглътнах тежко и се съсредоточих в пътя.

Известно време пътувахме в мълчание. Само чалга песните се редяха и сякаш нямаха край.

- Хей, това не е ли човешка глава. – Посочи Стратиев, скалите в ляво от нас.

- На мен не ми прилича на нищо. Скала като скала. – Не ми се говореше. Тук пътя ставаше по лош. Когато стигнахме горе на платото, точно настъпваше залеза.

- Хей мазен. При тези камънаци тука, няма никой. Не виждам хора с камери и каравани. Давай да тръгваме за София а? Ко ще кажеш?

- Столицата, няма да избяга. Време е за малка почивка. Да се изпикаем и да хапнем по един хамбургер. Сложил съм два в багажника. – Вече излизах от колата. Бях паркирал в края на руините, там където изхвърляха пръста от разкопките.

Не ми се яде, мазен. Давай да тръгваме, чу ли? – Наркомана се изнервяше. Очите му започнаха бързо да шарят на ляво и на дясно. Беше като дребен хищник, хванат в капан. Аз се правех, че не го чувам и вече бях отворил багажника.

- Със телешко или с риба? – Попитах.

- Кво?

- Хамбургер с телешко или с риба предпочиташ? – Докато говорех, бавно изкарах бухалката от багажника. Бях я купил днес от спортния магазин. Както и лопатата от железарията.

- Мазен, какво правиш там а? – Стратиев излезе от колата. Точно този момент чаках. Държах бухалката спусната плътно до дясното ми бедро. Сега когато той беше на две крачки от мен, бързо я изстрелях  напред към лицето му. С учудваща бързина, наркомана я избегна. Бръкна в джоба на новия си панталон и извади нож. От онези, тип пеперуда. Явно това криеше от мен, когато си смени дрехите. Завъртя го умело и острието му блесна към мен.

- Знаех си, че нещо не е наред с теб мазен. – Изсъска той. – Има ли изобщо снимачен екип а?

- Няма. – Казах аз без да го изпускам от поглед. Въртяхме се в кръг, като двама танцьори изпълняващи танца на смъртта. Държах бухалката, близко до тялото си. Бях хванал с дясната ръка дръжката, а с лявата една педя от края и. Правех къси лъжливи движения, за да приспя вниманието му. Пръв атакува Стратиев. С мълниеносна бързина, той прехвърли ножа от дясната в лявата си ръка и атакува на секундата. Острието му разпори ризата ми от дясно и облиза кожата над ребрата. Сантиметър, два по навътре и щеше да прониже дроба.

- Как е мазен? За малко а? – Очите на наркомана бяха присвити и студени. Сигурно така ги е виждала Поли и то не веднъж.

- Обичаш да биеш жени наркоманче, нали? – Отвърнах на въпроса с въпрос, без да спирам с движенията. Кръвта ми, бавно се стичаше, вече и по панталона.

– Да биеш жени, е къде по лесно за една отрепка, правеща се  на мъж. За велик актьор ли се мислеше, докато я биеш?

- Не съм наркоман малоумнико. Искаш ли да опиташ пак ножа?! – Отново нанесе бърз удар напред. Този път бях подготвен и с малка стъпка надясно го избегнах. В същото време, рязко изнесох бухалката напред и края и срещна зъбите на Стратиев. Устните се разкъсаха и предните му зъбите  изхрущяха и се натрошиха. Кръв бликна и той се задави. Не чаках покана или аплодисменти от публиката. Да се биеш особено на живот и смърт е мръсна работа. Правиш ли се на рицар, ще умреш преждевременно. За това когато той се задави, извъртях бухалката и му разбих черепа. Свлече се като торба с картофи. Очите му бяха изпъкнали и едва се държаха в орбитите си. Устата беше една безформена, кървава дупка. Като цяло, не беше красива гледка. Хванах го за краката и го издърпах, двадесетина метра, до края на руините. По време на разкопките, там бяха хвърляли останалата пръст и натрошен чакъл. Взех от багажника, лопатата и започнах да копая. Не беше лесна задача, но успях да спретна, един плитък гроб. Преди да хвърля наркомана вътре, му извадих от джобовете, всичко което можеше да доведе до неговото разпознаване. Не че някой, ще си даде труда да го търси, но все пак. Извадих телефон, портфейл с документи и малко от моите пари които му дадох. Прибрах всичко в задния джоб на панталона си и бутнах тялото в дупката. Взех от колата шише нафта и го излях върху трупа. Преди време, бях интервюирал един сериен убиец. Той ми каза, че ги е заравял плитко, за да се разложат по бързо. На дълбокото, няма червеи. Само отгоре, ги заливал с малко нафта, за да не ги изровят животните. Взех отново лопатата и на бързо зарових трупа. От горе, нахвърлих малко стара пръст, за да не личи че е ровено. Подпрях се на лопатата, загледан в импровизирания гроб. Тук свърши, житието и битието на грешния раб Иван Стратиев. Изплюх се и тръгнах към колата. Сложих лепенка на раната. Беше съвсем плитка и вече едва сълзеше. Щях да я промия в къщи.

Карах по пътя и се наслаждавах на Бетовен. Бях усилил уредбата и отворил страничните стъкла. Вятърът нахлул вътре, изчисти не само миризмата от наркомана, но и избистри съзнанието ми от черни мисли. Преди да вляза в града, спях няколко пъти до контейнери за смет, за да изхвърля документите, телефона, лопатата и бухалката. Задържах единствено, ножа тип пеперуда. Бях го изчистил старателно. С едната ръка управлявах автомобила, а с другата въртях ножа. Искат се, много тренировки за да придобиеш умения да вадиш и разтвориш ножа бързо. Умения, които един ден може да ми потрябват.

Прибрах се и дълго стоях под душа. После звъннах на Поли. Казах и, че Стратиев е взел автобуса за София. Тя беше леко нервна и недоверчива, но постепенно се успокои. В крайна сметка, всичко това беше за доброто на нейния любим. Неговата кариера и щастие преди всичко, нали така?! След като приключих разговора, гледах малко телевизия и точно си бях легнал, когато получих есемес съобщение. Прочетох го. Беше от госпожица Кармен, изпълнителния директор на колбаси „Свежи“. Обърнах се, на другата страна и се усмихнах. Мемори пяната, пое формите на тялото ми и аз заспах като младенец в детска кошара.

 

Край на четвърта глава.

 

 

„Мрачен чар”

Глава пета

„Агенцията”

Две години по рано….

 

В ранния следобед, всички се бяхме събрали в офиса ни в телевизията. На масата имаше пластмасови чаши с кафе и една с капучино. Ванко се лигавеше с него, останалите го пиехме чисто. Сашето бе вдигнала в ръка, куп листи току що извадени от принтера.

- Трябва да си ги разпределим и да започваме. – Каза тя и отправи поглед към мен. – Това ли е всичко?

- Това е всичко на което попаднахме днес в компютъра на счетоводителя Стоян Казимов. Има много фактури, нотариални актове, списъци със служители, здравни осигуровки и данъчни декларации. С една дума, достатъчно за да си прекараме, целия следобед добре. – Усмивката ми не помогна за доброто настроение на останалите.

- Педофилските материали, къде са? – Попита Ками.

- Тях естествено, не сме ги принтирали. Ванко проследи айпито на счетоводителя, до международни педофилски мрежи от чатове и сайтове за запознанства. Повечето са от западна Европа.

- Защо не се обадиш, на приятеля си от полицията? Педофила, директно ще отиде зад решетките. – Ками се беше разпалила.

- Ако го направя, ще изгори само той. Както вече знаеш, имам съмнения, че агенцията стои зад организирана престъпна мрежа, за трафик на бели робини. Най малко, за склоняване към проституция. Прекалено е рано, да си разкриваме картите.

- Добре, ти решаваш. Но моето мнение е друго. – Камелия взе тесте листи и се зачете. Беше свила устни и вътрешно изгаряше. Като малка, е имала опит за изнасилване от близък на семейството. Само силните и писъци и бързата намеса на баща и, са предотвратили това да се превърне в една трагедия. Изнасилването на дете по принцип, оставя следа за цял живот. Не само на жертвата, но и на цялото и семейство.

- Ками, погледни ме. – Тя дигна мътен поглед от листите. – Обещавам ти пред всички, накрая Казимов ще си получи най суровото наказание. Приключим ли случая, това ще ми е задача номер едно. Няма да се измъкне, повярвай ми. – Тя кимна и отново започна да чете. Всички се успокоиха и продължихме с работата си.

Приглеждах листите с информация. Наистина имаше много фактури. Започнах да ги подреждам на купчинки, според имената на фирмите имащи финансови взаимоотношения с агенцията. Някой от тях, поръчваха модели и ревюта. В други случаи, агенцията беше спонсор или поръчител на всякакви услуги. От смяна на дограма, до кетъринг и цветя. В България нямаше ритмичност или някаква последователност в разплащанията на агенцията. Но в чужбина, беше друго. От държави като Германия, Франция и Италия, приблизително на три месеца се превеждаха пари. Суми от двеста хиляди евро, до един милион. Извършваше се, някакъв трансфер. И целта ни беше, да разберем какъв. Станах и на нашето табло написах най горе, агенцията и от едната страна под нея разклонения към фирми в България, а от другата към държави от Европейския Съюз.

- И ние имаме фактури, от тези фирми. – Огледа останалите Сашето. Всички кимнаха с глави.

- Да ги съберем на купчинки по фирми и да ги сортираме по държави. Ванко приятелю, пускай лаптопа и виж какво ще намериш за всяка една фирма. Аз ще пиша на дъската каквото си открил. – Огледах останалите. – Ками ти разбери, как да намерим и вземем интервюта от собственичката на агенцията, Ренета Карайончева и нейния съдружник и приятел Петър Маринов.

- Тази вечер има благотворителен прием, организиран от министъра на образованието. – Каза тя. - Събират се пари, за изгорялото училище в Стара Загора. Естествено, ремонта ще го плати държавата, но министъра обича да се показва на такива мероприятия. Предполагам, че и Карайончева ще е там. Тя не пропуска, светски събития.

- Добре, много добре. Ванко виж дали тя или Маринов, са сред поканените!

- Секунда само. – Нашия всеотдаен хакер, затрака по клавиатурата и след малко, вдигна едната си ръка и победоносно посочи монитора. – И двамата са поканени.

- Саше, вземи покани за мен, Ванко и Ками. Ако трябва натисни приятелката си от кабинета на министър председателя.

- Имаш ги. – Каза тя и си записа нещо в бележника.

- Следобед съм зает. – Смотолеви Ванко, като избягваше погледа ми. Ками ме погледна с укор.

- Да свършим тук с работата и си свободен цялата вечер. – Казах аз усмихвайки се като похотливо старче. Той явно имаше среща с барманката, което беше добре. Момчето имаше нужда от малко любов, пък било то и платена. Огледах всички и казах. – На приема ще отидем Ками и аз. Така, имаме фирмите. Търсим каквото и да е свързано с тях. Ще ги покажа и на Златанов, приятеля ни от полицията, да видим какво и той ще намери. Сега ще завършим сортирането и всеки е свободен да работи по поставените задачи.

Карах Голфа по Аспаруховия мост. Каране е силно казано, за пълзенето в задръстването. Моста пак беше в ремонт и се налагаше трафика да е в едното платно. По другото, група работници пушеха цигари и чакаха нещо. А парите отпуснати за ремонта, изтичаха в нечий джобове. Най накрая стигнах до квартал Аспарухово. Четвърто районно на полицията беше тук. Подминах го и паркирах пред една пицария. Беше малка, но добре подредена. Дървения таван, беше боядисан в бяло. Масите от масивно дърво, бяха лакирани а пейките тапицирани. Климатика работеше, но вентилацията се задъхваше от цигарения дим. Седнах пред висок и слаб мъж с издължено, бледо лице.

- Как е Дон Кихоте. – Подхвърлих шеговито аз. Човека просто приличаше на него, само дето нямаше брадичка.

- Знаеш, че не обичам да ми викаш така. – Намуси се той, но усмивката изби на лицето му и ми подаде ръка. Стискаше здраво за слабоватия си вид. Златанов, не веднъж ни беше помагал в разследванията които правим. Познавахме се от гимназията. Баща му беше ченге, майка му също. Семейна черта, беше честността. За това и никой от фамилията, не се издигаше прекалено високо в йерархията на полицията. Златко, както му викахме в училище, беше следовател. Знаеше много добре, че по на горе няма да се изкачи. На него не му пукаше, защото страстта му беше да разследва, да разобличава и да гони престъпниците.

- Каква искаш?

- Какво? - Не включих аз.

- Сервитьорката е тук. – Отбеляза развеселения Златанов.

До масата беше застанало младо момиче. С досада чакаше да поръчаме.

- За мене една Маргарита и сода. – Казах аз.

- А за мен, една пица с аншоа и студена кола. – Златанов се облегна на зад и ме погледна сериозно. – Предишния път когато се обади, разследвахте двама общински съветници източвали общинската каса. Имах малки неприятности заради това, че ти помогнах.

- За което и съм ти благодарен до гроб. – Прекъснах го аз. – Знаеш, че го правим за доброто на обществото.

- Знам, но главния следовател, не обича самоинициативите. И него го притискат отгоре. Тези две копеленца съветниците, имаха голям гръб във вътрешното министерство. Единия има чичо там.

- Да разследваме чичото, ако искаш. – Предложих невинно аз.

- По дяволите. В никакъв случай! – Подскочи той. – Шефа още ме гледа на криво. Работата е всичко за мен.

- Спокойно. – Засмях се аз. – Просто се пошегувах.

- Мамка му, ти все гледаш леко на нещата. Не сме вече в училище приятелю. Имаме отговорности. Женени сме с деца. Как е малкия Пешо и Яница?

- Добре са. Виж какво, знам си отговорностите. Но както и ти, не мога да стоя със скръстени ръце, когато сред нас се разхождат прекалено много отрепки. Това общество, е проядено от корупция из основи. Държавата боксува и се въртим в кръг от десетилетия. Ние сме тези, от които зависи бъдещето. Знам, високопарни думи, но това е истината.

- Няма нищо високопарно в това. – Каза той замислен. – Работата и на двамата ни е такава. Да служим и пазим, както казват в Америка.

- Ето пиците и безалкохолните. – Каза сервитьорката, която се беше доближила неусетно до масата. Тя бутна двете пици пред нас, сложи и безалкохолните и се затътри намусено към бара.

- Защо се срещаме все тук? – Попитах аз, докато разрязвах прегорялата си пица.

- Близко е до районното, пък и всеки от Аспарухово си определя срещите тук.

- Има логика.

- Та, хайде изплюй камъчето. За какво сме тук? – Попита той, преглъщайки прегорелите хапки пица.

- Може да се каже, че имаме нов случай. Попаднахме на следа. Модна агенция и то не коя да е, а най голямата. Подозираме, че се занимават с проституция и трафик на бели робини към западна Европа. За сега имаме само косвени улики. Нищо сериозно, но попаднахме на парични трансфери към България от Германия, Франция и Италия. Има и няколко фирми от североизточна България, които пък получават пари от агенцията. Ето. – Казах аз и му подадох един лист. Той го прегледа, после го сгъна и прибра във вътрешния си джоб.

- Ще проверя Българските фирми, но за Европейските, ще трябва да направя запитване към Европол. А за това, знаеш, че трябва да има разследване.

- Няма ли друг начин? Спомням си, че имаш приятел в София който има връзки там.

- Много неща помниш и то все такива които на теб ти изнасят.

Усмихнах се гузно, като ученик в началното училище, хванат в клас с порнографска литература.

- Ще му се обадя. – Продължи той. – И ще ти звънна като имам нещо.

- Ще съм ти благодарен приятелю. – Кимнах с глава аз. Извадих си портфейла да платя.

- Не. – Спря ме с ръка той. – Предния път ти плати, сега е мой ред.

- Ти винаги си ми правил услуги и една пица не е нищо.

- Аз не ти правя услуги, а заедно работим за прочистването на града ни. Хвани копелетата на тясно и ще сме квит.

Удоволствие е, да се работи с теб. – Станах и му протегнах ръка. Той се надигна и я хвана. Здраво стискаше, това копеле. – Пази се. – Казах аз.

- И ти се пази. – Той седна и се зае да дояде вече напълно втвърдената си пица.

Карах по моста, когато ми звънна Сашка.

-Къде си?

- Карам из града. Кажи?

- Сетих се, че едната фирма съм я засичала някъде. Преди няколко месеца, полицията беше арестувала в Силистра, някакъв цигански бос, занимаваш се с проституция и нарко разпространение. Една от фирмите които бяха запорирали, е в нашия списък. Плащанията от модната агенция към тази фирма, спират след тази дата.

- Нещата, постепенно си идват на местата. – Казах аз. - Виж какво още можеш да изровиш до довечера. На приема искам да ги притисна колкото се може повече.

- Добре. В момента проверявам в НАП. Искам да видя дали има плащания, към друга фирма от Силистра. Това е. Чао и се пази.

- И ти. - Казах аз и затворих. Обадих се на Златанов и му казах какво сме открили. Разбрах, че той точно сядал да провери в тяхната база данни. Щял да ми се обади ако откриел нещо.

Настъпих газта и се усмихнах. Машината беше задействана и примката се затягаше. Бяхме напипали следата и се движехме по нея като полицейски кучета. Винаги успявахме да пипнем на тясно престъпниците. С това се гордеехме, с това бяхме известни и това ни даваше сили да продължим.

Телефона ми иззвъня. Беше Яница.

- Кажи любов моя?

- Къде си сега?

- Прибирам се от Аспарухово. Срещнах се с Златанов, нашия приятел.

- Как са те с жена му и двете дъщери?

- Добре са. чакай малко. – Натиснах няколко пъти клаксона. Някакъв тип, караше в лявото платно, влачейки се едва, едва. Като чу клаксоните, се прибра в дясно и аз натиснах газта.

- Какво става? – Попита тя притеснена.

- Нищо, карам. Нали знаеш как е?!

- Внимавай моля те. Знам колко си нервен на пътя. Ще вземеш ли Пешо от детската градина?

- Само за това ли се обаждаш?

- И за да те чуя глупчо. – Тя се засмя. Смехът и, ми разтапяше мозъка. Обичах го това момиче.

- Идвам след малко скъпа. – Затворих и се отправих към детската градина. Пешо вече се беше облякъл.

- Тате, къде е? – Попита ме той, докато карахме през двете пресечки към къщи.

- Кое къде е?

- Игратаа. Забрави ли?! – Той се зачерви и всеки момент, щеше да заплаче. Спрях колата и понечих да го прегърна. Пешо се дръпна и една сълза се търкулна по бузката му.

- Ще ти я купя утре. Обещавам. Днес имах много работа и нямах време.

- Ти обеща. Обещаа. – Този път, наистина се разплака. Сърцето ми се късаше.

- Виж какво, утре ще я купя и ще имаш цял месец, двойно повече часове за игра. – Той ме погледна със зачервените си очи.

- Наистина ли?

- Да. – Сложих ръка на сърцето си. – Този път грешка няма.

Подкарах колата и след малко, си бяхме в къщи.

- Татко се прибра. – Казах аз.

- Какво е станало? Попита разтревожена жена ми, след като видя зачервените очи на сина ни.

- Забравих да купя играта. – Тя завъртя очи, усмихна се и ни прегърна и двамата.

- Двете ми деца. Кога ще пораснете?!

- Не сме деца. – Каза Пешо, погледна ме и се захили. Засмях се и аз. Дигнах го на ръце и го понесох към кухнята.

- Хайде мъжете ми, сядайте да вечеряме. – Нареди жена ми. И всички си заехме местата.

- Не е ли много рано за вечеря мамо? – Попита Пешо.

- Не е рано. – Изпреварих жена си аз. – Още повече, че тази вечер съм на работа и не е лошо да хапна нещо преди това. – Ръката на Яница, замръзна във въздуха, хванала черпака над супника.

- Нали току що завършихте разследването си? Мислех, че ще си починете малко?

- Изскочи нещо ново и не търпи отлагане. Довечера ще вземем интервюта, на един прием. – По принцип, не разказвах за работата си в къщи. Но на последък, все по често отсъствах и това взе да изнервя Яница.

Тя не каза нищо повече, но по погледа и разбрах, че скоро ще продължим разговора ни по темата.

- Отивайте и двамата, да си измиете ръцете. – Нареди жена ми и двамата с пешо за марширувахме към банята в редица.

- Мамо, каква е супата? – Попита Пешо когато се върнахме. Той се надигаше над масата, за да види вътре в супника. – Ммм, мирише хубаво.

- Любимата ти пилешка супа.

- Обичам и супа топчета мамо. Какво е другото ядене?

- Другото е, пилешки бутчета и крила с картофи на фурна. – Каза Яница и седна с нас на масата. Когато купеше пиле, тя винаги приготвяше супа от гърдите, а останалото готвеше с картофи или с ориз. За нас двамата се полагаха крилата, а за детето бутчетата. С жена ми, наблягахме на супата.

- Мамо, сипи първо на татко.

- Защо на него? Той не ти купи играта, нали? – Яница едва сдържаше смеха си.

- Татко обеща да ми я купи утре, пък и каза че ще играя повече на компютъра. – Той ме погледна с хитрите си, големи и влажни очи. Двамата с жена ми, избухнахме в смях.

- Яжте си супата и двамата. – Успя да каже тя, бършейки насълзените си от смях очи.

Ранната вечеря, мина неусетно. Малкия отиде в стаята си, да играе на компютъра, а аз помогнах на Яница с миенето на чиниите.

- Трябва да поговорим. – По тона и разбрах, че ще е нещо сериозно. Избърсахме ръцете си в кърпата и седнахме един срещу друг на масата.

- Знаеш, че винаги съм те подкрепяла. Обичам те и това не подлежи на коментар.

- Но? – Прекъснах я аз.

- Нека аз да говоря, става ли?! Винаги съм до тебе и винаги ще бъда. Малкия от догодина, започва училище. Ще го водим и взимаме от там, но останалото време ще си бъде изцяло мое. Не съм родена за домакиня и не искам да остарея като такава.

Отворих уста да кажа нещо, но погледа и ме спря. Тя продължи.

- Когато ти записа журналистика, аз спрях да уча маркетинг и реклама. Започнах да работя усилено, за да се издържаме и двамата. Ти също работеше по някога, но с само с твоите приходи, не можехме да живеем. След като завърши, се роди малкия. От тогава съм около печката. Дойде ми до тук. – Махна тя рязко с ръка. - Сега смятам, че време е да продължа и да завърша образованието си. Една година и ще завърша. После ще работя в някоя рекламна агенция. Ти какво мислиш? Не ти искам разрешение, а те питам дали ще ме подкрепиш? – Очите и бяха тъжни.

- Решено е! – Казах аз с патос и ударих по масата. – Ела при мен, рекламната ми агентка тя.

Двамата се разсмяхме и се прегърнахме. Целувката ни, в началото съвсем приятелска, постепенно стана страстна. Без да се отделяме един от друг, се отправихме към спалнята.

- Мамо, тате защо се карате? – Малкия Пешо стоеше по средата на коридора и ни гледаше с неговите големи, влажни очи. Двамата го прегърнахме и се разсмяхме. Времето за секс отмина така бързо, както и бе дошло.

Деня отиваше към края си и аз трябваше да се подготвя за приема на министъра. Изкъпах се, сложих си официални дрехи. Под официални дрехи разбирам, черно сако под него черна риза, естествено черен панталон и черни мокасини.

- Приличаш на погребален агент. – Ухили се жена ми, виждайки ме в коридора пред огледалото.

- Винаги ми го казваш, но няма да ме разубедиш. На това му викат, да си официален.

- И аз винаги я слушам, тази песен. Да се облечеш от главата до петите в черно означава, да нямаш вкус. Поне една бяла риза сложи.

- Слагал съм бяла риза, веднъж.

- Кога? На абитуриентския си бал ли? 

- Там бях с черна риза.

- Ето, видя ли?! – Победоносно каза жена ми.

- Добре. – Казах примирен аз. – Ще сложа една бяла риза. А? Нямам такава в гардероба. Съжалявам мила. Някой друг път.

- Свърши ли с цирка? Защото на мен ми писна. Ходи както си искаш. – Тя стана и затвори малко по рязко, вратата след себе си. По някога се карахме за дребни неща. Вече не го взимах на сериозно. Бързо се сдобрявахме и лошото винаги оставаше зад нас. Любовта ни, не беше поза за пред хората или някаква примиреност и фалшива илюзия. Тя беше истинска и страстна. Не намаля и за миг, през годините. Лицето и, косите, извивките на тялото и аромата , предизвикваха в мен експлозия от силни емоции. Това нямаше как да умре. Не можеше да се забрави. За това сега не се притеснявах, защото се карахме все за глупости. Кой е изхвърлил или не боклука, кой ще вземе от градина. Изобщо, случаи има безброй. Винаги се сдобрявахме, преди да заспим. Това беше правило, което и двамата спазвахме.

 Карах към телевизията. От там трябваше да взема камерата и оборудването към нея. С Ками имахме среща на катедралата, от където щях да я взема с колата. Благотворителния прием на министъра, щеше да бъде в една художествена галерия в централната част на града. Бях се разровил в интернет у дома и от там разбрах, че собственичката е любовница на шефа на полицията, който пък е първи братовчед на сегашния кмет. Позната картинка в нашето общество. Днес бяхме тръгнали, на друг лов. Но някой ден, когато няма да имаме друга работа, бихме се върнали на случая.

Стигнах до телевизията. Паркирах до едно очукано Рено и влязох. Предстояха вечерните новини и вътре кипеше оживление. Поздравих няколко колеги и един техник по поддръжката. Минавах покрай кабели, прожектори и сменящи се панели за декори. Дори спарената миризма ми харесваше. Обичах го това място.

- Извинете. – Казах на някого когото блъснах без да искам.

- Няма проблеми приятел. – Каза той и тогава го познах. Това беше техник от поддръжката на камери и друго специализирано оборудване. Малко чалнат, но иначе добро момче. Имаше плитка на главата и много кожени гривни по ръцете. Слабото му тяло, се побираше в карирана риза и къси протрити гащи. Сандалите от изкуствена кожа, бяха негова запазена марка. Както казвах за такива, беше от типа Джулай Морнинг. Отнесен и сякаш напушен непрекъснато през цялото денонощие. Подминах го, но после се сетих нещо и го настигнах.

- Имаш ли минута?

- Да кажи приятел.

Имах чувството, че е кривоглед. Уж ме виждаше, а погледа му минаваше покрай мен. Сега се сетих и името му.

- Имам нужда от услуга Сидеров.

- Викай ми на малко име. Симеон ми е името. Всички приятели ми викат, Симо.

- Добре приятел, ммм Симо. – Поправих се аз. – Нали скоро, получихме от онези мини камери които са колкото писалка?

- Имаме и по малки. Трябва само да си пробиеш малка дупка в сакото. Като карфица с малко по голяма черна глава са. За кога ти трябва приятел?

- Ами ако може сега. В близките дни, може да ми се наложи да я използвам. – Симо се почеса по главата.

- Добре, ела с мен да се подпишеш в инвентарната книга.

- Имам малко работа. Днес ще снимаме и трябва да взема камерите от нашия офис. Ще го смятам за лична услуга, ако се подпишеш вместо мен. Наистина бързам приятел.

Той се почеса по главата, след което се усмихна със своята налудничава усмивка.

- Готово. Ще се подпиша и ще я донеса в офиса ви. Харесвам разследванията ви, да знаеш приятел.

- Благодаря за което. Задължен съм ти. – Той щеше да каже още нещо, но аз вече го бях подминал. Бързах и за малко не се спънах в едни кабели. Стигнах до офиса и се заех да подготвям камерата. Имаше две заредени батерии, кабели, осветление и куп още неща. Всичко беше наред. По някое време, Сидеров донесе мини камерата. Казах му да я остави на бюрото ми и набрах телефона на Ками.

- Тръгвам след малко. Ти къде си?

- След десет минути съм на „Козирката“. Чакам те там. – Чух гласа на Камелия в слушалката.

- И аз съм почти готов. Идвам. – Казах аз и затворих. Имах още малко приготовления. После грабнах чантата и бързо напуснах телевизията.

- Точен както винаги. – Констатира Ками, след като влезе в колата. Беше с черна къса рокля, с черно .елече с бели орнаменти и обувки на висок ток. Скъпия и парфюм, изпълни колата.

- Тази вечер си прекрасна. – Казах с искрено възхищение.

- Благодаря. Ще тръгваме ли? Отзаде се чуват клаксони.

- Майната им. – Навих волана и дадох газ. Влязох остро в трафика с което си спечелих още псувни. След десет минути приближих въпросната галерия. Паркирах една пресечка от нея. – Трябва пак да преговорим нещата.

- Сутринта както каза, се подготвих в къщи. – Тя ми подаде няколко листа с въпроси. Започнах да чета и нанасям корекции с химикала си.

- Въпросите ти са много добри. Но важните от тях, си ги оставила за накрая

- Да. За да може постепенно да ги въвлека в отговорите.

- Хубаво, но там няма да имаме много време. Ще присъстват и други журналисти. Ще имаме възможност да зададем един, максимум два въпроса.

- Кои да бъдат?

Погледнах пак листите с въпросите.

- Ето този първи и този ако има време. – Тя ги погледна и се усмихна.

- Право в десетката а?

- Ще ги заковем. – Усмихнах се и аз.

Слязохме от колата. Нарамих камерата и сака с принадлежностите и се запътихме към галерията. Тя беше на една централна градска алея. На близо имаше фонтан. Старата градска архитектура, беше умело приложена в новото строителство. Ренесансовите орнаменти по фасадата се допълваха от нестандартната алуминиева дограма. Отпред, големи мраморни колони с капители, подпираха пищна осветена в различни цветове арка. Широките стъклени врати, бяха отворени и правеха път на тежък червен килим, постлан чак до улицата. Имаше метални стойки, свързани с червено декоративно въже, което спираше нас журналистите. Забелязах повече охрана от нормалното. Мъже в черни костюми, наблюдаваха зорко тълпата. Вече бяха дошли от две телевизии, включително и нашета. Имаше и от вестници и списания, както и журналисти на свободна практика. Шумотевицата и пищността бяха пълни. Приличаше на раздаването на Оскарите. Българския елит, обичаше да се самоизтъква и глези.

- Да минем напред, за да влезем първи? – Попита Камелия.

- Ти отиди напред. Разпитай колегите какъв е протокола. Кога ще ни пуснат вътре и неща от сорта. Аз ще заснема гостите. Не е зле, после да прегледаме кой е дошъл и с кого.

Ками кимна и се стопи в навалицата. Стопи е силно казано. Щедро деколте, черна къса рокля, дълги крака с обувки на висок ток, Камелия беше един терминатор за мъжките сърца. Мина като кралица, през разтворилата се пред нея журналистическа общност и чак тогава я изгубих от поглед. Дигнах камерата на рамо, защото гостите започнаха да идват. Първата лимузина, спря пред червения килим. Момче приличащо на фитнес инструктор, но с костюм отвори задната врата. От там излезе, някакъв нашумял рап певец с гаджето си. Тълпата пощуря. Сред журналистите имаше и много фенове. Възрастта им варираше от петнайсет до трийсет. Всички те се разкрещяха и напираха към импровизираното преграждение. Отвътре излязоха още охранители. Сега видях, ще саката под мишниците им са издути. Това не беше обикновена охрана, а НСО. Националната Служба за Охрана не охраняваше мероприятия дори организирани от министър. Малко по късно, се разбра защо са тук. От лимузините, започнаха да слизат известни политици и бизнес босове. Държах камерата и снимах всичко. По някое време, Ками сложи ръка на рамото ми.

- Ела да се изнесем към вратите. След малко ще започнат да пускат журналистите за официалната част. После за коктейла, ще ни изкарат на вън.

- Само още малко и идвам. – Точно го казах и от току що спрялата лимузина, излязоха Карайончева и Маринов. Бяха странна двойка. Тя на около тридесет и пет с впита и къса бяла рокля. Черната и късо подстригана коса, контрастираше с бялото и лице и сини очи. До нея мъжът беше огромен с широки рамене, дълги мускулести ръце и ниско чело. Двамата приличаха на Тарзан и неговата приятелка. Като той повече приличаше на горилите които бяха го отгледали, от колкото на човек. Класическа Българска мутра. Журналистите и феновете, се настървиха. Фотоапарати и камери започнаха да щракат, бръмчат и да хвърлят светлина върху двойката. Всяко Българско момиче, тайно или явно мечтаеше да е манекенка. А Карайончева беше като майката на манекенките. Кариерата и започна преди години като мис България. После успя да стигне до пето място на мис Свят. Позиция която никога не бе достигана от българско момиче. После с помощта на Маринов, създаде агенцията. Имаше голяма конкуренция на този пазар, но след взривени офиси и изчезнали собственици на подобни агенции, тя остана на върха.

Двамата вървяха по червения килим, когато тя го хвана под ръка. Той леко се изненадан и леко я придърпа към себе си. От което Карайончева едва не изгуби равновесие, но се облегна на него и двамата влязоха в галерията. Точно щях да сваля камерата от изтръпналото си рамо, когато сред охраната, настъпи оживление. Двама охранители излязоха на червения килим, за да посрещнат току що пристигнал брониран джип на НСО. От колата излезе още един и отвори задната врата. След леко забавяне от там се появи слаб и дребен мъж към петдесет и пет годишен. Беше с черен и скъп костюм и черни лачени обувки. Сетих се, че жена ми нямаше да го хареса. Но мисълта ми бързо се изпари, когато познах кой е той. Тълпата също го позна и се развълнува. Антон Диков беше председателя на една от най емблематичните партии в страната. На вид слабоват и дребен мъж, но осанката му и особено орловия му поглед, издаваха един волеви човек. Неговата дума в парламента и в политическия живот, се слушаше с висок интерес и се приемаше за догма. Редките му появи в обществото, го правеха да изглежда леко тайнствен и обвит в мистерия. Той влезе в галерията, обграден плътно от охраната си. Развълнуваната тълпа, се люшна към загражденията, но бе възпряна от появилите се от нищото полицаи, които помогнаха на мъжете в черни костюми. Изключих камерата и побързах да се изнеса към входа, където видях  Ками.

- Върви след мен. – Нареди тя и ловко се запромъква сред превъзбудените колеги журналисти и гости от по нисък ранг. – Защо се забави толкова? – Попита тя, през рамо.

- Не видя ли, кой пристигна последен?

- Не. Бях заета да се добера до по предни позиции.

- Антон Диков. – Това име, я накара да се спре и обърне към мен.

- Шегуваш се?! – В очите и се появи блясък. – Да му вземем интервю.

- Дошли сме за друго.

- Моля те. Кога пак ще го засечем?!

Ками имаше право. Диков беше най ценната находка, за един журналист. Той единствен от всички политици, не даваше интервюта. Дори и сега, когато щяхме да бъдем близо до него, едва ли щеше да се съгласи на разговор с нас. Ние бяхме разследващи журналисти, друга категория различна от колегите ни на щат в телевизията.

- Добре, но без нищо провокативно. – Тя кимаше с ентусиазъм. – И целта ни остава, Карайончева и Маринов.

- Всичко ще е точно, ще видиш. – Лицето и сияеше. – Давай да влизаме, че ще останем последни.

 Наистина, тълпата се сгъстяваше към вратите. Двамата с Ками си показахме журналистическите карти и покани на охраната отвън. Влязохме вътре и бяхме посрещнати от втори кордон охрана. Имах чувството, че цялото НСО се беше изсипало тук. Двама охранители, стояха от двете ни страни и проверяваха с ръчни детектори. А зад тях, на централно място бяха монтирали арка за метал, през която всички минаваха. Такава охрана, нямаше и в президентството.

- Върнете се и минете отново! – Заповедния глас, беше на мъж с прошарена коса и светло сини воднисти очи. Ние с Ками, вече бяхме минали през ръчните скенери и в момента аз минавах и през арката, когато тя просветна и изпищя. Бях оставил камерата и чантата с принадлежностите на масата. Но явно нещо съм пропуснал. Върнах се и изсипах няколкото монети от джоба си. В това време, воднистите очи тръгна към мен, като пътьом изтръгна от ръцете на един от охраната, ръчния му скенер. Оня не се противи, дори кимна с което затвърди убеждението ми, че си имах работа със шефа на охраната.

- Дигни ръце и не мърдай! – Заповяда той и аз се подчиних. Започна да ме проверява със скенера, като грубо го отъркваше в дрехите ми.

- Ако сте забелязали баджа ми и можете да четете, аз съм журналист а не талибан. – Казах с лека насмешка. Това го накара да впие, блудкавите си очи в мен. Бяха студени и безизразни, като на кобра.

- Правим се на интересни, а? Свали колана! – Детекторът за метал, бе опрян на катарамата на колана ми и леко писукаше.

- Няма да стане! – Очите ми с не по малка твърдост, срещнаха неговите.

- Така да бъде. – Каза той, видимо доволен. Направи знак на двама от охранителите и те застанаха от двете ми страни. Тежките им ръце, се стовариха на крехките ми рамене. Ками която вече беше минала проверките, гледаше силно притеснена ситуацията в която се намирах. Тя понечи да тръгне към нас, когато и направих знак да не го прави. Точно тогава, сякаш от нищото се появи министъра на образованието. Беше на около петдесет, с добре отгледано шкембе което едва се побираше в копринената риза и скъп костюм. Стефанов бе от Българските новобогаташи. Негова издателска къща, като по чудо все печелеше държавните поръчки за учебници. А жена му, която в момента разглеждаше картините в галерията, придружена от свита приятелки, също не изоставаше в приноса си за домашните финанси. Тя бе горд собственик на фотоволтаици, от които държавата изкупуваше тока на неприлично висока цена.

- Какво става тук, Овчаров? – Въпроса бе зададен към шефа на охраната. Той извъртя воднистите си очички към министъра и заби пръст в гърдите ми.

- Този тук, създава проблеми. Ще го изведа с момчетата, не се притеснявайте господин министър. – Последното го каза с лека ирония. Това не убягна на Стефанов.

- Аз ще реша дали да го изведете. – Троснато каза той. Погледна ме леко притеснен. На два пъти се бяхме виждали в кабинета му. Поводите не бяха добри. Корупцията в образованието, бе широко известна. За сега не бяхме повдигали въпроса, за неговото издателство и явния конфликт на интереси. За това явно ни беше благодарен. Истината е, че просто бяхме затрупани с много работа и все не ни оставаше време за него.

Шефът на охраната, явно нямаше да отстъпи и конфликтът щеше да ескалира, ако към нашета весела група не се приближи нисък и слабоват човечец. Всички се изпънаха като струни и дори аз за малко да се задавя със слюнката си. Антон Диков и пронизващите му очи, можеха да смутят и тигър а какво остава нас простосмъртните.

- Добър вечер господа. – Гласът му не беше плътен или висок, но вдъхваше респект.

- Добър вечер господин Диков. – Отговориха всички в един глас, без мен. Това не му убягна, но продължаваше да не поглежда към мен.

- Какъв е проблема? – Продължи той, заставайки пред воднистите очи. С това той явно пренебрегна министъра на образованието. Министър Стефанов колкото и да бе невъзможно, се бе смалил. Дори шкембето му изглеждаше по малко. Той бе навел глава и усърдно изучаваше с очи, върха на обувките си.

- Този тук. – Отговори шефа на охраната, като отново заби пръст в гърдите ми. – Не иска да бъде обискиран основно. Мислех да го изведа от залата, ако вие разрешите разбира се. – Приличаше на подмазваща се на стопанина си, Немска овчарка.

Диков застана пред мен и впи очи в моите. Имах чувството, че гледаше някъде през мен. Чувството не беше приятно, но аз не отместих поглед от него.

- Оставете ни сами. – Каза той, като ми се усмихваше снизходително.

- Но…. – Понечи да каже нещо шефа на охраната. Но Диков дигна ръка, с което накара цялата глутница, да се оттегли и стопи в пространството.

Той ми направи знак с глава и аз послушно го последвах. Минахме през тълпата, сред която видях учудения поглед на Ками. След това продължихме по един коридор, в края на който имаше масивна дъбова врата. Диков я отвори с лекота и двамата влязохме вътре. Това явно, беше кабинета на собственичката на галерията. За разлика от модернистичния стил на вън, тук нещата бяха по консервативни. Под консервативни имам в предвид Бароков стил. Стари масивни мебели с флорални мотиви по тях. Тежък персийски килим и непознати за мен, но с тежки позлатени рамки картини по стените. Не съм по художественото изкуство. Още от училище, можех да разпозная само Джокондата на Леонардо. За мен тя беше едно грозновато момиче и не виждах, защо се дига толкова шум за нея.

- Седни! – Дълбоките ми разсъждения за изкуството, бяха прекъснати от заповедния тон на Диков. Седнах на масивния стол пред бюрото. Той отиде в края на помещението и отвори голям махагонов шкаф. Скритото осветление обля в мека светлина куп шишета с различни размери и форма. Диков извади две чаши и започна да налива кехлибарена течност в тях.

- Уйски?

- Благодаря, но съм на работа. – Отказът ми, не го спря и той ми наля щедра доза алкохол. Дойде до мен и ми подаде чашата. Облегна се на бюрото, отпи от уискито и ме погледна изпитателно.

- Харесвам упоритостта и хъса за работа в хората. Обградил съм се с такива и очаквам от тях високи резултати и най важното, лоялност. Теб. – Посочи ме той с чашата си. – Те наблюдавам през последните няколко години. Виждал съм твои интервюта. Справяш се много добре, но ти липсва правилна насока. Аз мога да ти я дам. Мога да те направя богат. Само трябва да ме слушаш. Можеш ли да слушаш Иванов?

- Когато се налага. – Отговорих аз, отпивайки от уйскито.

Усмивка се разля по лицето му. Той отиде и седна зад бюрото. Извади кутия със скъпи пури и ми предложи със жест. Отказах и той си взе една. Отряза и краищата с позлатено ножче. Явно не за първи път е бил тук. Чувстваше се като у дома. Говореше се, че държавата е в малкия му джоб. В този момент го повярвах. Сякаш прочел мислите ми, той продължи.

- Знаеш ли моето момче, кой съм аз?! – Въпросът бе риторичен. За това мълчах.

– Аз съм този който разпределя порциите в държавата. Обществени поръчки, фирми изпълнители и под изпълнители. Обществени средства които се отпускат на общините. Субсидии за партии и покровителство над политици, всичко минава през мен. Имам огромна власт, както в парламента, така и в държавните структури в цялата страна. Никой не може да ми отнеме това. Готов съм с дявола да вляза в съюз, само за да си запазя властта.  – Той ме погледна изпитателно през дима на пурата. Очакваше от мен възхита и страхопочетание. Лицето ми бе безизразно.  Явно недоволен от видяното, той продължи.

- Ако някой реши да ми се опълчи, мога да го смачкам с едната си ръка, независимо кой е и с каква мижава власт разполага. Имаше такива, но вече не са сред нас. - Очите му светеха. - Разбираш ли моето момче, какво ще стане с някой който върви срещу мен?! – Пръстите му се свиха, като на граблива птица. Гледах го, без да помръдна. Изведнъж той избухна в смях. – Спокойно. Ти си курназ и виждам, че ще работим добре с теб. Нали така, моето момче? – Този път, въпроса не беше риторичен и се налагаше да отговоря. Тогава направих грешка.

- Тук съм за да взема интервю от Карайончева и Маринов. – Той се сепна. Остави чашата си на бюрото и стана. В очите му за част от секундата, се появи притеснение, но бързо бе изместено от убийствен блясък.

- Какво за тях? – По скоро изсъска въпроса си той.

Аз съм разследващ журналист. Минал съм през много препятствия, докато водя разследванията си. Имало е дори заплахи от субекти с криминално минало и дори от държавни чиновници. Винаги съм се справял и никога не ме е било страх. Интуицията в момента ми подсказваше, че този случай не е като останалите. Тук имаше нещо мрачно и зло, от което трябваше да се пазя. Но аз пренебрегнах предчувствията си, усмихнах се и му казах в общи линии, какви са ми съмненията срещу агенцията „Вижън“.

- С доказателства, разполагаш ли? – Лицето му, беше безизразно.

- За сега нищо конкретно. Но работя по въпроса. Доверявам се най вече на инстинктите си. – Този път бях малко по предпазлив.

Очите му, ме гледаха изпитателно. Той дойде до мен.

- Стани. – Беше бащински казано и аз станах. Сложи ръцете си на раменете ми, като продължаваше да ме гледа изпитателно.

- Виж какво моето момче, ти тази агенция „Вижън“ ще я забравиш. Те са наши хора. Помниш какво ти казах за нашите хора нали? Аз се грижа, за тези които работят за мен и са ми предани. Виждам, че си  талантлив. Твоето място, не е в регионалната телевизия. В столицата е твоето бъдеще. Лично ще се погрижа, ти и твоят екип да бъдете на постоянен договор в Би Ен Ти.

Телевизията беше, една от двете най големи в държавата. Преди време с моите хора, не веднъж сме обсъждали, преместването в София. Но на всички, корените ни бяха тук. Семейства, близки и приятели ни караха да продължаваме да живеем във Варна. Бяхме направили своя избор и този въпрос вече не беше на дневен ред. Той продължи.

- Там ще имате много работа. Лично ще ти давам, обекти на разследванията ти. Има много мърша, която трябва да се изчисти. Работиш ли за мен, моето момче, лоялен ли си ми, парите няма да са проблем за теб. Всяка врата в тази държава, ще е отворена за теб. – Погледна ме, очаквайки да види ентусиазъм и възхита. Решението ми, бе взето много години преди този разговор. Станах и застанах срещу него.

- Господин Диков, оценявам предложението ви, но да работя за вас противоречи на журналистическата ми етика. Аз съм отдал живота си на тази работа. Да се боря с корупция, бандитизъм, нарко трафик и всякакви криминални прояви, е моето призвание. Това е в кръвта ми. За това живея и за това ще умра. – Знаех, че звучи патетично, но се бях разпалил и не можех да спра. – Така че, някаква агенция „Вижън“ или някакъв политик с вашия ранг, не могат да ме спрат. Това е което исках да ви кажа, господин Диков. Или да ви викам, моето момче?!

Помислих, че това ще го накара да побеснее от гняв. Нищо подобно не се случи. Само лицето му, придоби каменно изражение. Беше студен и хладнокръвен, като кобра. Мина покрай мен, отвори вратата и от другата и страна, се появи воднисти очи.

- Изпрати до изхода, господин Иванов. – На лицето на шефа на охраната, се появи мръсна усмивка.

- След вас – Изсъска той, без да ми направи място. Заобиколих го и минах странично. Погледите ни се срешнаха. Неговия не предвещаваше нищо добро, а моя беше твърд, надявам се.

Бяхме весела дружина. Отпред вървеше моя милост, зад мен охраната, а края на колоната завършваше Диков. И тримата бяхме мрачни. Когато влязохме в залата, срешнах разтревожения поглед на Ками. Диков, също я забеляза и се обърна към воднисти очи.

- Изпрати и госпожица, как и беше името?

- Камелия. – Натегна се охранителя.

- Двамата вече нямат работа тук.

Шефа на охраната с още двама, ни ескортираха до изхода на галериата. Срещнахме учудените погледи на много колеги журналисти, но аз само се усмихвах весело и те ни подминаваха без повече да любопитстват. На вън въздуха беше свеж и прохладен.

- Няма ли най сетне, да смъкнеш от лицето си тази нагла усмивка и да ми кажеш какво стана вътре? Вече бяхме стигнали до колата и Ками беше преизпълнена със справедлив гняв.

- Влез вътре, да ти покажа нещо. – Тя се тръшна на седалката до мен. А аз се заех, да освободя катарамата на колана си.

- Сега какво, панталона ли си ще сваляш? Ти съвсем си откачил.

- Задръж за малко моралните си принципи и ми помогни с ризата. – Вече бях извадил устройството на мини камерата от катарамата си и сега сега се опитвах да не се оплета от кабела под ризата си.

- Какво е това?

- Новите мини камери, които купи телевизията ни. За първи път да вложат парите си в нещо качествено. Цялата е от пластмаса и керамика. Не могат да бъдат засечени от металотърсачи. Задействат се, само от човешки глас, като през останалото време са пасивни и добре екранирани.

- Остави тези подробности. Какво стана вътре с Диков?

- Тези камери, не могат да бъдат засечени от анти подслушвателни устройства. – Продължих тирадата си аз. – А колкото до въпроса ти, извади от жабката таблета. Извадих мемори картата от мини устройството на камерата и го пъхнах в порта на таблета. Пуснах записа и Ками заби жаден поглед в екрана. Не продума и дума, докато клипа не свърши. Тя изви бавно глава към мен.

- Ти си гений. – Очите и светеха от възбуда. Тя се усмихваше, като лисица видяла котило малки зайчета. Моята усмивка, не се различаваше много от нейната.

 

- Край на пета глава -