Малко момиченце се беше свило в тъмен ъгъл, прегърнало коленете си с ръце, то плачеше, че отново е само. Самотата го беше сграбчила в острите си нокти и нашепваше в ухото му лъжливи слова. Нашепваше му, че всички го мразят и са го изоставили там, защото не го искат, и че е в тежест на онези, които обича.

Вече дни наред Самотата наблюдаваше как отровата попива в съзнанието на детето и как то все повече пропадаше в мрака. Сълзите продължаваха да се стичат по бузите му, Самотата триумфираше над своята жертва.

Тишината в коридора беше нарушавана само от хлиповете на малкото момиче, но в далечината се чуха нечии стъпки. Отначало тихи, после все по-отчетливи. Накрая стъпките спряха пред детето и то вдигна глава от коленете си и погледна в очите на чудно красива жена облечена в бяло, която изглежда беше елф.

Елфата протегна подканващо ръка към уплашеното момиче.

- Хайде, ела. – Каза тя с подканващ мелодичен глас, от чиито звук детето се сви още по-навътре в своя ъгъл и с тих, пресекващ глас попита:

- К-къде?

- В чудната градина, разбира се. – Отговори елфата сякаш беше очевидно, а после с умиление в гласа добави – Чаках те дълго. Липсваше ми!

- Лъжеш! – Отсече момичето. – Ти ме мразиш. Искаш да дойда, само за да ме нараниш повече, нали? – Попита момичето, с омраза прокрадваща се в лешниковите му очи и бяс, настаняващ се душата му.

- О! – Възкликна елфата, изненадана и наранена от тези думи. А след това огледа внимателно коридора и чак сега забеляза стелещата се около момичето мъгла на Самотата. – Разбирам. – Промълви тя, а след това коленичи до детето и докосна челото му с дългите си, нежни пръсти и задържа погледа му с очите си. Момиченцето се взираше хипнотизирано в тези очи. Те бяха много необикновени – цветът им беше между синьо и зелено и бяха осеяни с малки златни точици.

От пръстите на елфата излезе светлина и момичето се почувства много уморено. Очите му бавно се затвориха и то потъна в успокоителните прегръдки на съня.

- Върви си, сестро, отдръпни зловещите си нокти от това дете и иди да се луташ сама в сенките, както и си избра. – Прошепна елфата, все още държейки светещите си пръсти върху челото на момиченцето.

Чу се дълбоко, животинско ръмжене и от сенките зад детето се появи елфа облечена в черно. На външност двете елфи бяха еднакви като две капки вода, но докато тази в бяло олицетворяваше Светлината, другата беше самия Мрак.

- Върви си, сестро, това дете принадлежи на мен. То само дойде във владенията ми. – Изсъска Мрака, оголвайки заплашително зъбите си срещу другата елфа.

- Грешиш. То не принадлежи на никоя от нас. Тъкмо обратното – ние принадлежим на него. Ние се намираме в лабиринта на неговото съзнание, а аз съм тук, защото чух болезнения му зов за помощ. Иди си сега, сестрице, потъни в сенките, които избра за свой дом и колкото и да не ми се иска, може би някой ден то ще повика теб вместо мен. – Отговори примирено Светлината.

Смях се откъсна от Мрака – черен и див, без нито капка веселост в него и примесени в същността му отенъци на лудост.

- Права си. Ще дойде моето време и аз ще превзема малкия свят на това дете. Веднъж дойде ли при мен, ще го накарам да забрави, че такова нещо като светлината изобщо съществува. Но сега си права, това не е моят ден, но аз ще се върна, сестрице, и ще те унищожа.

Мрака се обърна, за да потъне в своите сенки, но гласът на Светлината я спря.

- Не можем ли да работим заедно? Човек, както от светлина, така се нуждае и от мрак. Трябва да има баланс. – Гласът й звучеше умолително, но на молбата й отговори само същия див смях и след това сестра й се завърна в сенките, а ехото на смеха й дълго остана да кънти подигравателно в коридора след нея.

Светлината вдигна на ръце спящото дете и го понесе през дългите коридори на лабиринта. Скоро стигнаха до чудна градина. Спокойствие се стелеше на вълни от нея и когато достигна до момиченцето, то въздъхна доволно в съня си. Светлината се усмихна и настани детето на легло от есенни листа и зелена трева.

Скоро момичето бавно отвори очи и сладко се прозя, а после се огледа наоколо. Познаваше мястото от свой сън и сега се сети, че беше тръгнало да го търси. Но градината изглеждаше много по-красива сега, отколкото в съня й. Видя елфата да седи близо до нея и да й се усмихва.

- Къде съм? Как се озовах тук?

- Ти си в градината на спокойствието, която сама сътвори в съзнанието си. Беше се изгубила в лабиринта, а после заспа от изтощение. Аз те намерих, прогоних Самотата и те донесох тук. – Отговори елфата.

- Благодаря ти! – Беше единственото, което каза момичето, а после отново се отпусна на тревата и заспа сред блаженото спокойствие на градината.

Елфата наблюдаваше сладко заспалото дете и се надяваше, че то ще порасне, като силна жена, способна да обедини двете сестри разделени от съдбата. Способна да запази равновесие на ръба между двете пропасти, без да пропада в никоя от двете. Способна да сътвори хармония между две противоположни сили.

Елфата се усмихна на мислите си и се наведе да целуне челото на детето. Да… то със сигурност щеше да успее.

Деяна Шейкарова